Определение № 133 от 30.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 378/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Алвия“ООД срещу определение № 2644/12.10.2021г. по ч.гр.д. № 2650/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане №268202 /12.07.2021г. по т.д. № 1548/2020г. на СГС за връщане на въззивна жалба на частния касатор с вх. № 3265630/10.06.2021г. против решение от 20.05.2021г. по делото на СГС. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение, тъй като въззивният съд не е съобразил практиката на ВКС, че неплащането на държавна такса не е основание за връщане на въззивните жалби. В слчуай, че страната остане задължена за разноски, съдът следва на осн. чл.77 ГПК да ги събере с акта, с който приключва производството пред съответната инстанция. Иска отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на СГС за администриране на въззивната жалба. Ответникът по частната касационна жалба „Юробанк България“АД оспорва основателността й и наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, приема следното: Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК. С обжалваното въззивно определение е било прието, че производството по т.д. № 548/2020 г. на СГС е било образувано по искова молба на „Юробанк България“АД срещу„Алвия“ООД по реда на чл.422 ГПК. Срещу постановеното първоинстанционно решение е постъпила въззивна жалба от частния касатор, при администрирането на която СГС е указал на „Алвия“ООД да внесе държавна такса по въззивната жалба в размер на 5700лв. и представи в едноседмичен срок доказателства за внасянето й. Указанията са били надлежно съобщени, но в дадения срок не е настъпило изпълнение на същите. Липсва изпълнение и към момента на постановяване на разпореждане от 12.07.2021г. за връщане като нередовна на депозираната въззивна жалба. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска. На основание чл.274, ал.3 ГПК във връзка с чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Касаторът е този, който е длъжен да посочи конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, т.е. който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл.280, ал.1, т. 1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Бланкетното позоваване на разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК не се квалифицира като основание за касационно обжалване съобразно законодателното разрешение за факултативност на касационния контрол с оглед на функциите на ВКС като инстанция по проверка на правилното прилагане на правото, а не на фактите по конкретния спор. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касаторите, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения правен въпрос. В настоящия случай на частния касатор изрично са били дадени укзания да представи изложение по чл.284, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК. В депозираното изложение не е формулиран конкретен правен въпрос. Единствено частният касатор посочва, че САС се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за делото. Въпрос с надлежно съдържание, което да препраща към доводите в частната касационна жалба относно приложението на чл.77 ГПК не е формулиран, а и въззивният съд не е обосновал изводите си относно предвидената в нормата процесуална възможност, която обаче касае само поправяне пропуск в действията на съда. Още повече, че частният касатор обосновава невнасянето на държавната такса с невъзможност да отдели такива парични средства, което предполага предприемането от него на друг път за защита – чл.83, ал.2 ГПК, а не оспорване приложението на чл.262, ал.2 вр. чл.261, т.4 ГПК. Посочена е съдебна практика на ВКС, на която частният касатор счита, че противоречи обжалваното определение. Така заявените доводи попълват съдържанието по същество на самата частна касационна жалба и представляват оплаквания срещу атакувания съдебен акт. Същите обаче не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК. Дейността на ВКС във фазата по чл.288 ГПК предполага разглеждане на дадени разрешения по приложение на материалноправни или процесуалноправни норми във връзка с конкретно поставени правни въпроси, а не проверка за обоснованост на изводите на въззивния съд. Въз основа на доводите, съдържащи се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не може да се конкретизира и съответно да се уточни правен въпрос. Следва да се има предвид, че цитираната съдебна практика има отношение към въпроси във връзка с присъждането на разноските в производството, а не по отношение редовността на въззивната жалба. Предвид горното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. В полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 100лв. за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение