Определение № 50359 от 06.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3360/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 803/06.07.2022 г. по ч.гр.д. № 380/2022 г., с което Окръжен съд – Стара Загора е потвърдил разпореждане № 2424/09.06.2022 г. по гр.д. № 3449/2021 г. на Районен съд – Казанлък за връщане на частната жалба на С. Г. Ж. срещу разпореждане по чл. 129, ал. 3 ГПК (неточно именувано „определение“). Определението на въззивния съд се обжалва от С. Ж. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по процесуалноправния въпрос: Редовно ли е връчването на съобщение, извършено на страната лично, когато тя е посочила по делото съдебен адресат? Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд го е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (допълнителната по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). По същество се оплаква, че в нарушение по чл. 39, ал. 1 ГПК, а с това – и по чл. 275, ал. 2, вр. чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК е върнал частната жалба, въпреки извършеното нередовно, лично връчване на разпореждането по чл. 129, ал. 3 ГПК при посочен по делото съдебен адресат. Процесуално правоотношение с ответника не е възниквало. Поради това препис от частната касационна жалба не е представян. Законът не изисква връчването й. Частната касационна жалба не засяга правната сфера на ответника. Настоящият състав я намира с допустим предмет (арг. от чл. 274, ал. 3, т. 1 и ал. 4 ГПК); от процесуално легитимирана страна (определението отрича допустимото упражняване на правото на касатора на частна жалба срещу разпореждането по чл. 129, ал. 3 ГПК); спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатият въпрос няма претендираното значение. Съображения: За да потвърди разпореждането за връщане на частната жалба, въззивният съд е приел, че: 1) личното връчване на препис от разпореждането по чл. 129, ал. 3 ГПК е редовно; 2) срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК за обжалването му е започнал да тече от 21.12.2021 г.; 3) на 29.12.2021 г. този срок е изтекъл и 4) просрочената частна жалба от 26.05.2022 г. срещу разпореждането по чл. 129, ал. 3 ГПК не подлежи на разглеждане по същество, а следва да се върне. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователен довода на ищеца (сега касатор), че личното връчване на разпореждането по чл. 129, ал. 3 ГПК е нередовно поради това, че адв. С. Г. е посочен като съдебен адресат. Следователно повдигнатият процесуалноправен въпрос е обуславящ, но при установената обща предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, към която чл. 274, ал. 3 ГПК препраща, е изключена допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В своята практика в приложението на чл. 39, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд последователно приема, че връчването е редовно в хипотезата, когато страната лично приеме съдебните книжа, въпреки че е посочила съдебен адресат. Аргументите за това са подробно разяснени в решение № 292/13.10.2014 г. по гр.д. № 2938/2014 г. на ВКС, IV-то ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, и в определение № 51/27.01.2020 г. по ч.т.д. № 2622/2019 г. на ВКС, II-ро ТО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Прието е, че при наличието на упълномощен представител или посочен съдебен адресат призовките и съобщенията можеха да бъдат връчени редовно на адреса на страната при действието на отменения ГПК. Като създадената съдебна практика се основаваше на разпоредбите на чл. 46 и чл. 42, ал. 1 ГПК (отм.). Процесуалният закон разпореждаше призовката да се връчи на призованото лице или на пълномощника му. Посочването на съдебен адрес бе възможност за страната и улесняваше призоваването й, но наличието на съдебен адрес също не водеше до нередовност на връчването, извършено на адреса на страната. В ГПК от 1952 г. (отм.) разпоредба, аналогична на тази по чл. 39, ал. 1 ГПК от действащия ГПК липсва. Понастоящем законодателят урежда начините на връчване в чл. 43 ГПК – то може да се извърши лично, чрез трето лице, чрез прилагане на съобщение към делото, чрез залепване на уведомление или чрез публично обявление в Неофициалния раздел на Държавен вестник. Законодателят предпочита личното връчване (чл. 45 ГПК), към което е приравнено и връчването на процесуален представител или съдебен адресат. Към който и до е от другите начини на връчване се пристъпва само ако връчването не може да бъде извършено лично. Именно поради това в чл. 39, ал. 1 ГПК изрично е предвидена поредност в действията на съда по призоваването и връчването на съобщенията по делото до страните. Ако страната има съдебен адресат или упълномощен процесуален представител по делото, съдът е длъжен да връчва предназначените за нея призовки и съобщения чрез тези лица. В таки хипотеза връчването, извършено не на упълномощения представител или съдебен адресат, а на адреса на страната чрез друго лице по чл. 46 ГПК не е редовно. Редовността на връчването не се засяга само ако страната е получила призовката или съобщението лично. Настоящият състав споделя установената практика в приложението на чл. 39, ал. 1 ГПК и не съзира основание да я променя. При тези мотиви, съдът