Определение № 304 от 28.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3851/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№296387/14.07.2022г., подадена от Б. А. А. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв.Б. А. Е. срещу решение №261842, постановено на 02.06.2022г. от Софийски градски съд, ГК, IV-Е въззивен състав по в.гр.д.№1959/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от Б. А. А. срещу К. Х. А. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за присъждане на сумата от 12698лв., представляваща имуществена вреда от неизпълнение на съдебно решение за ползване на семейното жилище, находящо се в [населено място], кв.К., [улица] през периода от 16.09.2018г. до 21.01.2019г. и иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на сумата от 10518.06лв., представляваща обезщетение за невъзможността за ползване на същото семейно жилище през периода от 28.06.2018г. до 28.01.2019г. Касаторът поддържа, че мотивите на съда относно ползването на семейното жилище са едностранчиви и не отчитат събраните по делото доказателства – направените от ответницата признания в други съдебни производства (производство по ЗЗДН); показанията на разпитаните поделото свидетели; обстоятелствата около издаването на изпълнителния лист за въвеждане във владение, а именно, че същият е издаден едва на 14.03.2019г. поради първоначален отказ да бъде издаден и проведено производство по обжалването му; заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, която пояснява извършваните в хотелите записвания и издаването на фактури. В изложението към касационната жалба касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК като навежда довод, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като първоинстанционният съд е квалифицирал предявения от него иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, а мотивите към решението са свързани с приложението на чл. 57 СК без да са обсъждани направените от него възражения и макар този порок да е заявен от него във въззивната жалба, въззивният съд не направил доклад по делото и в крайния си акт приел квалификацията, дадена от първоинстанционния съд. Посочва, че съгласно решение №47 от 12.03.2019г. по гр.д.№2322/2018г. на IV г.о. на ВКС този пропуск на въззивната инстанция представлява очевидна неправилност на въззивния акт. Навежда довод, че по време на цялото производство пред първата и въззивната инстанция е бил поставен в ситуация на незнание какви обстоятелства следва да установява с оглед квалификацията на спорното право. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване и по реда на чл. 280, ал 1, т. 3 ГПК по въпроса по чл. 57 СК или по чл. 31, ал. 2 ЗС следва да се квалифицира искът за обезщетение за ползване на семейното жилище от неползващия съпруг, на когото е предоставено ползването на семейното жилище срещу ползващия съпруг, на когото не е предоставено ползването на семейното жилище от съда, но той не спазва съдебното решение и отказва да се изнесе от семейното жилище. Навежда довод, че допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по така поставения въпрос е необходимо с оглед особеностите на настоящия случай, тъй като семейното жилище е било предоставено за ползване на него, но той не е могъл да го ползва поради неправомерни действия на ответницата, като се е наложило да напусне жилището поради нетърпимите отношения между тях. Позовава се на разрешението, съдържащо се в решение по гр.д.№154/2017г. по описа на I г.о. на ВКС, като счита, че разрешението в настоящата хипотеза не би следвало да бъде различно, доколкото се касае до ползване на семейно жилище. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по въпроса неизпълнението на съдебно решение представлява ли противоправно деяние и подлежат ли на компенсиране и установяване вредите от това деяние в самостоятелно исково производство, когато те не могат да се компенсират в изпълнителното производство по принудително изпълнение на решението. Посочва, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл, приемайки, че неизпълнението на постановено от граждански съд решение може да бъде определено като недобросъвестно, неморално, но няма изискуемата за ангажирането на деликтната отговорност противоправност на поведението. Поддържа, че неизпълнението на съдебните решения винаги представлява противоправно поведение, но следва да се има предвид и спецификата на различните видове решения. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба К. Х. А. чрез процесуалния си представител адв.И. П. изразява становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Б. А. А. е предявил срещу К. Х. А. иск за заплащане на сумата от 12698лв., представляваща неимуществена вреда от неизпълнение на съдебно решение за ползване на семейно жилище и сумата от 10518.06лв., представляваща обезщетение за невъзможността за ползване на същото семейно жилище с твърдението, че с решение от 28.07.2016г. по гр.д.№9121/2016г. на СРС бракът между страните бил прекратен, като страните са постигнали споразумение семейното жилище, находящо се в [населено място], кв.К., [улица] да се ползва от него, но след влизането на решението в сила ответницата отказала да се изнесе. Поддържа, че е направил опит да съжителстват заедно в жилището в продължение на 2 години, но това се оказало невъзможно и през месец юни 2018г. се наложило да го напусне. Твърди, че след изнасянето е наел стая в „С. хотел“, тъй като нямал жилище и за периода от 16.09.2018г. до 21.01.2019г. заплатил сума в размер на 12698лв., с която следва да бъде обезщетен. Поддържа, че следва да бъде обезщетен и с половината от размера на средния месечен пазарен наем за периода от 28.06.2018г. до 28.01.2019г., за който период би заплащал такава сума на ответницата, ако беше ползвал жилището, но в жилището останала да живее тя и съответно да го ползва. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК К. Х. А. оспорва така предявения иск, като поддържа, че при подписването на споразумението се е съгласила Б. А. да остане да живее в семейното жилище, тъй като той е следвало да осигури на децата друго подходящо жилище. Твърди, че в периода от месец март 2016г. до декември 2016г. е живяла под наем в [населено място], [улица], като през месец декември Б. А. заявил, че не може да им осигури обещаното жилище и доброволно кани нея и децата да заживеят заедно в семейната къща в К.. Твърди също така, че през месец юни 2018г. отношенията им отново се влошили и тогава страните взели решение да отдадат къщата в К. под наем и с наемната цена да си обезпечат поотделно жилища, при което Б. А. напуснал къщата по собствено желание, а от лятото на 2018г. тя и децата напуснали къщата и заживели в апартамента на нейната майка, но и двамата продължили да посещават къщата и през целия период Б. А. имал достъп до къщата и възможност да я ползва, тъй като има ключове от нея и негови лични вещи се намират в къщата и към настоящия момент. Поддържа, че ищецът е могъл да си наеме жилище вместо да отсяда в хотел, както и че претендираните разходи за ползване на хотелска стая са необосновано високи. Оспорва и представените фактури. Твърди също така, че кумулативното съединяване на двата иска е недопустимо, тъй като целта и на двата иска е да обезщетят съсобственика за лишаването му от правото да ползва съсобствената вещ в един и същи времеви период и едновременното им уважаване би довело до неоснователно обогатяване. Поддържа също така, че до нея не е отправяна писмена покана, поради което предявената по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС претенция не може да бъде уважена. При така очертания предмет на спора въззивният съд е приел, че правната квалификация на спорното материално право за обезщетение за ползване не е по чл. 57 СК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС, с който иск разполага бившият съпруг, който не ползва семейното жилище (в случая К. А.) срещу бившия съпруг, комуто ползването на това жилище е предоставено с бракоразводното решение (в случая Б. А.). Приел е, че предявеният от ищеца А. осъдителен иск е с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, според който когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Според въззивния съд, тъй като се касае за претенция на неползващ съсобствения имот съсобственик срещу ползващ го съсобственик, изискуемостта на вземането за обезщетение е предпоставена от отправяне на покана. Прието е, че в настоящия случай с оглед събраните по делото доказателства, не е налице хипотеза, при която ответницата ползва еднолично процесния недвижим имот и препятства възможността на ищеца да ползва същия съобразно правата си, а оттам и че липсва основание за присъждане на претендираното обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че Б. А. и К. А. са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с влязло в сила на 28.07.2016г. бракоразводно решение, постановено по гр.д.№9121/2016г. на СРС, с което е утвърдено и споразумение по чл. 51, ал. 4 СК, включващо ползването на семейното им жилище, според което жилището, находящо се на [улица] кв.К.-гр.София, е предоставено за ползване на Б. А.. Посочено е, че събрания по делото доказателствен материал не установява през процесния период от 28.06.2018г. до 28.01.2019г., следващ влизането в сила на бракоразводното решение, ответницата К. А. да е живяла в процесното жилище и да го е ползвала еднолично, препятствайки ищеца да живее в него и да го ползва съобразно правата си, вкл. и съобразно предоставените му с бракоразводното решение права да го ползва изцяло. Взето е предвид, че доказателствената тежест за установяване на тези релевантни факти и обстоятелства принадлежи на ищеца, който не е провел необходимото в процеса пълно и главно доказване. Прието е, че от доказателствата не се установява К. А. да е упражнявала еднолично фактическата власт върху процесния имот през исковия период, като липсва и отправена от ищеца до нея покана за плащане на претендираното обезщетение, доколкото изпратената от ищеца нотариална покана е връчена на ответницата на 11.03.2019г., което следва изтичането на процесния период и поради това няма правно значение за основателността на предявения по делото иск по чл. 31, ал. 2 ЗС. Посочено е, че според събраните по делото гласни доказателства ищецът се е изнесъл от жилището през пролетта на 2018г., след което посещавал имота, като самият той отварял вратата на жилището (св.Д. Б.-съседка на процесния имот, живуща на [улица]). Взето е предвид, че по данни на св.Ел. П. (приятелка на ответницата от детските години) след развода на страните, в началото на 2017г. Б. поканил К. да се съберат да живеят заедно заради децата и това траяло до м. юли 2018г., когато свидетелката помогнала на К. да се изнесе от процесния имот, след което тя заживяла при майка си. Посочено е, че според св.М. през лятото на 2018г. в къщата живяла К., а Б. и децата били на море - във В., около 3 месеца; че ищецът предал ключовете от имота на свидетеля, за да може да организира дребни ремонти по негово поръчение, да води майстори, да се грижи за кучето, да прибере личните му вещи, като при посещенията на ищеца в къщата ответницата не му пречела да влиза и всички помещения били отключени. Взето е предвид, че според св.М. през този период Б. А. живял в хотел „С. хотел“ на [улица]. Посочено е, че тази фактическа обстановка не се опровергава от дадените от Цв.А., майка на ищеца, свидетелски показания (преценени при условията на чл. 172 ГПК), според които тя и синът ѝ напуснали процесния имот на 02.07.2018г., когато заедно с децата му отишли в [населено място], тъй като същата свидетелства, че след престоя в [населено място] тя се върнала със служител на сина си на име В., който имал ключ, за да вземе своя и на Б. багаж. Според въззивния съд обстоятелството, че посоченото трето лице има ключ от къщата подкрепя твърденията на ответницата, че ищецът е имал ключ от имота и тя не е препятствала достъпа му до него през исковия период, с оглед на което е прието, че въз основа на гласните доказателства не се установява изискуемото от чл. 31, ал. 2 ЗС еднолично ползване на имота от ответницата и препятстването на ищеца да ползва същия съобразно правата си. Взето е предвид, че в представената от ищеца нотариална покана се съдържа негово изявление, че през месец септември 2018г., т.е. около три месеца след началото на исковия период, се наложило да напусне жилището поради невъзможност да съжителства с ответницата, което опровергава твърденията му, че още от 28.06.2018г. ответницата ползва еднолично процесния имот. Прието е, че аргумент за противното се извежда и от обстоятелството, че изпълнителен лист за притезанието на ищеца да ползва бившето семейно жилище съобразно влязлото в сила на 28.07.2016г. бракоразводно решение, е издаден едва на 14.03.2019г., т.е. след края на исковия период, когато обективно фактическото ползване на имота е наложило намесата на съдебен изпълнител за реализиране правата на ищеца по това решение. За неоснователен е приет и предявеният от Б. А. иск по чл. 45 ЗЗД. Изложени са съображения, че непозволеното увреждане се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица, като в това се изразява и изискуемата противоправност на поведението на лицето, срещу което се претендира деликтно обезщетение. Прието е, че в случая такава противоправност в действията на ответницата не е налице и липсва деликтно поведение на същата, поради което и само на това основание искът по чл. 45 ЗЗД подлежи на отхвърляне като неоснователен. Изложени са съображения, че неизпълнението на постановено от граждански съд решение може да бъде определено като недобросъвестно, неморално и т.н., но няма изискуемата за ангажиране на деликтна отговорност противоправност на това деяние. При така изложените от въззивния съд съображения настоящият състав приема, че е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване и по двата поставени въпроса. По реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса по чл. 57, ал. 2 или по чл. 31, ал. 2 ЗС следва да се квалифицира искът за обезщетение за ползване на семейното жилище от неползващия съпруг, на когото е предоставено ползването на семейното жилище срещу ползващия съпруг, на когото ползването на семейното жилище не е било предоставяно от съда, но той не спазва съдебното решение и отказва да се изнесе от семейното жилище. Така поставеният въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с оглед особеностите на разглежданата хипотеза – решението, с което ползването на семейното жилище е предоставено на единия от бившите съпрузи макар и осъдително по своя характер касае единствено предаването на фактическата власт върху жилището. Въпросът за дължимостта на обезщетението се разрешава в последващ исков процес при съобразяване естеството на основанието, даващо правото на този съпруг да ползва жилището, което безспорно има значение при определяне на основанието на заявената претенция и предпоставките, при наличието на които тя би могла да бъде уважена. В частта по иска с правно основание чл. 45 ЗЗД въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса неизпълнението на съдебно решение представлява ли противоправно деяние и подлежат ли на компенсиране и установяване вредите от това деяние в самостоятелно исково производство, когато те не могат да се компенсират в изпълнителното производство по принудително изпълнение на решението. Така поставеният въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с оглед особеностите на разглежданата хипотеза, при която се твърди, че съдебно решение, с което се одобрява споразумение за ползване на семейното жилище след прекратяването на брака, не е изпълнено доброволно и се претендират вреди от това неизпълнение, които вреди не биха могли да бъдат компенсирани с факта на последващо изпълнение на решението. При това следва да се има предвид, че искът е предявен при условията на обективно съединяване с иск за присъждане на обезщетение за лишаване от ползването на същия имот за същия исков период, което обуславя необходимостта от извършването на преценка какви вреди биха подлежали на компенсация по реда на чл. 45 ЗЗД в подобна хипотеза. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение