Определение № 666 от 28.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1998/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника “ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], против решение № 147/20.05.2024 г. по в.т.д. № 148/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна, потвърждаващо решение № 528/07.12.2023 г. по т.д. № 258/2023 г. на ОС – Варна. С първоинстанционното решение на основание чл. 432, ал. 1 и чл. 497 КЗ вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД застрахователят е осъден да заплати на М. С. С., действаща лично и със съгласието на майка си А. Н., и на Д. С. С., чрез нейната майка и законен представител А. Н., сумата от по 130 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на техния баща С. М. С., настъпила вследствие на ПТП на 05.12.2020 г., виновно причинено от водача на МПС с рег. [рег.номер на МПС] - М. С. И., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.05.2023 г., до окончателното й изплащане.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт по чл. 281, т. 3 ГПК. Като спорни се релевират въпросите относно определяне размера на обезвредата за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД и приложението на обективните критерии за това. Атакува се и преценката на въззивния съд на доказателствата по делото, стигнал до извод за липса на принос от страна на пострадалия за настъпване на ПТП, както и за реализиране механизма на телесни увреждания, довели до леталния изход. Изтъква се, че приетият размер на обезщетението за неимуществени вреди от по 200 000 лева за всяко дете е завишен и не съответства на обстоятелствата по делото, тъй като родителите на двете момичета са били разведени от 2019 г. - година преди деликта, и са живеели разделно, в различни държави. Грижата за децата е поета изцяло от майката, като няма данни за такова поведение от страна на бащата, вкл. за осигуряване на договорената в решението за прекратяване на брака издръжка от по 140 лева за всяко едно дете. Счита се, че това доказва липса на финансовата подкрепа и осигуряване участие на родител в израстването на децата от брака, независимо от изложеното от неговата майка като свидетел по делото пред съда. Сочи се, че тази раздяла, колкото и да е опосредствана от сърдечни срещи между момичетата и техния баща, не осигурява и не замества реалната потребност на децата от близост, от която са лишени още приживе. Според касатора, предвид разликата във възрастта - 11 г. (М.) и 4 г. (Д.) към дата на събитието, характера и начина на възприемане на факти и събития от страна на двете момичета, не следва да се прилагат едни и същи критерии при определяне размера на неимуществените вреди спрямо всяка една от тях. Поддържа се, че апелативният съд неправилно е ценил доказателствата, подкрепящи възражението на застрахователя за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, и е игнорирал аргументите им в тази насока. Механизмът на получаване на телесните увреждания от пострадалия е показателен за установяването на съпричиняване, с оглед констатациите на експертите в САТЕ, че МПС необосновано се е отклонило първоначално в посока към тротоара, впоследствие в обратна посока, както и с оглед показанията на виновния водач, че е имало вмешателство от страна на пътника, пътуващ на предна дясна седалка, в управлението на автомобила, който след размяната на остри реплики е дръпнал рязко волана наляво, към тротоара, за да слезе от МПС. Акцентира се, че е налице причинно-следствена връзка между поведението на пътника и вредоносния резултат, който е имал и възможност за осъществяване на горепосоченото действие, доколкото е бил без поставен предпазен колан.

Искането за допуск на касационна проверка на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?”.

2. “Следва ли съдът да следи, при определяне на размера на застрахователното обезщетение за баланса между факти и адекватност на репарирането им чрез застрахователното обезщетение?”.

3. “Съдът следва ли да търси и прилага съотносимостта между възможностите приживе и за в бъдеще на пострадалия/те, да осигури финансово размера на определеното застрахователно обезщетение на увредените лица и да съобрази същото по размер с личността на това пострадало лице?”.

4. “Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени точно значението им за размера на обезщетението?”.

5. “В същия контекст, длъжен ли е да посочи всички факти, относими критерии, да ги съпостави с фактите по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за определяне квотата на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат?”.

По първите пет въпроса се твърди, че въззивното решение е постановено в отклонение от формираната практика на касацията, намерила израз в решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о., решение от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение от 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС. Релевира се, че въззивната инстанция е постановила съдебния акт в разрез с т. II на ППВС № 4/1968 г., като изложените доводи сочат на относимост към четвъртото питане.

6. “Длъжен ли е съдът да търси “точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий и без достатъчно доказателства?”.

7. “Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?”.

8. “Определянето на квота за принос, несъответстваща на действително високия такъв от страна на пострадалия, представлява ли нарушаване принципа за справедливост и адекватност?”.

9. “При определяне на размер на застрахователното обезщетение, съдът следва ли да отчита възможността делинквента да обезвреди увредените лица?”.

10. “При определяне на размер на застрахователното обезщетение, съдът следва ли да търси съответност на осигуряваните приживе средства и възможността пострадалото лице да осигури за в бъдеще грижи в размер същата сума (определеното от съда обезщетение), за да осигури в реалния живот увредените лица, с оглед прилагане социалния и икономически критерии?”.

По шестия, седмия, осмия, деветия и десетия въпрос се сочи, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на касационната инстанция - ППВС № 4/1968 г., както и постоянната такава, обективирана в решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 154/30.10.2012г. по т.д. № 807/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 142/15.10.2015 г. по т.д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 64/16.05.2019 г. по т.д. № 1781/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 36/02.05.2019 г. по т.д. № 1354/2018 г. на ВКС, II т.о., определение № 400/09.06.2020 г. по т.д. № 1847/2019 г. на ВКС, II т.о.

По тези въпроси се въвежда и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК– от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Претендира се допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на решението.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация М. С. С., действаща лично и със съгласието на майка си А. Н., и на Д. С. С., чрез нейната майка и законен представител А. Н., оспорват искането за достъп до касационна проверка и подадената жалба като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ответника застраховател, за да потвърди решението на първата инстанция, е приел, че страните не оспорват предпоставките за възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина; наличието на валидно застрахователно правоотношение между причинителя на вредата и застрахователното дружество по застраховка “Гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Отбелязано е, че основните спорни въпроси, за разрешаване на които е сезиран въззивният съд, са свързани с размера на обезщетението за неимуществени вреди, подлежащо на определяне по правилото на чл. 52 ЗЗД, както и с наличието или не на съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Анализирани са събраните по делото свидетелски показания.

Въззивният съд е посочил, че се разглежда обезщетяването на търпените от двете деца неимуществени вреди в резултат на смъртта и загубата на техния баща, особено негативите, които биха могли да понесат и емоционална празнота, която биха търпели от израстването си до настъпване на пълнолетие от липсата на баща, морална и финансова опора. Изтъкнал е огромната скръб от загубата на един от двамата си родители, който е бил в относително млада възраст, жизнен, тяхна надежда и опора за бъдещето, която горчивина не би могла да бъде заличена, отчитайки близките и топли отношения между бащата и неговите дъщери. Отчел е и отношенията на дъщерята с нейния баща, които се явяват основополагащи в сформирането на психиката на детето и се отразяват впоследствие в отношенията му с противоположния пол в зряла възраст, поради което вредоносният резултат – загубата на родител, би могъл да не отшуми дълги години след настъпване на злочестото събитие. По тези мотиви апелативният съд е споделил извода на първата инстанция, че за всяко дете обезщетението по чл. 52 ЗЗД следва да се определи в размер на по 200 000 лева, която сума е счетена за съобразена с интензитета, продължителността и характера на претърпените страдания, както и с икономическия растеж, настоящ стандарт и средностатистическите показатели за доход и покупателни способности към датата на деликта.

Относно направеното от ответника възражение за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, въззивната инстанция е намерила, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че починалият е пътувал на предна дясна седалка без закопчан предпазен колан, с което е нарушила правилата на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП. Обсъдено е приетото от експертите по назначената в първоинстанционното производство КСМАТЕ, че предвид установения механизъм на ПТП, а именно удар в стълб на дясната странична част на автомобила, дори и при поставен обезопасителен колан смъртта на пострадалия С. С. би могла да настъпи. Взето е предвид и заключението им, че травматични увреждания в областта на гръдния кош са непосредствена причина за настъпване на смъртния изход. При изяснения по делото механизъм на произшествието, настъпилите увреждания в гръдният кош и корема, счупването на 1-9-то десни ребра, контузия на лявата сърдечна камера, разкъсвания на белите дробове, излив на кръв и навлизане на въздух в плевралната кухина, вдишана кръв в белите дробове, контузия на белите дробове и коремната травма с разкъсване на черен дроб и излив на кръв в коремната кухина и съпоставянето им с вида на коланите, с които е бил оборудван автомобилът, е направен извод, че коланът би ограничил движението на пътника напред при действието на насрещни инерционните сили, т.е. основно при челен удар, но при настъпилия страничен удар, какъвто е процесният със значителна странична инерционна сила, поставянето на предпазния колан евентуално би способствало уврежданията на пострадалия да не са в същата степен, но фаталните последици с оглед заключението на вещите лица, също щяха да настъпят. При тези данни въззивният съд е приел за неоснователно направеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, поради неизползване на предпазен колан от страна на пострадалия. Като неоснователно е преценено и възражението на застрахователя за съпричиняване, поради вмешателство по страна на починалото лице за загуба на управлението от страна на водачката на автомобила, което да е довело до ПТП, тъй като по делото не са налице категорични доказателства, които обосноват основателността на това възражение. Подчертано е, че изложените в експертизата изводи за вмешателство от страна на пострадалия са хипотетични, а свидетелските показания на водача М. И., не се подкрепят от останалия доказателствен материал и на практика преповтарят изградената от нея защитна теза в наказателното производство, която не е била възприета от наказателния съд, в резултат на което се е стигнало и до осъдителна присъда.

По тези съображения и като е приспаднал изплатените извънсъдебно обезщетения от страна на застрахователя, апелативният съд е намерил разглежданите претенции за основателни до размера от по 130 000 лева, поради което е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касация поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от страната и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното несъгласие на касатора с мотивите на въззивния съд относно размера на определеното по реда на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди и липса на принос на пострадалия, представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Това не може да бъде разглеждано в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава поддържаната от страната хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касационен контрол.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и е обуславящ за изхода на спора, поради което същият покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитирани от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

В разглеждания случай апелативният съд, съобразно константната практика на ВКС и правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси – относно справедливото обезщетение за неимуществени вреди на ищците по чл. 52 ЗЗД и заявеното от ответника възражение за съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В обжалваното решение въззивният съд е изложил подробни съображения, описани по-горе, за да стигне до заключението за размера на обезвредата за неимуществени вреди и за неоснователност на възражението на ответника за принос на пострадалия. С оглед на това по първото питане на касатора не се обосновава наличие на релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Поставените от страната втори, трети, четвърти, девети и десети въпрос касаят критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и са релевантни, тъй като са обусловили правните изводи на въззивния съд. Същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и постоянна такава, намерила израз в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 78/30.06.2016 г. по т.д. № 1284/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., др.). Приема се, че при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, отношенията между пострадалия и търсещия обезвреда близък, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и лимитите на отговорност на застрахователя към този момент.

В случая въззивният съд при определяне размера на справедливото обезщетение не се е отклонил от така формираната постоянна практика на ВКС, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти. При анализа на релевантните критерии са отчетени установените от свидетелските показания дълбока емоционална връзка и отношения между всеки от ищците и техния починал баща, факта на внезапната загуба на родител, относително младата възраст на починалия, жизнен, надежда и опора за своите дъщери, съобразени са икономическия растеж, стандарт и средностатистическите показатели за доход и покупателни способности към датата на деликта. Въззивният съд е приел, че посочената динамика в икономическа конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди. Задължението на застрахователя е функция от задължението на застрахования да обезщети увреденото от него лице, а същевременно двете задължения са едни и същи по съдържание и размер в рамките на застрахователния договор. По тези мотиви решаващият състав е определил справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от по 200000 лева за всяка от ищците – дъщери на пострадалото лице. Оплакванията на касатора относно така извършената преценка за конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. При това положение по въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, не се обосновава наличие на въведения от касатора допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Наличието на формирана практика на касационната инстанция относно удовлетворяващите общата селективна предпоставка въпроси, която не се обосновава от страната да се нуждае от осъвременяване, изключва приложението и на сочения от нея допълнителен критерий по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.

Петият и осмият въпрос са общотеоретични, тъй като предпоставят отговор касателно определяне степента на принос на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, което не отговаря на правните изводи на апелативния съд за неоснователност на заявеното от ответника възражение за съпричиняване. При това положение така формулираните питания не кореспондират с решаващите мотиви на въззивната инстанция и не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на обосноваването й изключва необходимостта от обсъждане по тези въпроси на поддържаните от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Поставените от страната шести и седми въпрос не са коректно зададени. Формулировката им съдържа предположение за компенсиране “без ясен критерий и без достатъчно доказателства”, “обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната”, като това не кореспондира със същината на решението, в което въз основа на възприетите критерии и след анализ на събраните по делото доказателства въззивният съд е определил справедливия размер на обезвредата по чл. 52 ЗЗД. Ето защо и по тези питания не се обосновава наличие на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация, което изключва нуждата от обсъждане на допълнителните такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че цитираното от касатора определение, постановено в производство по чл. 288 ГПК, не може да обоснове касационна проверка, тъй като не дава разрешение на по същество на правен спор.

Ето защо, настоящият състав намира, че не е налице основание за допуск на касационен контрол на решението на Апелативен съд – Варна.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,