Определение № 1185 от 11.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1969/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 285651/30.12.2024 г., подадена от В. Б. Д.-Н. и А. К. Н., чрез адвокат В. Х., срещу решение № 260525 от 16.10.2024 г. по гр. д. № 11184/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 75456 от 23.04.2020 г. по гр. д. № 11752/2012 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени до размера от 2/7 ид.ч. предявените от И. Г. Г. и Т. Г. Н. - лично и като наследници на починалата в хода на делото Д. Ф. Й., срещу В. Б. Д.-Н. и А. К. Н. искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че Г. К. Й. към момента на образуване на ТКЗС в [населено място], обл. София през 1957 г. е бил собственик на основание съдебно решение от 03.12.1956 г. по гр. д. № 8979/1956 г. на Софийски народен съд, с което е обявен за окончателен сключен на 05.09.1955 г., между Г. К. Й. и Я. Й. Б., предварителен договор за продажба на 1/3 ид.ч. от следните недвижими имоти: 1. нива в м. „Б. к.“, с площ от 5 дка, при съседи: К. П., М. М., Б. М., и К. Х.; 2. нива в м. „Р.“, с площ от 1.5 дка, при съседи: П. Б., църковна нива и път (идентичен с имот по нот. акт № 124, том II, дело 330/1937 г. на нотариус при Софийски областен съд от 24.10.1937 г., а именно: нива в м. „Р.“, с площ от 1.5 дка, при съседи: П. Б., църковна нива, Ц. шосе и път, и с имот пл. № * в м.[жк], в строителните граници на Горубляне, съгласно решение на ОСЗГ - П. № 145/09.01.2004 г. и решение на ОСЗГ № 143/09.01.2004 г. (л. 216), при съседи: имоти с номера: * - Църковно настоятелство при храм „С. Г.“, * - Т. И. С., * - К. П. Б., * – път, * - автомагистрала); 3. нива в м. „К.“, с площ от 2 дка, при съседи: братя Б., братя А. и Б. Г. - идентичен с ливада в тази местност с площ от 2 дка, при съседи: В. П., братя Б., братя Г., съгласно договор с нотариална заверка на подписите за доброволна делба от 23.01.1928 г. на II Нотариус към Софийски окръжен съд М. Х.; 4. нива в м. „К.“, с площ от 3 дка, при съседи: М. Б., Б. Ц. и братя Б., идентичен с ливада в м. „К.“ с площ от 3.2 дка, при съседи: М. Б., Братя Б., М. Ц. и С. М., съгласно договор с нотариална заверка на подписите за доброволна делба от 23.01.1928 г. на II Нотариус към Софийски окръжен съд М. Х.; 5. ливада в м. „Вл. л.“, с площ от 1 дка, при съседи: Я. Д., В. Д. и М. Б.; 6. ливада в м. „В.“, с площ от 3.7 дка, при съседи: Я. Ц., Ст. Б. и С. М.; 7. ливада в м. „С.“, с площ от 0.8 дка, при съседи: В. Д., Б. Й., Д. М. и В. М.; 8. ливада в м. „С.“, с площ от 2.3 дка, при съседи: М. Б., Х. Б. и Б. Г.; 9. градина в м. „Л.“, с площ от 0.2 дка, при съседи: братя Б., В. Г. и Ст. Е.; 10. градина в м. „Л.“, с площ от 0.4 дка, при съседи: Б. М., В. Б. и Т. М., като вместо това въззивният съд е признал за установено по иска на И. Г. Г. и Т. Г. Н. - лично и като наследници на починалата в хода на делото Д. Ф. Й., срещу В. Б. Д.-Н. и А. К. Н., че Г. К. Й. към момента на образуване на ТКЗС в [населено място], обл. София, през 1957 г. е бил собственик на основание съдебно решение от 03.12.1956 г. по гр. д. № 8979/1956 г. на Софийски народен съд, с което е обявен за окончателен сключен на 05.09.1955 г., между Г. К. Й. и Я. Й. Б., предварителен договор за продажба на недвижими имоти на 2/7 ид.ч. от описаните по-горе десет недвижими имота.

Въззивният съд е намерил исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за горепосочените имоти за допустими.

Приел е, че от представените договор за доброволна делба от 1928 г., нотариален акт от 1937 г., съпоставени с подадените от страните заявления за възстановяване на собствеността и с решението по чл. 19 ЗЗД от 03.12.1956 г., се установява, че общият наследодател Й. Б. С. е имал имоти в заявените по реда на ЗСПЗЗ местности (макар и не във всички местности). Г. К. Й. е подал заявление, посочвайки в повечето случаи цялата площ на имотите на общия наследодател Й. Б. С. (негов дядо), като това се потвърждава от писмото на л. 595 (том II) от делото на СРС. Освен това се установява, при съпоставка между площите, заявени от Г. Й., и заявените от В. Б. (подала заявлението за наследниците на К. Б.) и от Ф. Й. (неучастващ в делото наследник на Д. Б. С. - продала наследството си на В. Б. Д.-Н. - ответник по исковете), че и в трите заявления имотите са посочвани само с площи и местности. Така заявления са подадени за имоти в местностите „С.“, „Б. к.“, „Р.“, „К.“, „Н. к.“, „Г. к.“, „К.“, „Д. к.“, „Л.“, „П.“, „В. л.“, „С.“.

Софийски градски съд е изложил, че Г. К. Й. е заявил в м. „Б. к.“ три имота: един от 5 дка, един от 1.5 дка и един от 3.5 дка (заявление на л. 21 от делото). Посочил е, че имот в тази местност с площ от 3.5 дка не е предмет на делото, а само другите два имота - от 5 дка и 1.5 дка (№№ 4 и 7 от исковата молба, съответно №№ 3 и 6 от диспозитива на решението на СРС). Наследниците на К. Й. Б., чрез В. Б. (заявление на л. 18 от делото на СРС) са заявили два имота в тази местност - един от 2.5 дка и един от 0.8 дка, или общо 3.3 дка. Наследниците на Д. Й. Б. са заявили, чрез Ф. И. (заявление на л. 23) и В. Д.-Н., 2.5 дка в тази местност, а с решение от 24.03.2004 г. (л. 202 от делото на СРС) са им признати права върху 2.444 дка, като реално са им възстановени 0.433 дка в стари граници в имот пл. № * и е отказано реално възстановяване на още 2.011 дка в същия имот поради застрояване, и е посочено, че тази площ подлежи на обезщетяване. Заявили са и още 0.8 дка (л. 261 от делото).

Съдът е приел, че заявените от наследниците на К. и на Д. Б. площи от по 2.5 дка сборно съвпадат с площта от 5 дка, заявена от Г. Й., а съгласно доброволната делба от 1928 г. Й. Б. С. е имал имот от 4.5 дка в тази местност. Няма твърдения и доказателства да е придобивал друг имот в същата местност; няма твърдения и доказателства К. Й. Б. и Д. Й. Б. да са придобили лично други имоти в тази местност, поради което следва да се приеме, че става дума за един и същи имот, независимо че описаните в акта от 1928 г. съседи не съвпадат с тези, посочени в решението от 1956 г., и има неголяма разлика в площта.

По отношение собствеността и квотата на Г. К. Й. (придобита по решението от 1956 г.) в нея към момента на колективизацията възззивният състав на Софийски градски съд е намерил, че съдебната спогодба за делба от 28.10.1940 г. по дело № 516/1940 г. не е породила действие. Тя не съдържа никаква индивидуализация на имотите, които според нея остават общо в съсобственост на К. Й. Б., Д. Й. Б. и тяхната майка Я. Й. Б.. От протокола става ясно (от частта му за разпит на вещо лице), че предмет са били 48 имота на Й. Б. С.. Няма посочване на имотите по вид (нива, ливада и пр.), площи, местности, граници. При това положение липсва предмет на тази спогодба. Ето защо и правата (квотите) на наследниците на Й. Б. С. в имотите, останали след неговата смърт, са тези, определени от отменения Закон за наследството, и са по 2/7 ид.ч. за К., Д. и Я. Б. и 1/7 ид.ч. за Г. П. (дъщеря на Й. Б.). По силата на съдебното решение от 1956 г. само 2/7 ид.ч. са преминали от Я. Б. в собственост на Г. К.. Оплакванията, свързани с диспозитива на съдебното решение от 1956 г. по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, съдът е намерил за неоснователни. Визирал е, че пределно ясно е от мотивите, че е предявен и разгледан иск за обявяване на предварителен договор за окончателен. Обстоятелството, че в диспозитива се съдържа осъдителна част, не променя характера на постановеното по делото решение - като такова по конститутивен иск, а не по осъдителен иск (за извършване на определено действие). В теорията и практиката няма спор за последиците от уважаване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а именно, че решението по такъв иск замества несключения договор за прехвърляне на собствеността. Налице е непрецизен диспозитив, а не решение по осъдителен иск да се извърши действие (сключи договор). Същевременно съдът е посочил, че възражението на В. Д. (наследник на Д. Б.) за придобивна давност в полза на К. и Д. Б., изтекла преди колективизацията, не ползва онези от ответниците, явяващи се наследници на К. Б., тъй като тя не може да предявява чужди права. Ответниците К. Б. и заместилите В. Б. ответници не са депозирали отговори на иска и такова възражение е преклудирано, а В. М. е признала исковете. Възражение за изтекла (за всички процесни имоти) в полза на Д. Б. придобивна давност от 1940 г. до 1957 г. (когато е колективизацията) не е заявено от В. Д. в срока по чл. 131 ГПК и също е преклудирано. Направеното от нейния съпруг такова възражение след неговото конституиране като страна по делото (същият е конституиран като ответник, тъй като договорът за продажба на наследство, сключен между В. Д. и Ф. И., е по време на брака между В. и А. Н.), според въззивния състав е недопустимо, тъй като позоваване на изтекла в полза на дадено лице преди неговата смърт давност може да се направи от неговите универсални или частни правоприемници; А. Н. обаче не е нито наследник на Д. Б., нито е частен правоприемник на негов наследник, защото той не черпи правата си от сключения между неговата съпруга и Ф. И. договор за продажба на наследствената част на Ф. И. на неговата съпруга, а правата му възникват по силата на закона - СК). След като не е нито наследник на Д. Б., нито е негов частен правоприемник, респ. частен правоприемник на негов наследник, А. Н. не може да се позове на придобивна давност за имотите, изтекла в полза на Д. Б. преди колективизацията. По този начин всъщност се прави опит за заобикаляне на преклузията, настъпила по отношение възможността В. Д. да се позове на придобивна давност, изтекла в полза на нейния баща Д. Б., защото срокът за това е този по чл. 131 ГПК и е пропуснат. Съдът е приел и че дори да е допустимо, това възражение е неоснователно, защото се извежда от неправилно тълкуване на разпоредбата на § 4 от преходните правила на действащия ЗС. Приложим в случая е Законът за давността (отм.). Твърди се давност от 1940 г. до 1957 г. (когато е колективизацията), като се счита, че се прилага 10-годишният срок по ЗС, но считано от 1940 г. (с оглед твърдението, че към 1951 г. братята К. и Д. са станали собственици на основание 10-годишно владение), което не е така. Съгласно трайната практика на ВКС относно прилагането на § 4 от преходните правила на действащия ЗС, предвидените в чл. 79, ал. 1 ЗС 10 години давностно владение в контекста на § 4 ПП на ЗС се считат не от установяване на владението, а от влизане в сила на ЗС през 1951 г. Новите, по-кратки срокове, предвидени в ЗС, започват да текат от влизането му в сила занапред, тоест от 16.12.1951 г., а не от предшестващото завладяване на имота; срокът за придобиване по давност на недвижим имот по силата на недобросъвестно владение по новия закон изтича най-рано на 16.12.1961 г. и ако 20-годишната давност по отменения Закон за давността изтича преди този момент, прилага се давността по този отменен закон. Софийски градски съд е посочил, че в случая, ако се приеме, че К. и Д. Б. са разделили през 1940 г. неформално имотите и са установили владение всеки за себе си върху половината от имотите, отстранявайки майка си, то давност би изтекла по правилата на отменения Закон за давността през 1960 г., а по правилата на § 4 от действащ ЗС - на 16.12.1961 г., т.е. приложим е давностният срок по отменения Закон за давността. Не е приложим и чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, защото няма твърдения за владение (върху идеалните части на майка им), основано на писмен документ (делбата от 1940 г., дори да бе породила ефект, е основание за владение само на собствените им идеални части, но ги прави държатели на евентуално обработваните от тях идеални части на другите съделители), и следователно преди колективизацията от 1957 г. не е придобито право на собственост по давност от двамата братя К. Б. и Д. Б..

Предвид горните съображения, съдът е намерил иска относно нивата в м. „Б. к.“ с площ от 5 дка за основателен за 2/7 ид.ч.

На следващо място, Софийски градски съд е съобразил, че Г. Й. е заявил 1.5 дка в м. „Р.“ (№ 9 от исковата молба и № 8 от диспозитива на решението на СРС). Наследниците на Д. и К. Б. са заявили по 0.7 дка в м. „Р.“. Съдът е приел, че от нотариалния акт от 1937 г. се установява, че Й. Б. С. е имал имот от 1.5 дка в тази местност. Очевидно е, че става дума за един и същи имот, заявен и по трите преписки, но Г. е заявил цялата му площ, а наследниците на Д. и К. Б. са заявили по половината от него. Разликата от 100 кв.м не може да обоснове друг извод, при липса на твърдения да е имало и други имоти в тази местност, останали от Й. Б. С. или придобити лично от Д. и К. Б.. От нотариалния акт от 1937 г. (л. 63-64) се установяват съседите на този имот: П. Б., Ц. шосе, църковна нива и път. Посочените съседи П. Б., църковна нива и път съвпадат с посочените в съдебното решение от 1956 г. съседи на този имот. Освен това с решение на ОСЗГ № 145/09.01.2004 г. (л. 472) на наследници на К. Б. и с решение на ОСЗГ № 143/09.01.2004 г. (л. 216) на наследници на Д. Б. са възстановени по 0.757 дка в тази местност, като части от имот пл. № *, с три от границите му: Църковно настоятелство, път и автомагистрала (през 1937 г. е била Ц. шосе). Според съда, съвпаденията в местности, площи и съседи водят до извод, че е заявен един и същи имот.

По отношение на собствеността и квотата на Г. К. Й. (придобита по решението от 1956 г.) в нея към момента на колективизацията, въззивният съд е препратил към мотивите си, изложени във връзка с имота в м. „Б. к.“ от 5 дка. Ето защо е намерил за основателен и този иск за 2/7 ид.ч. от имота.

По отношение имотите под №№ 12 и 13 от исковата молба (№№ 11 и 12 от диспозитива на решението на СРС) - нива в м. „К.“ с площ от 2 дка и нива в същата местност с площ от 3 дка, Софийски градски съд е посочил, че Г. К. Й. е заявил за възстановяване два имота в тази местност, с площи от 2 дка и от 3.2 дка. Наследниците на Д. Б. допълнително (с декларациите от 1992 г. и 1993 г. - л. 260, л. 261, л. 169) са заявили, чрез Ф. И. и В. Д.-Н., също два имота в м. „К.“. Ф. И. (продала впоследствие наследствената си част на В. Д.), е заявила имот с площ от 2.1 дка. В. е заявила имот с площ от 1.5 дка. В декларацията на В. Д. на л. 261 са посочени съседите на имота от 1.5 дка, а именно: М. Б., братя Б. и Мл. Ц.. Така описаните съседи бр. Б., М. Б. съвпадат със съседите, посочени в съдебното решение от 1956 г., като съседи на имот в тази местност от 3 дка. Наследниците на К. Б. също са заявили два имота в същата местност, с площ от 2 дка (заявление на л. 17) и площ от 1.5 дка (л. 18). От договора за доброволна делба от 1928 г. се установява, че в дял на Й. Б. С. е поставен имот (ливада) в тази местност с площ от 3.2 дка, при съседи: М. Б., братя Б., М. Ц. и С. М.. Съседите братя Б. и М. Ц. съвпадат с посочените в съдебното решение от 1956 г., като съседи на имот в тази местност от 3 дка, а М. Б. съвпада като съсед в декларацията на В. Д. за този имот. От същия договор се установява, че в дял на Й. Б. С. е поставен имот (ливада) в тази местност с площ от 2 дка, при съседи: В. П., братя Б., братя Г., като описаните съседи бр. Б. съвпадат като съседи на имот със същата площ в тази местност по съдебното решение от 1956 г., а там е посочен и Б. Г. като съсед (вероятно единия от братя Г.). Съдът е приел, че съвпадението по местност, площ и съседи води до извод, че Г. К. Й. е заявил целия имот от 3.2 дка, а наследниците на Д. и на К. Б. са заявили по половината от него. Г. К. Й. е заявил и целия имот с площ от 2 дка, като същото са направили и наследниците на Д. и К. Б..

По отношение собствеността и квотата на Г. К. (придобита по решението от 1956 г.) в нея към момента на колективизацията съдът е препратил към изложеното по-горе във връзка с имота в м. „Б. к.”. Ето защо е намерил исковете за двете ниви в м. „К.“ за основателни до размера от 2/7 ид.ч.

Относно имотите под № 15 и № 16 от исковата молба, с №№ 14 и 15 от диспозитива на решението на СРС - ливада в м. „Вл. л.“ с площ от 1 дка и ливада в м. „В.“ с площ от 3.7 дка, въззивният съдебен състав е намерил следното:

От нотариалния договор за делба от 1928 г. се установява, че Й. Б. С. е имал в свой дял два имота в м. „В.“ - от 1 дка и от 3.7 дка. Наследниците на К. Б. са заявили два имота в м. „В. л.“ (заявление на л. 17-18; л. 485-486) - един с площ от 1 дка и един с площ от 1.3 дка, общо 2.3 дка в тази местност (на практика половината от притежаваните от Й. Б. общо 4.7 дка). Г. К. Й. е заявил два имота в същата местност (завление на л. 21) - един от 1 дка и един от 3.7 дка или общо 4.7 дка (колкото е сборът от двата имота в тази местност на Й. Б. по договора за делба от 1928 г.). Наследниците на Д. Б. са заявили в м. „В. л.“ („Вл. л.“/„В.“) имот с площ от 2.35 дка (декларация от 1992 г. на л. 260 и декларация от 1993 г. на л. 261) - половината от притежаваните от Й. Б. общо 4.7 дка. В декларацията от 1993 г. са посочени съседи: С. Ц., Д. М.. Софийски градски съд е намерил, че това е същата местност. Приел е, че от нотариалния договор за делба от 1928 г. се установява, че Й. Б. С. е имал в свой дял два имота в м. „В.“ - единият от 1 дка, а другият от 3.7 дка (колкото е сборът от заявените от наследниците на Д. и К. Б. имоти и от имотите по нотариалния акт от 1928 г.). Няма данни и доказателства той да е придобивал други имоти в тази местност, нито че Д. и К. Б. лично са придобили имоти в тази местност. Имотът от 1 дка по договора за делба от 1928 г. е със съседи: Д. Б., Д. И., братя Б.. Според съдебното решение от 1956 г. съседи на имота от 1 дка в тази местност са: Я. Д., В. Д. и М. Б.. Имотът от 3.7 дка по договора за делба от 1928 г. е със съседи: С. Ц., Д. М. (съвпадащи с посочените в декларацията на л. 261), братя Б. (съседи и на имота от 1 дка по договора от 1928 г.), а по съдебното решение от 1956 г. има имот от 3.7 дка, със съседи: Я. Ц., Ст. Б. и С. М.. При тези данни съдът е заключил, че наследодателите на страните са заявили в различни части (Г. ги е заявил в цялост, а Д. и К. - по половината от тях) имотите на Й. Б. С. в тази местност, макар описаните съседи да са с различни имена. Посочил е, че косвено този извод се подкрепя от еднаквостта на фамилиите на повечето съседи, описвани в актовете, които вероятно са наследници на най-ранните съседи. По отношение на собствеността и квотата на Г. К. (придобита по решението от 1956 г.) в нея към момента на колективизацията съдът е посочил, че важи изложеното по-горе във връзка с имота в м. „Б. к.“, като в резултат е приел предявения иск за основателен за 2/7 ид.ч.

Относно имот под № 17 от исковата молба (№ 16 от диспозитива на първоинстанционното решение) - ливада в м. „С.“, с площ от 0.8 дка, въззивният съд е посочил, че Г. К. Й. е заявил за възстановяване ливада в м. „С.“, с площ от 0.8 дка. Наследниците на К. Б. са заявили в същата местност 0.4 дка; наследниците на Д. Б. също са заявили в тази местност 0.4 дка. От нотариалния договор за делба от 1928 г. се установява, че Й. Б. С. е получил в свой дял ливада в същата местност, с площ от 0.8 дка и съседи: И. А., Д. Б. и Ц. П.. С решение № 143/14.04.1997 г. на ПК - М. (л. 228) на наследниците на Д. Б. е възстановен имот в м. „С.“ с площ от 0.366 дка, като част от имот № * по кадастрален план от 1957 г., като съседи на северната част на целия имот са посочени И. и В. Д. Б. (явно синовете на Д. Б.), Й. М. Г., канал и общинско място. На южната част като съседи са посочени канал, И. и В. Д. Б., В. Ц. М., Й. М. Г.. И. и В. Д. Б. са очевидно наследниците на Д. Б. - брат на Й. Б., а Д. Б. е записан като съсед на имота в тази местност, получен от Й. Б. по договора от 1928 г. Няма данни и доказателства и не се твърди, че Й. Б. С. е имал друг имот в тази местност. Съдът е приел, че при съпоставка на заявените площи се установява, че Г. К. е заявил целия имот, а наследниците на К. Б. и Д. Б. - по 1/2 от имота. Направил е извод, че това е имотът, описан по нотариалния договор от 1928 г. и решението от 1956 г. По отношение на собствеността и квотата на Г. К. (придобита по решението от 1956 г.) в нея към момента на колективизацията е препратил към изложеното по-горе във връзка с имота в м. „Б. к.“, поради което е намерил иска за основателен за 2/7 ид.ч.

Относно имота под № 18 от исковата молба (№ 17 от диспозитива на решението на СРС), а именно ливада в м. „С.“, с площ от 2.3 дка, при съседи: М. Б., Х. Б. и Б. Г., Софийски градски съд е изложил, че Г. К. Й. е заявил за възстановяване два имота в посочената местност - от 1.3 дка и от 2.3 дка. В исковата молба и двата имота са посочени с площ от 2.3 дка, като съвпадат и двама от съседите - М. Б. и Х. Б., а разликата е в третия съсед - Б. Г., респ. Кр. Г.. Имотът от 2.3 дка, с посочен съсед Кр. Г., не е предмет на въззивното дело. Наследниците на К. Б. са заявили в същата местност четири имота, с площи: 1 дка, 0.8 дка, 0.5 дка и 0.8 дка, общо 3.1 дка. Наследниците на Д. Б. са заявили в тази местност три имота - от 0.5 дка, 0.8 дка и 1 дка, или общо 2.3 дка, като за имота с площ от 0.8 дка в декларация на В. Д. на л. 261 са посочени съседи: Х. Б. и В. М., а за имота от 1 дка: Х. Б. и К. И., т.е. тези два имота са съседни. От доброволната делба от 1928 г. се установява, че Й. Б. С. е получил в дял два имота в тази местност - единият с площ от 1.3 дка и съседи Хр. Б., В. М. и И. И., а другият с площ от 2.3 дка и съседи Х. Б., М. Б., К. И., К. Т.. Според съда имотите явно са били част от по-голям имот на Й. Б., предвид общата им граница (Х. Б.) и предвид факта, че според договора от 1928 г. братята и сестрата на Й. Б. също са получили в дял имоти в тази местност, като имат общи граници (явяват се съседи едни на друг, вкл. съседи са им Кр. Т., К. И. и И. И.). Предвид посочените съвпадения в граници и липсата на доказателства и твърдения Й. Б. С. да е имал и други имоти в тази местност, освен посочените в договора за делба от 1928 г., Софийски градски съд е заключил, че макар да не съвпадат всички съседи (описани в договора от 1928 г. и в съдебното решение от 1956 г.), става дума за заявяване на едни и същи имоти, но с различна площ. По отношение на собствеността и квотата на Г. К. (придобита по решението от 1956 г.) в нея към момента на колективизацията е препратил към изложеното по-горе във връзка с имота в м. „Б. к.“. Така съдът отново е заключил, че искът за ливадата в м. „С.“ следва да бъде уважен за 2/7 ид.ч.

По отношение на имотите в местността „Л.“ (№№ 26 и 27 от исковата молба и №№ 25 и 26 по диспозитива на решението на СРС) - градина с площ от 0.2 дка, при съседи: братя Б., В. Г. и Ст. Е., и градина с площ от 0.4 дка, при съседи: Б. М., В. Б. и Т. М., въззивният съд е намерил следното:

Г. К. Й. е заявил за възстановяване две градини в м. „Л.“, с площ от 0.2 дка и 0.4 дка, общо 0.6 дка. Наследниците на Д. Б. С. са заявили един имот от 0.3 дка в тази местност (декларацията на л. 261 от делото), с посочени съседи: Д. К. и река Искър, и един имот от 0.35 дка (декларация на л. 260). Наследниците на К. Б. С. са заявили един имот от 0.3 дка в тази местност. Според договора от 1928 г. Й. Б. С. и всички негови братя са получили имоти в м. „Л.“. Й. Б. С. е получил два имота - градина в м. „Л.“, с площ от 0.3 дка, при съседи: братя Б., В. М., С. Г. З., и градина в „Л.“, с площ от 0.3 дка, при съседи: Д. К. и река Искър, т.е. общо 0.6 дка. Останалите му братя са получили по един имот от 0.3 дка, като на всички имоти е описана за граница река Искър, и са посочени като съседи другите братя, което означава, че имотите са разположени последователно покрай реката. Няма данни и доказателства и не се твърди, че Й. Б. С. е имал друг имот в тази местност. Налице е съвпадане на част от съседите по отношение на единия имот (братя Б. и р. Искър), посочени в договора от 1928 г., съдебното решение от 1956 г. и декларацията на В. Д. на л. 261. При това положение съдът е намерил, че страните са заявили имотите на Й. С., независимо от разликите в съседите по различните актове. По отношение на собствеността и квотата на Г. К. (придобита по решението от 1956 г.) в нея към момента на колективизацията е препратил към мотивите си във връзка с имота в м. „Б. к.“. Ето защо е приел, че първоинстанционното решение за тези имоти следва да се отмени до размер на 2/7 ид.ч. и исковете да се уважат в този размер.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Твърдят, че с атакуваното от тях решение Софийски градски съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и да се произнесе по всички твърдения и възражения на страните в процеса.

Жалбоподателите твърдят, че въззивното решение по този въпрос влиза в противоречие с приетото в: решение № 50039/30.03.2023 г. по гр. д. № 2608/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 817/04.01.2011 г. по гр. д. № 1903/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 337/28.04.2010 г. по гр. д. № 950/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 526/06.03.2013 г. по гр. д. № 248/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 49/05.03.2013 г. по гр. д. № 236/2012 г. на ВКС, I г. о. и др.

2. Длъжен ли е съдът да вземе предвид като доказателство всички частни писмени документи (допустими по реда на чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ), посочени в процедура по възстановяване на правото на собственост. Длъжен ли е съдът да зачете доказателствената сила на документ по чл. 12, ал. 2 ЗСПЗЗ - опис-декларация за установяване принадлежността на правото на собственост в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, ако този документ е бил приет като доказателство по делото и не е бил оспорен.

Относно тези въпроси се визира противоречие с: решение № 40/26.02.2016 г. по гр. д. № 4109/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 35/22.02.2012 г. по гр. д. № 419/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 348/18.06.2010 г. по гр. д. № 657/2009 г. на ВКС, І г. о.

3. При необходимост от специални знания за постановяване на законосъобразно решение по спора и назначаване на експертиза, какви са правомощията на съда и неговите задължения, в случай че не възприема заключението на експертизата и сам извършва оценка на фактите, за които тя е допусната, както и длъжен ли е съдът да анализира експертизата заедно с останалите събрани по делото доказателства (визирано противоречие с приетото в: решение № 214/19.10.2015 г. по гр. д. № 1619/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 69/09.07.2015 г. по гр. д. № 1582/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 197/27.03.2024 г. по гр. д. № 3958/2022 г. на ВКС, IV г. о, решение № 44/23.01.2024 г. по гр. д. № 4637/2022 г. на ВКС, ІV г. о. и др.).

4. Замества ли сключен договор за покупко-продажба постановено решение по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, с което съдът се е произнесъл с осъдителен диспозитив и в диспозитива на което не е посочена цената като съществен елемент на договора.

5. Осъдителен диспозитив, с осъждане на ответника да сключи окончателен договор, поражда ли конститутивните последици, към които е насочен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

За този въпрос се сочи, че е от значение за правилното приложение на закона и за развитието на правото и затова относно него са налице основания за допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

6. Необходимо ли е в диспозитива на съдебно решение по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД да бъде посочена цената като съществен елемент на договора, за да породи решението конститутивното си действие по заместване на сключен окончателен договор.

По този въпрос се сочи противоречие с: решение № 514/06.12.2011 г. по гр. д. № 905/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 354/30.10.2015 г. по гр. д. № 1398/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 537/08.07.2010 г. по гр. д. № 349/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 533/30.06.1999 г. по гр. д. № 1251/1999 г. на ВКС, II г. о., решение № 289/12.02.2018 г. по гр. д. № 359/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 31/26.05.2010 г. по гр. д. № 584/2009 г. на ВКС, III г. о.

7. По какъв начин се обосновава извод за идентичност на заявени за възстановяване имоти, в по-общ план - по какъв начин следва да се индивидуализират недвижимите имоти.

По този въпрос жалбоподателите считат, че постановеното от въззивния съд решение противоречи на приетото в: решение № 752/28.04.2011 г. по гр. д. № 1624/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 1/31.01.2014 г. по гр. д. № 4495/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 54/03.07.2020 г. по гр. д. № 2674/2019 г. на ВКС, II г. о., решение № 289/23.10.2012 г. по гр. д. № 399/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 253/18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 33/26.02.2021 г. по гр. д. № 1878/2020 г. на ВКС, I г. о. и др.

Постъпил е отговор на касационната жалба, подаден от И. Г. Г. и Т. Г. Н., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението към касационната жалба и свързания с него въпрос № 2, е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК,вкл. визираната от жалбоподателите, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск.

Настоящият съд намира, че случая Софийски градски съд не се е отклонил от цитираната практика. Същият е разгледал относимите към спора доводи и доказателства и е извел обосновани изводи относно претендираното право. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Третият въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Действително, съгласно визираната от жалбоподателите практика на ВКС, по силата на чл. 202 ГПК съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с всички други доказателства по делото. В случай че сыцото е неясно, съдът може да назначи повторна експертиза, а ако е непълно - допълнителна такава. При сложност на въпросите може да разшири състава на допусната по делото експертиза. Съдът може да възприеме изцяло или частично заключението на вещото лице, като и в двата случая дължи излагането на мотиви - защо възприема заключението или защо възприема част от него, а друга част не. Също така съдът може да не възприеме заключението на вещото лице в цялост, като сам даде отговори на поставените въпроси, но в този случай в мотивите на решението му трябва да се съдържа ясно, точно, логично и изчерпателно посочване на начина, по който съдът е стигнал до изводите си. Съдебното решение не може да бъде основано само и единствено на заключението на вещото лице, като бъдат игнорирани останалите събрани по делото доказателства. Възможно е част от тези доказателства да не бъдат възприети от съда, доколкото противоречат на заключението на изслушаната и приета по делото експертиза, но това трябва да бъде изрично посочено в мотивите към съдебното решение, като се посочат конкретните причини даденото доказателство да не бъде възприето от съда. В случая пред първоинстанционния съд е била изслушана съдебно-техническа експертиза със задача да установи идентичността на имотите, заявени по трите реституционни преписки (от насл. на К. Б. и Д. Б., и от Г. Й.), заключението от която Софийски градски съд е намерил за непълно и поради това е назначил повторна експертиза. След като вещото лице от повторната експертиза е изразило затруднението си да изготви заключението въз основа на наличните данни и документация, съдът е отменил определението си за назначаването й. Същият - след като вече е счел приетото заключение за непълно - в съответствие с правомощията си сам подробно е анализирал събраните доказателства по делото и по отношение на горепосочените 10 имота се е аргументирал защо приема, че те са били заявени за възстановяване и по трите реституционни преписки, защо ги намира за съсобствени между страните по делото и каква е наследствената квота от тях на предявилите исковата молба лица. Дали изводите му са правилни, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Липсата на ново позоваване, в мотивите на въззивното решение, на непълнотата на приетото заключение не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

Не следва да се допусне касационно обжалване и по въпросите, свързани с изложените мотиви относно постановеното по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД решение от 03.12.1956 г. по гр. д. № 8979/1956 г. на Софийски народен съд. В случая става дума за зачитане от въззивния съд на силата на пресъдено нещо на влязло в законна сила валидно решение, представено като доказателство по делото. Нито едно от решенията на ВКС, визирани в изложението, не разглежда подобен казус, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същевременно жалбоподателите не са аргументирали приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно постановките на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По последния въпрос от изложението атакуваното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която (напр. визираните от жалбоподателите решения по гр. д. № 2674/2019 ., II г. о. и по гр. д. № 1878/2020 г., I г. о.) индивидуализацията на недвижимите имоти става по тяхното местонахождение, граници, регулационен статут, площ, както и всички други данни и доказателствата за тях, които могат да послужат за установяване на това обстоятелство, като площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не са присъщи белези. За да се установи идентичност между два имота, съществували към различни периоди от време с различна индивидуализация, е достатъчно те да съвпадат по местонахождение и граници, като последната характеристика се свързва с пространствените предели на правото на собственост върху определена част от земната повърхност, достигащи до там, откъдето започват имотите на съседите и на тяхното право на собственост. Ако в различни периоди от време съседите (или техните наследници) съвпадат, може да се направи извод, че и заключеният между тях имот не е променен. Площта на имота и сигнатурата по плана, ако има такава, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване или могат да се променят при изменение на плана. За индивидуализацията на имотите и установяване идентичността между два имота е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещи лица, включително и за проследяването на съседите на имотите и тяхната съпоставка според отразеното по различните планове, разписни листове и документи за собственост и всичката налична документация. Относно наименованието на местността са допустими и свидетелски показания, тъй като то няма официален характер, а и самите й граници не са точно определени и затова е възможно да са настъпили промени през годините, или ако местностите са съседни, е възможно да съвпадат частично или да са наричани с едно общо наименование. За идентичността на един недвижим имот не може да се съди единствено по съвпадение във времето на имената на неговите съседи. Собствеността върху съседните имоти може да бъде прехвърлена неколкократно през изследвания период на различни лица, но това не влияе върху идентификацията на обекта на собственост. Собственикът на един недвижим имот или титулярът на ограничено вещно право върху такъв имот няма задължение да актуализира легитимиращите го документи при промяна на собствениците на съседните имоти, включително и в случаите, когато границите на имота, по отношение на който се разпростират неговите права, са били описани чрез посочване на имената на съседите. Затова при спор за идентичност на недвижим имот, чиито граници са описани с посочване имената на съседите, следва да се вземат предвид и всички доказателства за настъпилите по-късно промени в собствеността на съседните имоти, както и всички други доказателства, въз основа на които може да се правят изводи за неговото местоположение.

В настоящия случай Софийски градски съд, при преценка идентичността на имотите, е обсъдил събраните по делото относими доказателства и след съвкупната им преценка е направил обосновани и логични изводи. Същият се е ръководил преимуществено от данните за местонахождението, границите и площта на имотите, като същевременно е взел под внимание всички други данни и доказателства, позволяващи формирането на становище за наличие/липса на идентичност. В тази връзка следва да се отбележи, че и в трите заявления имотите са визирани само с площи и местности, както и че предмет на делото са имоти, чиито характеристики - предвид естеството на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - следва да бъдат съобразени към един отдалечен във времето момент.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния въпрос и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,