Определение № 1149 от 08.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1847/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Д-Тех Груп България“ ООД срещу решение №328 от 25.05.2023 г. по в.т.д.№25/2023 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1162 от 24.10.2022 г. по т.д.№1015/2022 г. на СГС, в частта му, с която по предявен иск по чл.74 ТЗ от Р. Д. - австрийски гражданин против „Д-Тех Груп България“ ООД са отменени взетите на проведеното на 30.03.2022 г. общо събрание на съдружниците на „Д-Тех Груп България“ ООД решения за освобождаване на управителя на дружеството Р. Б. Д. и за избор на негово място на нов управител - Х. К. К. и на основание чл.30, ал.2 ЗТРРЮЛНЦ е постановено заличаване на вписването по партидата на „Д-Тех Груп България“ ООД въз основа на отменените решения - вписване под №20220527160035 по заявление №20220520161037. В жалбата се навеждат доводи, че решението е недопустимо, тъй като поканата до ищеца за проведеното общо събрание на съдружниците е била връчена редовно, респективно исковата молба е подадена извън предвидения в закона срок. Евентуално се сочи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на материалния закон. Поддържа се, че „Д-Тех Груп България“ ООД е било нередовно призовано за производството пред първата инстанция – исковата молба не му е била връчена и не е уведомено за първото заседание по делото. Излагат се съображения, че в решението са направени погрешни изводи относно свикването на общото събрание и уведомяването на Р. Д. за това събрание. Твърди се, че съдържанието на поканата е било надлежно установено в нотариално производство, а връчването й е било редовно и по австрийското и по българското право. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че решението е очевидно неправилно, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Възможно ли е и налице ли е валидно връчване на документи и книжа по дело на несъществуващ адрес. 2. Следва ли и в правомощията ли е на длъжностно лице по връчване на книжа (призовкар) след като не открие посочения в призовката адрес (констатира, че в призовката е вписан несъществуващ адрес) да вписва в призовката, че книжата са връчени на този адрес и да връчва документите на страна по делото на различен от посочения в призовката адрес, без да посочва това обстоятелство. В негово правомощие ли е да търси и открива различни от посочения в призовката адрес и опорочава ли това действие на призовкаря процедурата по връчване на книжа. 3. Когато не съществува определен адрес, макар същият да е посочен в TPРЮЛНЦ, следва ли съдът да задължи ищеца по делото да посочи друг адрес за призоваване още повече, че в конкретния случай ищецът с бил управител на и е съдружник в дружеството, а ответникът е самото дружество, т.е. ищецът е бил длъжен да знае и да посочи друг адрес за призоваване. 4. Следва ли при иск по чл.74 ТЗ ищецът да посочи действителен адрес за призоваване на ответника, когато адресът на ТД, вписан в TP е недействителен и това обстоятелство е известно или се предполага да е известно на ищеца. 5. При посочен недействителен адрес за призоваване от страна по делото и искане за ново провеждане на процесуалните действия, които са опорочени от неправилното призоваване, следва ли съдът да уважи тази молба. 6. Следва ли въззивния съд, след като е установено безспорно, че посоченият в TP и ИM адрес за призоваване на ответното дружество е недействителен /не съществува посоченият адрес/, да върне делото за ново разглеждане и да даде възможност за защита на ответника, чиято е доказателствената тежест по посоченото основание. 7. Нарушено ли правото на защита при отказ на съда да извърши наново оспорените процесуални действия при условията на призоваване на несъществуващ адрес, т.е. недействително призоваване. 8. Длъжен ли е съдът да установи съдържанието на чуждото право, когато съдружник в ООД е чуждестранно физическо .лице (австрийски гражданин, който постоянно пребивава в А.) по отношение на призоваването му и поканата към него за свикване на ОС на съдружниците в ООД. 9. Неизпълнението на задълженията на съда по отношение на установяването съдържанието и прилагането на чуждото право представлява ли съществено процесуално нарушение и основание ли е за отмяна на решението на съда. 10. Следва ли по отношение на лице, което е австрийски гражданин и постоянно пребивава в А. да се прилага австрийския закон по отношение на връчването на книжа и документа на това лице. 11. Следва ли да се дава фактическа възможност на въззиваемата страна (страна по делото) да избере какви документи желае да получи в какви не и от съществено значение ли е обстоятелството дали в пратката е отразено съдържанието й и дали е видно описанието на документите в нея. 12. Законосъобразно ли е да не се взема предвид и да се оспорва съдържанието на писмото-покана за ОС, когато същото е удостоверено от нотариус. Позволява ли законът да се приемат за неверни констатациите на нотариус в рамките на нотариално производство, включително при явно посочване, че писмото-покана за ОС е непотърсено и адресът на получателя съвпада с този от официалните регистри. 13. Предвид обстоятелството, че съгласно австрийското право (чието съдържание не е установено от съда) няма възможност да се описват документите, съдържащи се в пощенския плик на квитанциите относно доставката, валидно ли е връчването, което отговаря на изискванията на австрийското право. Следвало ли е съдът служебно да установи съдържанието на австрийското право, касаещо условията на доставка на пощенски пратки в тази връзка. 14. Следва ли покана, изпратена по пощата да се счита за редовно получена, в случай че след уведомяване за наличие на пратка от пощенските служители, тя е непотърсена от адресата. 15. Ако се счете, че поканата за общото събрание на съдружниците е редовно връчена, то следва ли да се счита, че е изтекъл и преклузивния срок за обжалване на решенията на ОС от съответния съдружник и че същият следва да се брои от деня на провеждането на събранието, а не от деня на вписване на решенията в TPРЮЛНЦ. Ответникът по касация не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел, че на съдружника и управител във въззивното дружество Р. Д. изобщо не е връчено съобщение по реда на чл.138, ал.2 ТЗ, респ. - покана за насрочено ОСС на 30.03.2022 г. с обявен дневен ред, вкл. и при условието на фингирано връчване. За да достигне до този извод съдът е установил от приложените по делото писмени доказателства, че съобщението/покана за свикване на ОСС е изпратено до въззиваемия чрез Австрийските пощи на неговия постоянен адрес в А., но по начин, по който същият да не може да установи подателят и съдържанието на писмото /пратката/, респ. - да прецени дали да откаже получаването й или да я получи/потърси. Посочил е, че се установява от пощенския плик, за който се поддържа от въззивното дружество да е съдържал съобщението-покана за ОСС, свикано по реда на чл.138, ал.2 ТЗ, че за подател на писмото е посочено трето/чуждо за спора лице, вкл. върху плика липсва отбелязване за отбелязване на съдържанието на писмото. Ето защо е намерил за ирелевантно за спора дали относно фактическото връчване на писмото-покана приложение намира австрийският или българският закон /Решение № 85 от 12.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1966/2018 г., II т. о., ТК/, още повече, че ангажираните в подкрепа на тези твърдения доказателства установяват само, че пликът /пратка/ с рег. № R0746406474AT, за който се твърди, че е съдържал съобщението-покана, сочи за подател лице, различно от другия съдружник „Д-Тех Еквити“ЕООД и върху плика няма означение на съдържанието на писмото. В този смисъл е счел, че дали въззиваемият е отказал получаване на писмото или не го е потърсил е ирелевантно за предмета на производството, вкл. е ирелевантен въпросът относно приложимото законодателство по отношение фактическото му връчване /българско или австрийско/. Приел е, че този въпрос би бил релевантен единствено в случай, че писмото, съдържащо съобщението-покана, изхожда от съдружник във въззивното дружество и по безсъмнен начин удостоверява съдържанието си /арг. и от определение № 352 от 26.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2373/2019 г., II т. о., ТК/. Намерил е, че посоченото нарушение засяга съществено упражняването на правата на ищеца като съдружник да участва, обсъжда и гласува по решенията предложени в дневния ред на събранието, което пък от своя страна определя взетите решения като незаконосъобразни и подлежащи на отмяна. Независимо от изложеното е посочил, че дори и да се приеме, че процедурата по свикване и провеждане на процесното ОСС на въззивното дружество е била стриктно проведена /което не се установява/, то обжалваните решения се явяват незаконосъобразни и поради безсъмнено установения факт, че спрямо Р. Д. не са налице предпоставките по чл.141, ал.8 ТЗ, предвид че и по две открити производства по несъстоятелност срещу него в А., не са останали неудовлетворени кредитори, а единственото изложено конкретно основание за освобождаването на Д. като управител и избирането на друг такъв е именно наличието на предпоставките по чл.141, ал.8 ТЗ, но ангажираните доказателства не установяват наличието му. Изложил е съображения за неоснователност и на оплакванията във въззивната жалба, че при разглеждане на делото от СГС са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в ненадлежното уведомяване на въззивното дружество както за исковата молба, така и за проведеното по делото открито с.з. – при служебно извършената справка по партидата на „Д-Тех Груп България“ ООД се установява, че вписаният адрес на управление в Република България, не е променян до настоящия момент, като същият адрес фигурира на всички публикувани в ТР документи, касаещи дружеството, вкл. е посочен в приобщените по делото като писмени доказателства общо седем броя нотариални актове, по които страна е същото дружество. Вън от горното е установил, че длъжностното лице по връчване на книжата по делото от СГС е удостоверило върху върнатото в цялост съобщение за изпращане на препис от исковата молба на адреса на управление на дружеството, че същия адрес съществува, посетен е на 15.06.2022 г. и е констатирано, че на него няма указателни знаци или служители на фирмата и няма кой да получи книжата - отворило е лице, което е живущо на адреса, но не е упълномощено лице на дружеството. Предвид изложеното е приел, че административният адрес съществува, той е вписан като седалище и адрес на управление на въззивното дружество в ТР и не са налице данни дружеството да го е напуснало или да е вписан нов такъв, поради което и правилно първоинстанционния съд е приложил разпоредбата на чл.50, ал.2 ГПК. Настоящият състав намира, че решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Формулираните от касатора въпроси от осми до петнадесети - за приложимостта на българския или чуждия закон, за съдържанието на последния, в частност на нормите уреждащи връчването на книжа по пощата и за начина на установяване на съдържанието на изпратената в чужбина пощенска пратка, които въпроси са свързани с редовност на връчване на ищеца на покана за провеждане на общото събрание на съдружниците и от които се извежда и твърдяната евентуална недопустимост на въззивното решение, не са обусловили решаващата воля на съда. Както бе посочено, основният извод на въззивния съд, че е налице нарушение, засягащо съществено упражняването на правата на ищеца като съдружник, е обоснован с обстоятелството, че писмото, съдържащо съобщението-покана за общото събрание, не изхожда от съдружник във въззивното дружество, а от трето за делото лице /което обстоятелство не се оспорва в касационната жалба и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/. В този смисъл дали ищецът е отказал получаването на писмото или не го е потърсил своевременно в съответния пощенски офис в А. се явява без значение, респективно какъвто и отговор да се даде на поставените въпроси, същият би се явил ирелевантен за крайния изход на спора. Предвид изложеното не се установява наличие на твърдяната от касатора евентуална недопустимост на решението /исковата молба, при липса на уведомяване от съдружник за насроченото от последния общо събрание, се явява подадена в срока по чл.74, ал.2 ТЗ/ и на това основание и по посочените по-горе въпроси, касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Не се явяват обуславящи правната воля на съда и останалите поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси /от първи до седми вкл./. С тези въпроси, израз на поддържаната от касатора теза, че вписаният негов адрес в ТР е несъществуващ, се предпоставя становище, каквото обаче не е възприето от въззивния съд. Както бе посочено в решението е установено изрично, че административният адрес съществува, той е вписан като седалище и адрес на управление на касатора в ТР и не са налице данни дружеството да го е напуснало или да е вписан нов такъв, поради което и е приложена разпоредбата на чл.50, ал.2 ГПК. При липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК касационно обжалване не може да бъда допуснато, още повече, че касаторът не е посочил /вкл. във въззивната жалба/ кои процесуални действия /напр. по посочване на относими за делото доказателства или по оспорване на представени доказателства от друга страна/ е пропуснал да извърши в първата инстанция поради твърдяната нередовна процедура по призоваването му. С оглед изложеното и тъй като в случая не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,