Определение № 2061 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4240/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба Р. М. К. и М. И. К., двамата от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. против въззивно решение № 178 от 26.06.2024г. по в.гр.д. № 235 по описа за 2024г. на Окръжен съд Добрич, с което е потвърдено решение № 157 от 19.02.2024г. по гр.д. № 2427/2023г. на РС Добрич като по предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД, е обявен за относително недействителен спрямо „Руслан 66“ЕООД договор за покупко-продажба от 26.08.2021г., сключен с н.а. № ..., т..., рег.№ .../...г.,д.№ .../..., по силата на който продавачът Р. М. К. е продала на купувача М. И. К. недвижим имот с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляващ апартамент № 10, с идентификатор ... по КККР на [населено място] със застроена площ от 84.96кв.м., състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, ведно с прилежащото му избено помещение с № 10 с площ от 5.05 кв.м. и приспадащите се 6.509 % ид.ч.от общ.ч.на сградата и отстъпеното право на строеж върху терена в частта на извършеното от Р. К. в полза на М. К. разпореждане с 1/2 ид.ч. и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Руслан 66“ ЕООД, представлявано от собственика С., чрез процесуалният представител адвокат Я., с който изразява становище за липса на посочените специални предпоставки за допустимост. Отделно счита постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излага доводите си. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600лв., реалното извършване на които удостоверява с представени: списък, договор за правна защита и съдействие, пълномощно, фактура с № 1513 и преводно нареждане, всички с дата: 1.10.2024г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за основателен предявения иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, поради наличие на изискуемите предпоставки за уважаването му: 1 .Ищецът е установил, че е кредитор на ответницата К., за която с влязла в сила присъда /на 4.07.2023г. по н.о.х.д.№ 845/2021г.на ДРС/ е установено, че за периода от 9.12.2016г. до 29.06.2018г. тя противозаконно е присвоила парични средства, собственост на дружеството в размер на 87 040.86лв. /извършила е деяние по чл.206, ал.3, пр.1, вр.чл.26, ал.1 НК/. В хода на воденото наказателно производство е приет за разглеждане и граждански иск, като ответницата К. е осъдена да заплати на ищцовото дружество посочената сума, съставляваща обезщетение за причинените му в резултат на престъпното деяние вреди. С присъждане и на законната лихва върху вземането е установено, че последното е било изискуемо още към датата на извършване на отделните деликти /които са за периода 9.12.2016г.- 29.06.2018г./, т.е. 2. Налице е установено увреждане за кредитора и 3. Законоустановената презумция за знание /пред вид обстоятелството, че купувачът по сделката е син на прехвърлителката/ не е оборена. В мотивите си въззивният съд е посочил, че хипотезата по чл.135, ал.3 ЗЗД, на която се позовава ответницита, не е налице, защото увреждащата сделка е сключена през 2021г., т.е. след възникване на вземането през 2016г.-2018г. За ирелевантни въззивният съд е приел е приел възраженията, че процесният имот е бил предмет на принудително изпълнение по изп.д.№ 20209010400587 на ЧСИ и че след погасяване на дълга от втория ответник е заличена учредената върху него ипотека през м.08.2021г., защото разпореждането с имота между ответниците не е логична последица от развоя на посоченото изпълнително дело. Въззивният съд е акцентирал на факта, че към датата на прехвърляне на имота /26.08.2021г./ ответницата К. вече е била обвиняема и е била наясно с развоя на воденото срещу нея наказателно производство, т.е. съзнавала е че уврежда кредитора си. В представеното изложение, касаторката се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните четири поставени въпроси: 1. Счита ли се за увреждаща кредитора сделка, която има за предмет ипотекиран в полза на друг кредитор имот?, 2. При сделка, която има за предмет ипотекиран в полза на друг кредитор имот, счита ли се че имуществото на длъжника е намаляло и че изнасянето му на публична продан и придобиването му от трето лице, затруднява удовлетворяването на кредитора-ищец по иска по чл.135 ЗЗД, като се вземе пред вид предварителното удовлетворяване на кредиторите по чл.136 ЗЗД?, 3. Имуществото на длъжника, което е ипотекирано в полза на банка-кредитор може ли да се счита за такова, от което кредитор по иска по чл.135 ЗЗД може да се удовлетвори, респ.да бъде увреден от изнасянето му на публична продан или продажба с цел погасяване на дълга? и 4. Трябва ли да се изследва качеството на кредитор и в момента,в който то е придобито? Настоящият съдебен състав намира, че по никой от така поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото те не са свързани с решаващите доводи на съда и не отговарят на изискването за общо основание за допустимост, посочени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г.н ОСГТК на ВКС, а отделно – не е налице и посоченото от касаторката специално основание за допустимост, доколкото даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с установената съдебна практика по приложението на чл.135, ал.1 ЗЗД. Отговорът на първия въпрос се съдържа в мотивите на ТР № 2 от 9.07.2019г. по т.д.№ 2/2017г.на ОСГТК на ВКС, където е посочено, че предмет на делото по чл.135 ЗЗД е потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си всяка сделка, с която длъжникът го уврежда. Следователно – дали имотът, предмет на преценената от съда като увреждаща сделка – е ипотекиран или не - е без значение за основателността на иска по чл.135 ЗЗД, доколкото искът съставлява част от общото обезпечение на кредиторите, уредено в чл.133 ЗЗД. Вторият и третият поставени от касатора въпроси също не са от значение за изхода на спора, защото в тях се съдържа условие /че имотът ще се изнася на публична продан и ще се придобива от трето лице/, което не отговаря на приетите за установени факти от въззивния съд, доколкото в конкретния случай е установено, че дългът - предмет на принудително изпълнение по изп.д.№ 20209010400587 на ЧСИ е погасен и учредената върху процесния имот ипотека е заличена. С така поставените въпроси всъщност касаторът оспорва по същество правните изводи на въззивната инстанция, но в производството по допустимост, касационната инстанция не извършва проверка за правилност. Независимо от това, за пълнота следва да се посочи, че съгласно т.3 от ТР № 2 от 9.07.2019г. по т.д.№ 2/2017г.на ОСГТК на ВКС, предпочитание се отдава на интересите на кредитора, увреден от извършените прехвърляния пред интереса на приобретателя, който е знаел за увреждането на кредитора, и пред интереса на приобретателя, който се е облагодетелствал безвъзмездно и е придобил от праводател, по отношение на когото искът може да бъде уважен. Отговорът на четвъртият поставен от касаторката въпрос е положителен и в случая въззивният съд – видно от гореописаните му мотиви – е изследвал качеството на ищеца на кредитор към релевантния момент, приемайки че в негова полза е налице установено вземане, което отговаря на изискуемите се условия - да е действително и да е съществуващо. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на всяка ответната страна следва да се присъдят установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд