Определение № 1822 от 12.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2843/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 13338 от 13.02.2023 г., подадена от М. Г. М.-Г. и П. К. Г., чрез адвокат С. Т. от САК, срещу въззивно Решение № 3866 от 16.12.2022 г. по в.гр.д.№ 12457/2021 г. на Софийски градски съд, ІІ-д г.о., с което е потвърдено Решение № 20146048 от 24.06.2021 г. по гр.д.№ 48317/2015 г. на Софийски районен съд, 175 състав в обжалваната част, с която М. Г. М.-Г. и П. К. Г. са осъдени да заплатят солидарно на П. Г. М., представляван от настойника му Н. П. М., на основание чл. 30, ал. 3 ЗС сумата 5 993,55 лева, представляваща 1/2 част от наемна цена за съсобствения на страните имот – апартамент № 120, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] за периода от 13.08.2010 г. до 12.08.2015 г., ведно със законната лихва от 13.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 299,68 лева, представляваща обезщетение за забава върху посочената главница за периода от 13.08.2012 г. до 12.08.2015 г.

С отговор, подаден в срок чрез процесуален представител адвокат С. Б. от САК, жалбата е оспорена от ответницата по касация Н. П. М., конституирана като страна на основание чл. 227 ГПК, предвид смъртта на П. Г. М., настъпила на 21.02.2023 г. Счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по жалбата на насрещната страна, както и че жалбата е неоснователна. Претендира разноски.

Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се атакува въззивното решение в частта му по иска по чл. 86 ЗЗД. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решенията на въззивни съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв., са изключени от подлежащите на касационно обжалване актове. Цената на иска по чл. 86 ЗЗД, е 500 лева, която сума е под предвидения в чл. 280, ал. 3 ГПК минимален праг за допустимост на касационното обжалване. Като недопустима, в тази й част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С предявената от първоначалния ищец искова молба са предявени главен иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС и съединен с него при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са се произнесли по главния иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС - за присъждане на част от ползите от общата вещ, съразмерно на притежаваната от ищеца идеална част от същата, поради което (предвид несбъднатото вътрешнопроцесуално условие) не са разглеждали по същество на евентуалния иск за обезщетение за ползата, от която съсобственикът е лишен вследствие личното ползване на вещта от другия съсобственик, след съответно писмено поискване.

Въззивният съд е констатирал, че, независимо от обхвата на произнасяне на първоинстанционния съд, доводите във въззивната жалба касаят изцяло неразгледания от съда евентуален иск по чл. 31, ал. 2 ЗС. Това е мотивирало СГС да приеме, че е сезиран с бланкетна въззивна жалба - без посочени конкретни пороци на обжалваното решение. С оглед преценката, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни норми на материалния закон и прилагайки разпоредбата на чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел, че са установени всички необходими предпоставки за уважаване на предявения главен иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС до размер от 5 993,55 лева (половината от наемната цена) за периода от 13.08.2010 г. до 12.08.2015 г. С определението по реда на чл. 140 ГПК съдът е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че страните са съсобственици на процесния имот при квоти по 1/2 за ищеца и 1/2 за ответниците при условията на СИО. От събраните по делото доказателства (свидетелски показания, договори за наем, удостоверение от ТД на НАП-София) е установено, че имотът е отдаван под наем през процесния период от ответниците при наемна цена в размер на 200 лева. Със заключението на вещото лице по СТЕ е установен размерът на средния пазарен наем, чиято стойност надхвърля претендираната от ищеца сума. Прието е, че правилно е приложен законът по отношение възражението за изтекла погасителна давност. В случая не се касае за периодично вземане, както твърдят ответниците, а за вземане възникнало въз основа на неоснователно обогатяване на някои от съсобствениците, поради което приложима е не кратката, а общата петгодишна погасителна давност.

Изложено е, че предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. В решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд. До изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна въззивна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, въззивният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. Прието е, че предявените от ищеца чрез настойника му искове не са недопустими, тъй като посочените разпоредби от СК – чл. 130, ал. 3 СК вр. с чл. 165, ал. 4 СК, касаят разпоредителни сделки с имущество на лице под настойничество, а в случая са предявени искове, при уважаването на които имуществото на лицето евентуално би се увеличило.

В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Какви са правомощията на настойник на лице, поставено под пълно запрещение;

2. Допустимо ли е свидетел по делото да бъде член на настойнически съвет;

3. Какви са изискванията за съдържание на една жалба, за да не бъде същата бланкетна; Какво представлява по своята същност понятието бланкетна жалба;

4. Какви са пределите на представителната власт на адвокатското пълномощно.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос: Съгласно чл. 153, ал. 1 СК настойничество се учредява на малолетни, чиито родители са неизвестни, починали, поставени под пълно запрещение или лишени от родителски права, както и над лица, поставени под пълно запрещение. Правата и задълженията на настойника на лице, поставено под пълно запрещение, са посочени в чл. 164, ал. 3 ГПК и са няколко групи: 1) грижи за личността на поднастойния; 2) представителство на поднастойния; 3) грижи за имуществото на поднастойния. Настойникът е законен представител на поднастойния при имуществени сделки и при всички правни действия, които трябва да бъдат извършени от негово име, свързани с имуществото или личността му, при спазване на правилото на чл. 5, ал. 3 вр. чл. 3, ал. 2 ЗЛС. Възложените на настойника по силата на закона грижи за имуществото на поднастойния включват задължението му да управлява имуществото на малолетния или запретения с грижата на добър стопанин и в негов интерес съгласно чл. 165, ал. 1 СК, като за извършването на управителните действия не е необходимо предварително разрешение от съда - Решение № 353 от 27.02.2019 г. по т.д.№ 620/2018 г. на ВКС, II т.о. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тази съдебна практика, като намира че тя е формирана при точно приложение на закона и не се нуждае от промяна или от осъвременяване, поради което не е налице основание за допускане на обжалването по въпрос № 1 в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая волеизявлението на настойника не е насочено към разпореждане с имущество на поставения под пълно запрещение и за извършването му не е било необходимо предварително разрешение на районния съд, дадено в нарочно охранително производство (чл. 165, ал. 4 вр. чл. 130, ал. 3 СК), поради което произнасянето на въззивния съд е в съответствие със закона и практиката, което изключва допускане на обжалването и в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпрос № 2 от изложението. Същият касае забраната, установена в чл. 166, ал. 3 ГПК, съгласно която свидетелите по делото не могат да бъдат пълномощници на страните по същото дело. Нормата е ясна, не поражда съмнение относно съдържанието на установеното с нея правило, което при това не е нарушено, противно на твърденията, изложени в касационната жалба.

Въпрос № 3 от изложението също не обосновава основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Налице е трайно установената практика на ВКС – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.д.№ 3418/2013 г. на ВКС, I г.о., Решение № 24 от 20.02.2014 г. по гр.д.№ 5245/2013 г. на ВКС, II г.о., Решение № 113 от 31.07.2015 г. по т.д.№ 929/2014 г., на ВКС, I т.о., по въпроса за правомощията на въззивния съд при подадена бланкетна въззивна жалба – такава, в която не са изложени конкретни пороци на първоинстанционното решение. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по неговата допустимост - в обжалваната част. По останалите въпроси, т.е. по правилността на решението, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато трябва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. При подадена в срок въззивна жалба, макар и в същата да не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивното производство е редовно учредено, тъй като по аргумент от чл. 262, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 260, ал. 1, т. 3 ГПК, непосочването в жалбата в какво се състои порочността на решението не обуславя нейната нередовност. Поради това и съдът не е длъжен да изпраща съобщение до страната при проверката за редовността й, съгласно чл. 262 ГПК. Жалбоподателят може да поддържа във въззивното производство конкретните си доводи за неправилност на първоинстанционното решение, вкл. и да ги доуточнява и конкретизира чрез допълнителна молба. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по тези доводи относно правилността на обжалваното решение, но само доколкото същите са в рамката на подадената в срок въззивна жалба, с оглед неговите правомощия на съд по същество на спора, като обратното представлява съществено нарушение на чл. 269 и чл. 272 ГПК. Недопустимо е обаче въззивникът, след изтичане на срока за въззивно обжалване, с допълнителна молба да допълва подадената в срок въззивна жалба, като въвежда нов предмет, тъй като това процесуално действие, като извършено след предвидения в закона срок, не може да се вземе предвид от въззивния съд - чл. 64, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по доводите в такава допълнителна молба.

В случая въззивният съд е действал в съответствие с горепосочената практика на ВКС. При липса на конкретни оплаквания и доводи във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение в частта относно предявения главен иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, въззивният съд обосновано е приел, че въззивната жалба е бланкетна, поради което и съгласно чл. 269 ГПК, произнасяйки се по тази жалба, е изложил мотиви по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, без да навлиза в обсъждане дали са налице пороци при формиране на преценката за основателност на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС.

Въпрос № 4 от изложението не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Същият няма обуславящо значение за изхода на спора по предявения главен иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, съответно за преценката по чл. 288 ГПК относно процесуално допустимата част на касационната жалба. Затова по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не страда от пороци, още по-малко проявени с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

При този изход на спора касаторите следва да заплатят на ответницата по касация сумата 900 лв. – разноски за защитата пред ВКС (л. 32).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.