Определение № 1255 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1167/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на П. В. П., чрез пълномощника му адв. М. Д., срещу решение № 1086 от 24.10.2024 год. по въззивно гр. д. № 1159/2024 год. на Варненския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение от 4.09.2023 год., допълнено с решение от 13.01.2024 год., двете постановени по гр. д. № 11186/2022 год. на Варненския районен съд, е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Д. Д. Д., П. В. П. и Л. Й. М. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на тях, че ищецът е собственик на реална част с площ от 551 кв. м. от имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], обозначен на комбинираната скица № 4 от заключението на вещото лице на л. 215 от делото, защрихована със сини линии, целият с площ от 2002 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване /до 10 м./, при посочените граници, на основание придобивна давност в периода от 1994 год. до м. 08. 2022 год., както и са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено по отношение на Община Варна, Д. Д. Д., П. В. П. и Л. Й. М., че ищецът е собственик на реална част с площ от 131 кв. м. от имот с идентификатор * по кадастралната карта на [населено място], обозначена на комбинираната скица № 4 от заключението на вещото лице на л. 215 от делото с червени пунктирани линии и защрихована със сини линии, целият с площ от 768 кв. м., находящ се в [населено място],[жк], с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“, с трайно предназначение на територията - урбанизирана, начин на трайно ползване - за второстепенна улица, при описани граници на целия имот, на основание придобивна давност в периода от 1994 год. до м. 08.2022 год.

Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита за неправилен извода на съда относно липсата на поддържаното от ищеца придобивно основание давностно владение върху спорните имоти, като съдът не бил съобразил местонахождението им по ОУП на гр. Варна, обосноваващо приложението на чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ относно изискванията за минимална площ и лице на парцел, във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което исковете на касатора бъдат уважени и му се присъдят направените разноски.

В приложеното към жалбата изложение касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставения въпрос относно елементите на фактическия състав на придобивната давност с довод за противоречия в разрешението на въззивния съд с цитираната съдебна практика, в т. ч. и задължителната такава, обективирана в ТР № 4/2012 год., т. 2 / б. А от изложението/. Относно присъединяване на владението по чл. 82 ЗС касаторът отново се позовава на противоречие с цитираните решения на ВС, приемащи присъединяването на владението на праводателя да е възможно и при частно правоприемство, в случая продажба. Съображенията в тази насока касаят изводите на въззивния съд в обжалваното решение, като в т. Б от изложението е поставен въпросът: Дали извода на съда, че ищецът не е придобил правото на собственост върху процесните две реални части от описаните имоти по давност въз основа на упражнявано в посочения период владение, с присъединяване на владението на праводателите му, е формиран при комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства.

Въз основа на извода на въззивния съд, че процесните реални части не отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ, за да може да бъдат придобити по давност съгласно чл. 200, ал. 1 и ал. 2 ЗУТ, касаторът поставя следните въпроси:

1. В хипотезата на придобиване по давност на реална част от поземлен имот в урбанизирана територия, за която е приет ОУП на гр. Варна /и в чийто граници се включва селищното образувание, в което попадат процесните поземлени имоти/ кои са приложимите минимални размери по чл. 19, ал. 1 ЗУТ-тези за градовете по т. 1 или за селищните образувания по т. 2; като се сочи противоречие с решение № 52/10.05.2019 г. по гр. д. № 2217/2018 г., решение № 14/13.09.2022 г. по гр. д. № 1600/2021 г. и решение № 195/30.06.2014 г. по гр. д. № 1279/2013 г., всички на ВКС, второ г. о.;

2. В хипотезата на придобиване по давност на реална част от поземлен имот в урбанизирана територия, относно процесните реални части, които се владеят от ищците, не следва ли да се приеме общата площ - 682 кв. м. /131 кв. м. + 551 кв. м./, която отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 200, ал. 1 ЗУТ – при минимална площ на имота 300 кв. м. и лице 14 кв. м.

С така поставените въпроси в изложението е обосновано същото основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, с доводи за противоречие със сочената и приложена съдебна практика, така и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано със значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и с оглед висящи производства със сходен предмет.

Ответниците по жалбата Д. Д. Д., П. В. П. и Л. Й. М., чрез адв. Т. Н.-С. оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорват жалбата като неоснователна по изложените в представения писмен отговор съображения. Претендират присъждане на разноски.

Община Варна не е взела становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, в настоящия състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима като редовна и подадена от процесуално легитимирана страна, в срок /подадена е на 13.12.2024 год. чрез ЕПЕП/ и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По релевираните в нея съображения за допускането ѝ до касационно обжалване, настоящият състав на ВКС приема следното:

Въззивният съд се е произнесъл по предявени от ищеца, сега касатор, положителни установителни искове за собственост на спорните реални части от поземлени имоти по ПНИ от м. 06.2008 год. Същият е поддържал, че по договор за покупко-продажба с нот. акт № 103 от 2021 год. е придобил собствеността на имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ 838 кв. м., ведно с изградената в него сграда. Проследявайки историята на възстановяване на имота със заповед по пар. 4к ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на праводателите му въз основа на влязъл в сила ПНИ на с. о. „М. р., б. ч. и д.“ /№ 25 от 14.01.2011 год./, снабдяването преди това с констативен нот. акт № 193/1994 год. за 600 кв. м. площ от имот, целият с площ 1 400 кв. м., твърденията на ищеца са за придобивно основание по параграф 4а ПЗР на ЗСПЗЗ в полза на праводателите му, в полза на които е било предоставено право на ползване върху имот с площ 900 кв. м, представляващ имот *. Ищецът е поддържал, че същите са упражнявал фактическа власт върху целия имот, считано от 1994 год., когато са се снабдили с констативен нотариален акт, която продължила да се осъществява и впоследствие от него, след придобивната сделка през 2021 год. На основание придобивна давност същият претендира да е собственик на целия имот * по предходния кадастрален план, включващ процесните части, които към настоящия момент са част от други имоти по ПНИ.

Прието е, че с решение № 610 от 11.05.1999 г. на Поземлена комисия – В. е признато правото на собственост на наследниците на Д. М. върху нива от 9 дка в терен по пар. 4, имот № 7090 по кадастрален план от 1956 год. По силата на заповед от 03.02.2011 год. по пар. 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, въз основа на влезлия в сила план на новообразуваните имоти на с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“ от 2008 г., е наредено на наследниците на Д. М. да бъде възстановено правото на собственост по реда на пар. 4б, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ върху поземлен имот *** по ПНИ с площ 2 002 кв. м.

Видно от заключението на съдебно-техническата експертиза, кредитирано от въззивният съд, възстановеният на ответниците имот е имот № * по кадастрален план от 1956 год., съвпадащ с имот № * по плана на старите имотни граници, съставен като помощен за изготвянето на ПНИ. Реституираният имот е в територия по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като в границите му попада и имот № * по ПНИ с площ 838 кв. м.; новообразуван имот № * по ПНИ, записан на общината – за второстепенна [улица] по ПНИ /приложените скици към заключението/.

В границите на имот № * по помощния кадастрален план от 1999 г. /скица № 4/, с площ 1 520 кв. м., попадат части от други имоти: 131 кв. м. от имот № * /улица/ и 551 кв. м. от имот № *. Имот № * по помощния кадастрален план от 1999 г. се стопанисва в този обем от ищeца, като е и ограден. На място имотите съществуват така, както са отразени в помощния кадастрален план /според обясненията на експерта в съдебно заседание, както и свидетелските показания/.

Като основа на комбинирана скица № 5 към експертизата е представена цифрова извадка от ПНИ от 2008 г. на с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“. Всички новообразувани имоти в обхвата на скицата са очертани и надписани с червен цвят /№ *, № * и № */. Новообразуван имот № * е с площ 838 кв. м. по цифрови данни. Новообразуван имот № * представлява второстепенна улица, предвидена с цел осигуряване достъп на новообразуваните имоти северно от него. Индивидуализира се със следните основни данни: идентификатор ***, площ – 768 кв. м., начин на трайно ползване – за второстепенна улица, при граници: имоти с номера *, *, *, *, *, *, *, * /улица/ и *. На място не е реализирана улица.

През 2012 год. е приет план за улична регулация за с. о. „М. р., Б. ч. и Д.“. Въззивният съд е приел, че именно с този план е предвидено провеждане на частична улична регулация в кв. 52, включваща изграждането на улици северно и южно от имот № * /с розов цвят на скица № 8/, в т. ч. и имот № * по ПНИ с предназначение второстепенна улица.

В обжалваното решение е прието, че процесните реални части попадат в два самостоятелни имота по ПНИ, като са изложени съображения, че ищецът, а преди това и неговите праводатели, действително са упражнявали фактическа власт върху процесните реални части като част от стопанисвания от тях имот по помощния план от 1999 год. Придобивна давност е могла да започне да тече от влизане в сила на заповедта по параграф 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ, но не е изтекла с оглед липсата на владение от страна на праводателите на ищеца, /същите са били държатели/, а по отношение на неговото владение, започнало с придобивната му сделка, не е налице необходимия десетгодишен срок. Независимо от това, за да отрече осъществяването на фактическия състав на придобивната давност, въззивният съд излага съображения по приложимостта на разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, която предвижда, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Изискуемата според чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗУТ минимална площ на поземлен имот в селищно образувание е 500 кв. м. и лице най-малко 16 м. В случая единият от имотите не отговаря на посочените минимални характеристики, а не е и установено остатъците от имотите да отговарят на изискванията на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Не е приложима и разпоредбата на чл. 200, ал. 2, във вр. с чл. 17 ЗУТ. Изискването на закона е да има придаваеми части при условията на чл. 17 ЗУТ към имота на лицето, което се позовава на придобивна давност, а не да е налице фактическо присъединяване на част от съседен имот, какъвто е настоящият случай. При липса на доказателства за присъединяване по силата на първоначална регулация на неурегулирани имоти на процесните две реални части от имотите на ответниците към този на ищците, хипотезата на чл. 200, ал. 2, във вр. с чл. 17 ЗУТ е неприложима. Същото може да се осъществи само по реда на чл. 15 ЗУТ – по общата воля на собствениците на съседни имоти, каквато хипотеза не е налице. В този смисъл е цитираната от съда съдебна практика.

Обобщени, поставените въпроси се свеждат до приложението на нормите на чл. 200, ал. 1 и чл. 19 ЗУТ, въз основа на които са направени обуславящите изводи в обжалваното въззивно решение. Произнасянето по тях не противоречи на сочената от касаторите в изложението им съдебна практика:

В решение № 195/30.06.2014 г. по гр. д. № 1279/2013 г. на ВКС, второ г. о. е прието, че съгласно нормите на чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19. Според ал. 2 на чл. 200 ЗУТ правилото на ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. Посочено е, че законодателят придава значението на годен обект на право на собственост на реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, които отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 и не попадат сред изключенията, предвидени в ал. 2 на чл. 200 ЗУТ. Освен това с посочените разпоредби законодателят придава и правно значение на владението, осъществено по отношение на реално определени части от поземлени имоти. Именно в такъв смисъл са и мотивите на обжалваното въззивно решение, в което е изследвано изискването на чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗУТ, тъй като имотите попадат в селищно образувание.

Не се разкрива противоречие и с решение № 52/10.05.2019 г. по гр. д. № 2217/2018 г. и решение № 14/13.09.2022 г. по гр. д. № 1600/2021 г. на ВКС, второ г. о., на което се е позовал касаторът. В същите е посочено, че определеният в чл. 200 ЗУТ пространствен обхват на въведените с нормата изисквания за минимални размери е за имоти в границите на населените места, т. е. за урбанизираните територии. Легалното определение за територия на населено място се съдържа в § 5, т. 6 ДР ЗУТ – селищна територия, обхваната от границите му (строителните му граници), определени с устройствен план, без да се включва землището. Урбанизирана територия са и селищните образувания, чиято дефиниция е в чл. 3, ал. 4 ЗАТУРБ и чл. 22, ал. 1 ЗАТУРБ. Щом поземлен имот попада в границите на общ устройствен план на населеното място, то се касае до имот в урбанизирана територия, спрямо който намира приложение чл. 200 ЗУТ, като е без значение дали имотът е урегулиран и с подробен устройствен план и дали е променено предназначението му от земеделски по реда на ЗОЗЗ.

В цитираните във втория съдебен акт решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, второ г. о., е посочено, че предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение само в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията, но не и при „фактическо присъединяване”. Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен имот към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ – по общата воля на собствениците на съседните имоти. Изводите в обжалваното въззивно решение напълно съответстват на възприетото в трайната съдебна практика, в т. ч. и на цитираното в него решение по гр. д. № 2175/2022 год., второ г. о.

С оглед тези съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК - при служебна проверка за наличието им, такива не се констатират.

Доводите на касатора относно елементите на фактическия състав на придобивната давност, относно присъединяване на владението по чл. 82 ЗС, представени под формата на въпрос: Дали изводът на съда, че ищецът не е придобил правото на собственост върху процесните две реални части от описаните имоти по давност въз основа на упражнявано в посочения период владение, с присъединяване на владението на праводателите му, е формиран при комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства, не може да обоснове основания за допускане на касационно обжалване. Същите представляват доводи за неправилност на изводите на съда, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но дори и да се приеме като такъв, при съображенията относно приложението на чл. 200, вр. с чл. 19 ЗУТ същите не могат да обосноват друг извод по спора.

Вторият въпрос от р. ІІ на изложението относно общата площ на двете реални части като отговаряща на изискванията на чл. 19 ЗУТ също не покрива критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да предпостави допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е фактически, а не правен и по съществото си представлява преформулирано оплакване за неправилност на решението. Касационната инстанция е оправомощена да извършва преценка на правилността на въззивното решение само в случай на допускането му до касационно обжалване, но не и на етапа в производството по чл. 288 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи още и това, че такъв въпрос не е обсъждан в цитираната практика.

В заключение следва извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с оглед на който извод касаторът следва да заплати на ответниците – физически лица направените разноски в размер на 920.33 евро, равностойността на платеното по представения договор адвокатско възнаграждение от 1800 лв.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.