Определение № 297 от 23.09.2020 г. на ВКС по т. д. № 734/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на "Лев Корпорация" АД, [населено място], против определение № 686 от 28.02.2020 г., по ч.гр.д. № 792/2020 г. на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд, е потвърдил определение № 724 от 06.02.2020 г., постановено по т.д. № 138/2018 г. на Софийски градски съд, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на иска. За да постанови този резултат, въззивният съд е посочил, че с влезли в сила определения по т.д. № 138/2018 г. по описа на Софийски градски съд е прекратено производството по предявените от частния касатор против ответниците „ЕСТ“ АД и „ВЕСТ 2015“ ЕООД искове, първият, от които с правно основание чл. 71 от ТЗ във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, имащ за предмет прогласяване нищожност на решение на СД на „ЕСТ“ АД, взето на 10.10.2016 г., а вторият иск- с правно основание чл. 29 от ЗТР, имащ за предмет да се установи несъществуването на вписано по партидата на втория ответник обстоятелство по заявление А4 с вх. № 20161117174410 (непарична вноска, дружествен договор и съгласие от правещия непаричната вноска). Съдът е приел, че разпоредбата на чл. 236, ал. 4 от ТЗ, предвиждаща, че сделката, сключена в нарушение на ал. 1 - ал. 3 е действителна, отрича правото на акционера, в случая на частния касатор, да предяви иск, с който да се обяви по отношение на двамата ответници нищожността на направената от първия ответник в капитала на втория ответник непарична вноска. Въззивният съд е посочил, че с оглед притежаваните от ищеца 50% от капитала на „ЕСТ“ АД, той има възможност да предяви иск за търсене отговорност на членове на Съвета на директорите / респ. членове на управителния или надзорния съвет/ за вреди причинени на това дружество по чл.240а ТЗ, но тогава правото на иск следва да бъде упражнено съвместно от акционера и дружеството. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касационен жалбоподател е формулирал следните въпроси: „ 1. Разпоредбата на чл. 236, ал. 4 от ТЗ дали е необорима презумпция или е оборима такава и не изключва правото на акционер да предяви иск за нищожност на апортна сделка, извършена в нарушение на разпоредбите на чл. 236, ал. 1-3 от ТЗ?“ – в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с оглед твърдяно противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, определение № 251 от 05.05.2010 г. по т.д. № 764/2009 г. на ВКС и решение № 202 от 22.12.2010 г. по т.д. № 764/2009 г. на ВКС; 2.” Качеството акционер с доказани членствени права в търговско дружество дава ли право на този акционер да иска прогласяване на нищожност на апортна вноска на управителните органи – относно разпореждане с вещни права, извършено в нарушение на закона и устава и без надлежно разрешение на компетентния управителен орган на дружеството, в полза на свързани лица на представляващите дружеството на основание чл. 26 от ЗЗД?“ – формулиран в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с оглед твърдяно противоречие с възприетото в решение № 212 от 22.11.2013 г. по т.д. № 1088/2012 г. на ВКС и решение № 65 от 15.06.2017 г. по т.д. № 446/2016 г. на ВКС; 3. „При реализиране на апортна вноска от търговско дружество, представляваща фактически състав, може ли заинтересуваният субект да установи нищожност само на отделен елемент от фактическия състав, какъвто е решението на Управителния орган, или е длъжен да установява нищожност на всеки отделен елемент и цялата сделка?“ – отново в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед твърдяно противоречие с актове, постановени по ч.т.д. № 883/2011 г. на ВКС, II т.о., ч.т.д. № 739/2012 г. на ВКС, т.д. № 458/2010 г. на ВКС, I т.о., т.д. № 17/2011 г. на ВКС, т.д. № 680/2011 г. на ВКС, т.д. № 747/2010 г. на ВКС, I т.о., т.д. № 764/2011 г. на ВКС, II т.о.; 4.” Следва ли съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК?“ - хипотеза на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с оглед твърдяно противоречие с решение № 217 от 09.06.2013 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 3 от 06.02.2014 г. по гр.д. № 5459/2013 г. на ВКС, решение № 430 от 12.07.2013 г. по гр.д. № 643/2009 г. на ВКС и решение № 240 от 20.01.2020 г. по дело № 1023/2019 г. на ВКС – касаторът счита, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в разрез с практиката на ВКС по гр.д. № 761/2010 г. на IV г.о. на ВКС, гр.д. № 5459/2013 г. на ВКС, гр.д. № 643/2009 г. на ВКС, решение № 240/20.01.2020 г. по дело № 1023/2019 г. и решение № 240/20.01.2020 г. по дело № 4881/2018 г. 5.” Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен?“ – въпросът е сочен в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед твърдяно противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържал и очевидна неправилност на атакуваното определение. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни указания - правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Касаторът не обосновава извод за наличие предпоставки за приложно поле на касационно обжалване. Поставеният от него първи въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е противоречив, несъобразен съдържателно с цитираната в него норма и несвързан с решаващите изводи на състава. Липсват и относими доводи по обосноваване на допълнителен критерий. Соченото решение по т.д. № 764/2009 г. на ВКС е ирелевантно към разглеждания случай, тъй като касае нищожността на решение на съвета на директорите на акционерно дружество във връзка с допустимостта на иск по чл.71 ТЗ, без да се третира със същото разпоредбата на чл.236, ал.4 от ТЗ, предвиждаща, че сключената в нарушение на чл.236, ал.1-3 от ТЗ сделка е действителна, а в конкретния случай ищецът, настоящ касатор атакува действителността на самата апортна сделка. Не са развити доводи и във връзка със соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За да е налице това основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът следва да установи, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009 г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е посочване текста на основанието, нито разбирането на страната по въпроса, с оглед защитната й теза, нито оплакванията за неправилност на акта, които по принцип са ирелевантни към основанията за допускане на касационно обжалване. Наличието на съдебна практика по поставения въпрос имплицитно изключва наличието на поддържания допълнителен селективен критерий. От втория поставен въпрос би могло да бъде изведен релевантен. Касаторът е поддържал като допълнителен селективен критерий основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, извеждайки противоречие с решение № 212 от 22.11.2013 г. по т.д. № 1088/2012 г. на ВКС и решение № 65 от 15.06.2017 г. по т.д. № 446/2016 г. на ВКС. Така соченото противоречие по поставения въпрос,обаче не е налице. Разгледаната в решение № 212 от 22.11.2013 г. по т.д. № 1088/2012 г. на ВКС хипотеза не е относима към настоящия случай, доколкото същата разглежда нищожността на апортна сделка с държавни имоти, подчиняваща се на напълно различна правна уредба от ТЗ. С решение № 65 от 15.06.2017 г. по т.д. № 446/2016 г. съставът на ВКС в контекста на предявен иск по чл.29,ал.1 ЗТР е разглеждал учредителен апорт и рефлексията на недействителността на апортната сделка върху учредяване на дружеството. Изваденото от контекста на решението, разбиране на състава на ВКС, че нищожност на апорта, като сделка може да се релевира на основание чл.26 от ЗЗД, поради пороци на волеизявлението за извършване на апорта, не определя нито активно легитимирания да оспори действителността на сделката по този ред, нито обосновава правен интерес за настоящия ищец в качеството му на акционер. А именно липсата на правен интерес от предявяване на иска и изричната забрана на чл.236, ал.4 ТЗ е в основата на решаващите изводи на двете съдебни инстанции, като спрямо тези изводи решението е неотносимо. Третият въпрос не е релевантен, тъй като е общ и намира своят категоричен отговор в напълно ясната норма на чл. 236, ал. 4 ТЗ, според която сделка, сключена в нарушение на ал.1 – 3 на същата разпоредба, е действителна, а лицето, което я е сключило, отговаря пред дружеството за причинени вреди. Нарушението, визирано в чл. 236 ал.3 ТЗ, е относимо именно към формиране волята на компетентния за вземането на решението орган, поради което причините за опорочаване волята на отделния член на същия този орган, доколкото в случая се визира гласуване в нарушение на чл. 238, ал. 4 ТЗ, са без значение. Дори въз основа на същите да се отчитат фактически дадени, а не изначално липсващи гласове, то апортната сделка отново би била действителна. Цитираната от жалбоподателя съдебна практика не съдържа изводи в противен смисъл, поради което, дори да би бил обоснован общия, не се явява удовлетворен допълнителния селективен критерий, в хипотезата на чл.280 ал.1, т.1 ГПК. Последните два въпроса също са общи и относими към всяко съдебно производство,поради което се нуждаят от конкретно въведено нарушение при осъществено процедиране на състава, довело до постановения правен резултат и което ако не би било допуснато би променило същия в твърдяната от страната насока. В случая, частният касатор се е задоволил да обобщи практиката на ВКС / възпроизвеждайки мотиви на решения/ по процесуалните задължения на въззивния съд, като въззивна инстанция, но не е посочил кои доводи и възражения валидно процесуално въведени от него, съдът не е разгледал и как тяхното разглеждане би се отразило на постановения правен резултат. Поради това и въпросът не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото е относимо и към последния въпрос, по който страната, обаче, е въвела лаконично твърдение. за непълнота на доклада, изведена от липсата на дадени от първата инстанция със същия указания за „ангажиране на дружеството като втори ищец”. Така въведен доводът не обосновава релевантност на въпроса, тъй като иска се предявява от ищеца, а не от съда. Какъв е обемът и видът на защитата, която се търси е въпрос изцяло предоставен на ищеца. Съдът се произнася в рамките на заявеното с исковата молба. Тези обстоятелства не са съобразени при излагане на твърдението за допуснато нарушение по доклада, поради което и твърдяното нарушение не съставлява такова, нито обосновава довод рефлектиращ върху допустимостта на предявения иск. Касаторът е поддържал също така общо и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй като касаторът не е развил каквито и да било съображения по него. Следователно, при така депозираното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК и при преценка на основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение