Определение № 1212 от 10.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1300/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Г. Г. срещу решение № 260569 от 5.04.2023 г. по в. гр. д. № 5281/2021 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20006392 от 09.01.2021 г. по гр. д. № 12441/2019 г. на Софийски районен съд, 168 състав в частта, с която е признато за установено по предявените от „ЕОС М.“ ЕООД срещу касатора по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове, че М. Г. Г. дължи на „ЕОС М.“ ЕООД сумата от 19 424, 07 лв. - главница по договор за потребителски кредит № FL485781/02.07.2009 г., сключен с „Юробанк И Еф Д. България“ АД (със сегашно наименование „Юробанк България“ АД) и сумата от 3240,41 лв. – договорна лихва за периода от 02.07.2009 г. до 31.12.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 10.07.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д.№ 45441/2018 г. на СРС, 168 състав. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател излага оплаквания, че въззивният съд неправилно е приел, че не са налице неравноправни клаузи в процесния договор за кредит. Мотивира становище за неравноправност на уговорката по чл. 7, ал. 2 от договора, предвиждаща възможност за банката едностранно да променя БЛП, съответно дължимата лихва по кредита и размера на вноските по погасителния план. Определя като неправилно заключението на съда, че разрешаването на конкретния спор не налага представянето от банката на лихвен бюлетин, тарифа на банката и общи условия. Счита за неправилно заключението, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй като обявяването й не може да се извърши от цесионера небанкова институция. Изразява становище, че извършената от банката цесия е нищожна, тъй като с нея вземането е прехвърлено преди да стане предсрочно изискуемо. При условията на евентуалност поддържа, че дори и цесията да е валидна предмет на същата могат да бъдат само вноските с настъпил падеж преди прехвърлянето. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси: „1. Какъв следва да бъде обхватът на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал и кой има тежестта да докаже валидност на твърдяната неравноправност на клаузите в договора?; 2. Дали могат да бъдат предмет на цесия бъдещи вземания или само вземания с настъпил падеж, при необявена предсрочна изискуемост на задължението?“ Твърди, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на решение № 216 от 4.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 109 от 12.08.2019 г. по т. д. № 636/2019 г., II т. о. и по въпроса по т. 2 – на решение № 32 от 9.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г., II т. о. Ответникът „ЕОС М.“ ЕООД, [населено място] не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд, като е споделил фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. В мотивите на първоинстанционното решение е прието, че между ответника М. Г. Г. и „Юробанк И Еф Д. България“ АД (със сегашно наименование „Юробанк България“ АД) е сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който банката кредитор се е задължила да предостави на кредитополучателя физическо лице сумата от 21 710 лв. за текущи нужди, а кредитополучателят се е задължил да върне ползвания кредит, ведно с възнаградителна лихва на равни анюитетни месечни вноски в размер на 285,14 лв. през първата година от срока на издължаване и в размер на 349,99 лв. за всяка следваща година до крайния срок за погасяване на кредита - 02.07.2021 г., като общият размер на дължимата сума за главница и възнаградителна лихва възлиза на 49 619, 43 лв.; договорената сума е предоставена на ответника, като е преведена по негова банкова сметка; процесният договор е предвиждал възможност за прехвърляне на вземането на кредитора на други финансови или нефинансови дружества или институции. В първоинстанционното решение въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че ответникът не е погасявал задълженията си по договора за потребителски кредит, като към 3.07.2018 г. непогасената падежирала главница по договора е възлизала на 11 923, 93 лв., а тази с ненастъпил падеж – на 9 816, 07 лв. Първоинстанционният съд е установил, че вземанията по процесния договор са прехвърлени на ищеца „ЕОС М.“ ООД с договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г., като цедентът е упълномощил цесионера да уведоми от негово име длъжника за извършената цесия. Приел е, че по делото е представено уведомление за извършената цесия до длъжника, което следва да се счете за връчено на длъжника с връчване на приложенията към исковата молба. Според мотивите на първоинстанционното решение към датата на подаването в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 10.07.2018 г. предсрочната изискуемост на кредита не е била обявена на длъжника. С оглед на горното Софийски районен съд е признал за установено съществуването на вземането на ищеца към ответника – за сумата от 19 424, 07 лв., представляваща главницата, падежирала към момента на приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство – 11.12.2020 г. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за неравноправност на клаузата на чл. 6 от договора, в която е закрепено съгласието на страните, че крайният срок за погасяване на кредита е 02.07.2021 г. Изложил е съображения, че клаузата не е уговорена във вреда на потребителя, отговаря на изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и следователно не отговаря на критериите за неравноправност. Обсъдил е уговорката на чл. 7, ал. 2 от договора, според която в случай, че по време на действието на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните вноски, определени в погасителния план при сключване на договора, се променя едностранно от банката, промените се отразяват при изчисляването на дължимата лихва по кредита, считано от падежа на първата вноска след датата на промяна на БЛП, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие. Констатирал е, че според договора в този случай, банката изготвя служебно нов погасителен план за остатъка от дълга, а кредитополучателят се задължава да продължи погасяването на кредита в съответствие с новия погасителен план. Решаващият състав е направил извод, че цитираната уговорка представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП. Изтъкнал е обаче, че в случая банката не е прилагала размер на възнаградителната лихва, по-висок от уговорения в договора на страните /12 % през първата година на издължаване на кредита съгласно чл. 3, ал. 1 от договора и лихва в размер на БЛП плюс надбавка от 4, 250, съответно 12, 75 % за всяка следваща година до крайния срок за издължаване на кредита съгласно ал. 2 на същия член/, поради което неравноправната уговорка не се е отразила на размера на спорното вземане. В решението е направен извод, че за разрешаването на спора не е необходимо да бъдат представяни лихвен бюлетин, тарифа на банката и общи условия, доколкото в клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор за потребителски кредит страните са уговорили размера на дължимата лихва за първата и следващите години от издължаване на кредита, в чл. 7 е установено погасяването му на анюитетни месечни вноски, включващи главница и договорна възнаградителна лихва, според погасителен план, при установен размер на анюитетните вноски в договора. По повод възражението на ответника, че не му е била обявена предсрочната изискуемост на кредита, въззивният съд е изтъкнал, че извод за настъпване на предсрочната изискуемост първоинстанционният съд не е правил. Доколкото по делото няма данни волеизявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, да е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда, то в съответствие със задължителните указания по Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е намерил, че предявеният иск може да бъде уважен за вноските за главница с настъпил падеж съгласно погасителния план към датата на формиране на силата на присъдено нещо. Във връзка с доводите на ответника за нищожност на договора за цесия съдът е подчертал, че съществуващо вземане може да бъде прехвърлено с договор и за валидността на цесията не е необходимо то да бъде изискуемо. Решаващият състав е приел, че в случая е прехвърлено цялото вземане по договора за потребителски кредит, като договорът изрично е предвиждал възможност за цедирането му в съответствие с изискванията на чл. 16, ал. 1 ЗПК 2006 г. (отм.) вр. § 5 от ПЗР на ЗПК от 2010 г. В решението на Софийски градски съд е споделен изводът на първоинстанционния съд, че в хода на процеса – с връчването на ответника на препис от исковата молба и приложеното към нея уведомление до длъжника за цесията, изходящо от надлежно упълномощения да извърши уведомяването цесионер, цесията е съобщена на длъжника в съответствие с изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият поставен от касационния жалбоподател въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с решаващите изводи на въззивния съд. Процесуалният въпрос е въведен във връзка с доводите на касатора, че съдът неправилно е приел, че не са налице неравноправни клаузи в процесния договор и не следва да се представят лихвен бюлетин и общи условия. В противоречие с доводите на касатора в обжалваното решение, след обсъждане на клаузите на обвързващия страните договор за потребителски кредит, съдът е формирал извод, че ал. 2 на чл. 7 представлява неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 11 ЗЗП клауза, тъй като предвижда възможност за банката едностранно да променя размера на дължимата по кредита лихва и размера на вноските по погасителния план, когато промени БЛП. Като е съобразил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, обаче, решаващият състав е приел, че в случая въз основа на посочената клауза не е извършвана такава промяна, а са прилагани изрично договорените с подписания договор за потребителски кредит размери на дължимата възнаградителна лихва, послужили наред с уговорките за размера на месечните анюитетни вноски и погасителния план - приложение към договора за определяне на задълженията на ответника. Именно уговореният от страните по договора конкретен размер на дължимата възнаградителна лихва и на дължимите месечни вноски до крайния срок на издължаване на кредита са мотивирали и извода на съда, че разрешаването на конкретния спор не е в зависимост от представянето на лихвен бюлетин, тарифа на банката и общи условия за съответния кредит. Изложеното разкрива и пълното съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС относно задължението на въззивната инстанция да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая независимо от препращането към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК, съставът на въззивния съд е извършил самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото и е дал отговор на оплакванията на въззивника ответник. По тези съображения не е обосновано и допълнителното основание за достъп до касация по въпроса по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Вторият въпрос на касатора е непрецизно формулиран, но може да бъде уточнен по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно възможността вземане, което не е изискуемо, да бъде предмет на договор за цесия. Този въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ правната воля на съда характер, тъй като във въззивния акт е прието, че на цесия подлежи съществуващо вземане, като за действителността на цесията не е необходимо вземането да е изискуемо. На така уточнения значим за изхода на делото въпрос е даден отговор в решение № 50103 от 12.01.2024 г. по т. д. № 1970/2022 г. на ВКС, I т. о. Прието е, че за да породи договорът за цесия своите правни последици, достатъчно е прехвърленото вземане да е индивидуализирано по основание и размер. Прехвърлянето на право, което не е изискуемо, е действително, съответно настъпването на изискуемостта не обуславя годността на вземането да бъде предмет на договор за цесия. Не съставлява пречка за прехвърлянето на това вземане и съществуващ спор между кредитора и длъжника относно действителния размер или изискуемостта на вземането. В съответствие с принципа, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава, цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към момента на сключване на договора за цесия, като в негова полза ще преминат действително притежаваните от цедента права до посочения в цесията размер. Даденото от въззивния съд разрешение напълно съответства на практиката на ВКС, поради което не може да се приеме, че е налице допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос. С оглед позоваването на касатора на решение № 32 от 9.09.2010 г. по т. д. № 438/2009 г., II т. о., в което е прието, че предмет на цесията не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, следва да се изтъкне, че то не е относимо към настоящия случай, при който предмет на договора за цесия е съществуващо вземане по договор за кредит, като към момента на прехвърлянето само част от дължимите вноски по кредита са с настъпил падеж. Що се отнася до въпроса дали цесионерът може да обяви предсрочна изискуемост на цедираното му вземане, във връзка с който са изложени доводи в изложението на касатора, то той не е значим за изхода на конкретното дело, тъй като съдът не е приел за настъпила предсрочната изискуемост и е признал за съществуващо вземането на ищеца само в частта за вноските, чийто падеж е бил настъпил към момента на приключване на съдебното дирене. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение