Определение № 60582 от 20.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3904/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 3555/17.06.2020 г. по гр.д. № 5579/2019 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 46878/21.02.2019 г. на Софийски районен съд, е отхвърлил като погасени по давност исковете на М. А. Д. срещу Българското национално радио (БНР), както следва:

· да се признае за незаконно и за отмяна на уволнението му, извършено на основание чл. 328, ал. 2 КТ със заповед № 1702/31.05.2016 г. на генералния директор на БНТ (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) и

· за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност „директор на радиопрограма „Радио София“ “ в БНР (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ).

Решението се обжалва от М. А. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (материалноправен и процесуалноправен):

1. Има ли характеристика на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 – 5 АПК решението на Управителния съвет на БНР по чл. 62, т. 14 от Закона за радиото и телевизията (ЗРТ) за утвърждаване на сключването или за прекратяване на трудов договор с лице на ръководна длъжност?

2. Положителният отговор на първия въпрос и предвиденото в чл. 149, ал. 5 АПК предоставя ли възможност на лицето, заемало ръководната длъжност, от която е уволнено, да предяви иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ безсрочно във времето, когато го обосновава с доводи за нищожност на решението на Управителния съвет по чл. 62, т. 15 ЗРТ, включително като бъде съобразено правомощието на гражданския съд по чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК за т.нар. „косвен“ („инцидентен“) съдебен контрол за валидността на административните актове с преюдициално значение в мотивите на решението по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ?

Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), а допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК обосновава с доводи, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с решение № 21/26.10.1995 г. по конст.д. № 18/1995 г. и с решение № 9/03.07.2014 г. по конст.д. № 3/2014 г. на Конституционния съд на Република България, респ. да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност. Основанието за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК обосновава с довод, че на същите въпроси, възведени като твърдения за незаконност на уволнението в исковата молба по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, респ. като оплаквания във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което исковете са били отхвърлени, въззивният съд не се е произнесъл и така е нарушил и конституционното му право по чл. 56 КРБ. По същество въвежда всички касационни основания: 1) решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 21, ал. 1 – 5 АПК (чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК), от което произтичат и допуснатите съществени процесуални нарушения на чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК и чл. 149, ал. 5 АПК (чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК) и е немотивирано. Претендира разноските по делото.

Ответникът Българското национално радио, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК липсва, а решението е неправилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Въззивният съд е съобразил, че с исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ ищецът М. А. Д. е твърдял, че: 1) е индивидуален административен акт решението от 31.05.2016 г., с което Управителният съвет на БНР е утвърдил прекратяването на трудовия му договор – арг. от чл. 21, ал. 1 – 5 АПК; 2) решението по чл. 62, т. 14 ЗРТ е нищожно поради вземането му от незаконен състав; 3) нищожното решение на УС на БНР е част от фактическия състав на правото на уволнение по чл. 328, ал. 2 КТ, а е незаконна и заповед № 1702/31.05.2016 г., с която генералният директор на БНР е прекратил трудовото правоотношение с ищеца на това основание и 4) чл. 17, ал. 2, пр. 1 ГПК овластява гражданският съд да констатира нищожността на решението на УС на БНР, а да признае за незаконно и да отмени уволнението и да възстанови ищеца на заеманата ръководна длъжност. Въззивният съд е съобразил и това, че доколкото във въззивната жалба ищецът поддържа същите твърдения и доводи като оплаквания срещу първоинстанционното решение, дължи произнасяне и за това, дали чл. 149, ал. 5 АПК е специална правна норма, която изключва 2-месечния срок на погасителната давност по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд не е споделил довода на ищеца, че решението от 31.05.2016 г., взето от УС на БНР на основание чл. 62, т. 14 ЗРТ, е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 – 5 АПК. Мотивирал се е с това, че при вземането му УС на БНР не действа като административен орган по смисъла на § 1, т. 1 ДР на АПК или като орган, овластен с административни правомощия или изпълняващ такива. Приел е, че съгласно чл. 68, ал. 1, т. 5 и 6 ЗРТ, генералният директор на БНР е органният представител на БНР, компетентен да взема всички решения, свързани с осъществяването на трудовите правоотношения и за работещите в БНР, включително да прекратява трудовите правоотношения с тях. Заключил е, че евентуалното несъответствие между заповед № 1702/31.05.2016 г. на генералния директор за прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца с решението от 31.05.2016 г. на УС на БНР, е основание да се ангажира отговорността на органния представител към БНР, но е без значение за законността на уволнението, а и за правото по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Последният извод е базирал на практиката на Върховния касационен съд - решение № 255/24.09.2013 г. по гр.д. № 1344/2012 г. и решение № 343/ 28.12.2012 г. по гр.д.№ 748/2011 г., все на IV-то ГО.

Въпреки че е намерил за основателно възражението за погасителна давност поради предявяването на исковете след изтичането на краткия 2-месечен срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ, въззивният съд е обосновал и материалноправните предпоставки за законност на уволнението по чл. 328, ал. 2 КТ, изключвайки чрез тях титулярството на ищеца и по правото по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ.

При тези мотиви на въззивния съд повдигнатият материалноправен въпрос обуславя въззивното решение, но по него е изключено всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. Съображения:

Първо, дефинирането на индивидуалния административен акт, извършено с разпоредбата на чл. 21 АПК, както и дефинирането на административния орган като негов издател по § 1, т. 1 ДР на АПК, са точни и ясни, а изначално изключват характеристиката на УС на БНР като административен орган, а с това – и на решението по чл. 62, т. 14 ЗРТ на индивидуален административен акт. От тук, изключено е и правомощието на гражданския съд, сезиран с иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, по реда на „косвения съдебен контрол“ по чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК да се произнася по валидността на взетото решение от УС на БНР по чл. 62, т. 14 ЗРТ. Характеристиката на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 – 5 АПК е неизводима, а същите дефинитивни разпоредби прилага и гражданският съд.

Второ, последиците от евентуалното несъответствие между заповедта за уволнение, издадена от лице, което законът е овластил с работодателска правоспособност, с решенията на другите органи на работодателя, са изяснени в решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, на които въззивният съд се е позовал. Приетото от него им съответства, а настоящият състав споделя тази практика на Върховния касационен съд и не съзира основание да я променя.

Трето, двете решения на Конституционния съд са без значение за мотивите, с които въззивният съд е отхвърлил исковете. С решение № 21/26.10.1995 г. по конст.д. № 18/1995 г. КС разтълкува чл. 120 КРБ, допускайки правото на гражданите и юридическите лица да обжалват пред съд всички административни актове, включително вътрешнослужебните, щом тези актове нарушават или застрашават техни права и законни интереси и не са изключени със закон от съдебно обжалване. Както бе обяснено, въззивният съд не е приемал, а би било и несъответно на практиката на ВКС да приеме, че решението на УС на БНР по чл. 62, т. 14 ЗРТ е индивидуален административен акт. В своята константна практика ВКС приема също, че спорът по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е спор за гражданско право, а не спор за съответствието на акта на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение с изискванията на административните закони. Следователно това решение на КС по чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ не се отнася към обжалваното. С решение № 9/03.07.2014 г. по конст.д. № 3/2014 г. КС разтълкува чл. 130, ал. 6 КРБ, като прие, че във връзка с конституционно установените функции на Висшия съдебен съвет може със закон да се възложи подзаконова нормотворческа компетентност. И това решение по никакъв начин не се отнася към обжалваното.

Вторият процесуалноправен въпрос обединява повдигнатите от касатора въпроси под № 2 – 4 в изложението към неговата жалба (възможност по т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС), но той е евентуален – под положителното процесуално условие, за допускане на касационния контрол по първия повдигнат. Както бе изяснено, след като по материалноправния въпрос е изключено всяко допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол, той не следва да се допуска и по процесуалноправния.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Както бе обяснено, въпросите за „връзката“ между решението на УС на БНР по чл. 62, т. 14 ЗРТ и законността на заповедта на генералния директор на БНР, въззивният съд е разгледал и им е отговорил мотивирано. Д. на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно, не осъществява изискването по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а е единствено израз на несъгласието на касатора с мотивите на въззивния съд.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът дължи възнаграждение за представителството от юрисконсулт на ответника по касация и пред настоящата инстанция. Съобразно фактическата и правна сложност на делото, настоящият състав го определя също в размера от 50.00 лв., така както са сторили двете предходни инстанции.

При тези мотиви, съдът