Определение № 1066 от 11.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1427/2023 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба от Х. Л. Я., чрез адвокат Т. Е. и адв. М. Д.-К., срещу определение №2898/22.11.2022г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено определение №3942/20.07.2022г. по г.д.№3262/2022г. на Районен съд – Бургас за прекратяване на производството и изпращането му по подсъдност на Административен съд – Бургас. В жалбата се твърди, че определението е неправилно, тъй като правната квалификация на предявения иск е чл.2б от ЗОДОВ, който покрива отговорността на всички органи /съдебни или не/, чието поведение би могло да предизвика забавяне. Сочи се, че ако ищцата предяви иска против съдилищата разгледали жалбите, той ще бъде отхвърлен, а ако бъде квалифициран като такъв по чл.1 от ЗОДОВ, тя няма как да докаже, че действията на Комисията за защита от дискриминация във връзка с наличните забавяния са незаконосъобразни. Претендира отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът по жалбата Комисията за защита от дискриминация, редовно призован, не е депозирал писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпросите, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1/ Отговорността за нарушение на чл.6, пар.1 от КЗПЧОС, допуснато от процесуалните субституенти на държавата във фазата на изчерпването на предварителна административна процедура, поглъща ли се от хипотезата на отговорност за „бездействие“, предвидена в чл.1 от ЗОДОВ?; 2/ Липсата на императивно установени срокове за разглеждане на преписките пред Комисията за защита от дискриминация пречка ли са за установяване на „бездействие“ по смисъла на чл.1 от ЗОДОВ?; 3/ Отговаря ли дейността на Комисията за защита от дискриминация на понятието „административна дейност“?; 4/ Кой е надлежен ответник в производството по чл.2б от ЗОДОВ, в хипотеза, в която значителна част от забавянето в производството се дължи на органа, пред който то е било разглеждано, преди да бъде внесено в съда и при определянето му има ли значение, че отговорността на държавата е обективна? За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил изцяло определение №3942/20.07.2022г. по г.д.№3262/2022г. на Районен съд – Бургас, с което производството по делото е прекратено и същото изпратено по подсъдност на Административен съд – Бургас. За да постанови този резултат съдът приел, че първостепенният съд бил сезиран с искова молба от Х. Л. Я. срещу Комисията за защита от дискриминация за заплащане на сумата от 10 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, ведно със законната лихва върху нея, считано от 17.02.2021г. до окончателното ѝ изплащане. Съдът приел, че изложените в исковата молба твърдения са за претърпени от ищцата вреди от действието и бездействието на административния орган /Комисията за защита от дискриминация/, при изрично изложени твърдения за незначително забавяне на разглеждането на производството пред административните съдилища. Посочил, че не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация на предявения иск, а същата следва да бъде изведена от изложените в исковата молба обстоятелства – тези, с които страната обосновава възникването на спорното право и искането, което е формулирала до съда. Изложил, че в конкретния случай правната квалификация на претенцията за заплащане на обезщетение за вреди произтичащи от административната дейност на държавата и общините е чл.1 от ЗОДОВ и същата подлежи на разглеждане от административните съдилища.Позовал се и на правилото на чл.1, ал.2 от ЗОДОВ, според което исковете по чл.1 от същия закон се разглеждат по установения в АПК ред, в който смисъл е и разпоредбата на чл.128, ал.1, т.5 от АПК. По тези съображения въззивният съд потвърдил обжалваното определение. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Поставените в изложението въпроси: 1/Отговорността за нарушение на чл.6, пар.1 от КЗПЧОС, допуснато от процесуалните субституенти на държавата във фазата на изчерпването на предварителна административна процедура, поглъща ли се от хипотезата на отговорност за „бездействие“, предвидена в чл.1 от ЗОДОВ?; 2/ Липсата на императивно установени срокове за разглеждане на преписките пред Комисията за защита от дискриминация пречка ли са за установяване на „бездействие“ по смисъла на чл.1 от ЗОДОВ? и 3/ Отговаря ли дейността на Комисията за защита от дискриминация на понятието „административна дейност“? са свързани с понятието „административна дейност“ и приложимия ред за обезщетение на вредите от действията и бездействията на изпълняващия я орган. По същите е налице формирана съдебна практика, включително и задължителна такава /т.2 от ТП № 2 /19.05.2015 г. по т.д. № 2 /2014 г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС/, според която правната квалификация на предявения иск е обусловена от изложените в исковата молба твърдения и дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия се твърди да са настъпили вредите. В съответствие със същата, при постановяване на обжалваното определение, въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявения иск, обусловена от изложените в исковата молба обстоятелства, е чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, тъй като се твърдят настъпили неимуществени вреди причинени от действия/бездействия на орган осъществяващ административна дейност /Комисия за защита от дискриминация/, при или по повод изпълнение на тази дейност, в какъвто смисъл са и съответно приложимите разпоредби на АПК. В същото съдът е съобразил и разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ, според която исковете за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз се разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс – за вреди по чл. 1, ал. 1 от закона, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и на Върховния административен съд, и по реда на Гражданския процесуален кодекс – в останалите случаи, като ответникът се определя по реда на чл. 7 ЗОДОВ. Формираната съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. Последният поставен въпрос е: „Кой е надлежен ответник в производството по чл.2б от ЗОДОВ, в хипотеза, в която значителна част от забавянето в производството се дължи на органа, пред който то е било разглеждано, преди да бъде внесено в съда и при определянето му има ли значение, че отговорността на държавата е обективна?“. Същият не е обуславящ правните изводи на съда, който е дал правната квалификация на иска съобразно изложените в исковата молба обстоятелства, формулираният петитум и липсата на твърдения за настъпили вреди от дейността на съдебните органи или от дейност, която е продължение на производството пред съд. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.3 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,