Определение № 1648 от 14.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 306/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 307562/20.10.2022 г., подадена от Б. Ц. В.-М., В. З. В.-В. и Г. З. Б., чрез адвокат И. Н., срещу решение № 262936 от 13.09.2022 г. по гр. д. № 4804/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 372382 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 54665/2016 г. на Софийски районен съд.

С потвърденото първоинстанционно решение е допуснато да се извърши съдебна делба между С. П. М., Б. Ц. В.-М., В. З. В.-В. и Г. З. Б. на следните недвижими имоти: 1. Поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 470 кв.м, находящ се в [населено място], на [улица], с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), без стар идентификационен номер, с № * по предходния план в квартал *., при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, * и *, за който имот е отреден урегулиран поземлен имот *.-* в квартал *. по плана на [населено място], с площ от 648 кв.м; 2. Поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 651 кв.м, находящ се в [населено място], на [улица], с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), без стар идентификационен номер, с № * по предходния план в квартал *., парцел *., при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *, *, * и ***, за който парцел е отреден урегулиран поземлен имот *.-* в квартал * по плана на [населено място], с площ от 666 кв.м, при граници: улица-тупик, [улица]и урегулирани поземлени имоти *-* и *-*4, при квоти: 1/2 ид. ч. за С. П. М. и по 1/6 ид. ч. за Б. Ц. В.-М., В. З. В.-В. и Г. З. Б..

Въззивният съд е съобразил, че делото пред него е образувано по въззивна жалба на Б. Ц. В.-М., В. З. В.-В. и Г. З. Б.. В жалбата се твърди, че не следва да бъде допусната делба на процесните два недвижими имота, поради липсата на съсобственост между страните по отношение на тях, тъй като делба между съделителите е била извършена, като ищцата по делото С. П. М. е станала собственик на УПИ *-* в кв. 14, с площ от 648 кв.м, с неуредени сметки по регулация за 164 кв.м, а Б. Ц. В.-М., В. З. В.-В. и Г. З. Б. са станали собственици на УПИ *-*, в кв. 14, с площ от 651 кв.м. Твърди се, също така, че със заповед № РД-50-159/20.10.2004 г. на кмета на СО – район „Б.“ е бил одобрен проект за изменение на плана за регулация за УПИ- * от кв. 14 по плана на [населено място], като по силата на това изменение на регулационния план са били обособени два самостоятелни урегулирани поземлени имота, като във всеки един от тях имало изградена и сграда, която всяка една от страните притежавала, и които сгради били изключени от съсобственост. С влизане в сила на заповед № РД-50-159/20.10.2004 г. на кмета на СО – район „Б.“, с която бил одобрен и влязъл в сила планът за регулация, е била извършена всъщност делба на имота на страните и към настоящия момент не съществувала съсобственост между тях. Жалбоподателите излагат доводи, че по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС са станали изключителни собственици на УПИ *-*, с идентификатор *** и с площ от 651 кв.м, тъй като са упражнявали фактическа власт върху него и са го владели повече от 14 години, без ищцата да е имала претенции по отношение на този имот, като същевременно същата е станала съответно собственик на УПИ *-*, с идентификатор ***, с площ от 648 кв.м.

Софийски градски съд е споделил изцяло съображенията на първоинстанционния съд по установяване на фактическата обстановка по делото.

Намерил е, че в случая не е допуснато от Софийски районен съд нарушение на императивни процесуалноправни норми, както не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.

Съдът е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба, че не следва да бъде допусната делба на процесните два недвижими имота, поради липсата на съсобственост между страните по отношение на тях, тъй като делба между съделителите е била извършена, като С. П. М. е станала собственик на УПИ *-*, а Б. Ц. В.-М., В. З. В.-В. и Г. З. Б. са станали собственици на УПИ *-*. За неоснователен е намерен и доводът, че с влизане в сила на заповед № РД-50-159/20.10.2004 г. на кмета на СО - район „Б.“, с която е бил одобрен проект за изменение на план за регулация за УПИ *-* и образуване на нови УПИ *-* и *-*, кв. 14 по плана на [населено място], е била извършена всъщност делба на имота на страните и към настоящия момент не съществува съсобственост между тях. Посочил е, че е безспорно обстоятелството, че със заповед № РД-50-159/20.10.2004 г. на кмета на СО – район „Б.“ е одобрен проект за изменение на план за регулация за УПИ *-* и образуване на нови УПИ *-* и *-*, кв. 14 по плана на [населено място], съгласно приложен проект от фирма „Геокад-93“ - З. З.. От мотивите на заповедта се установява, че същата е издадена във връзка с молба с вх. № АГ-94-Б-207/23.09.2004 г. на Б. Ц. В. и С. П. М., представени нот. акт № 97/1979 г., нотариално заверена декларация за съгласие от 07.09.2004 г., скица-проект за делба от фирма „ Геокад-93“, писмо-съгласие от Район „Б.“ по чл. 135, ал. 3 ЗУТ с изх. № АГ-94-С-263/15.10.2003 г., представен проект за изменение на план за регулация за УПИ *-* и образуване на нови УПИ *-* и *-*, кв. 14 по плана на [населено място], решение по т. 20 на Протокол № 26/15.10.2004 г. на РЕСУТ „Б.“, с което решение е одобрен проект за изменение на плана за регулация. От друга страна, с оглед заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза, прието като неоспорено от страните, което е кредитирал като компетентно и обективно изготвено, въззивният съд е приел за установено, че съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на изп. директор на АГКК и действащата регулация на [населено място], имотите- предмет на съдебна делба са следните: поземлен имот, представляващ УПИ *-*, кв. 14 по плана на [населено място], с площ от 642 кв.м, с идентификатор ***, с площ от 650 кв.м, и административен адрес: [улица], застроен с масивна двуетажна жилищна сграда със застроена площ съгласно кадастралната карта от 75 кв.м, и поземлен имот, представляващ УПИ *-*, кв. 14 по плана на [населено място], с площ от 630 кв.м, с идентификатор ***, с площ от 470 кв.м и административен адрес: [улица], застроен с едноетажна полумасивна жилищна сграда, със застроена площ съгласно кадастралната карта от 66 кв.м. В тази връзка съдът е заключил, че е налице отделно притежание от съделителите на жилищни сгради в съсобствен поземлен имот (УПИ *-*), но поради одобрения проект за изменение на план за регулация за УПИ *-*, със заповед на кмета на СО - район „Б.“ от 20.10.2004 г., и разделянето му (образуване) на два нови - УПИ *-* и *-*, кв. 14 по плана на [населено място], е налице хипотеза на два самостоятелни поземлени имота, съсобствени между страните поради липсата на делба, като във всеки от тях се намира сграда, изключителна собственост на всяка от страните. В УПИ *-* се намира сграда, изключителна собственост на съделителката С. П. М., а в УПИ *-* - жилищна сграда, изключителна собственост на съделителите Б. Ц. В.-М., В. З. В.-В. и Г. З. Б.. Регулационните промени в този съсобствен между страните поземлен имот (състоящи се в разделянето му на два самостоятелни имота), нямат и не могат да имат значение за правото на собственост. Одобряването на устройствен план, при което не става въпрос нито за урегулиране в общ имот на маломерни имоти или на неупълномерими остатъци от имоти, нито за придаване по регулация, а се разделя съществуващ имот, не води до придобиване на вещни права. Собствениците на имота преди разделянето му са собственици и на новообразуваните имоти, но не на различно основание от това, въз основа на което са придобили собствеността преди одобряването на промените в плана. Заповедта с № РД-50-159/20.10.2004 г. на кмета на СО – район „Б.“, с която е одобрен проект за изменение на план за регулация за УПИ *-* и образуване на нови УПИ *-* и *-*, кв. 14 по плана на [населено място], не води до придобиване на вещни права, различни от тези, които страните по делото притежават - собствениците на поземления имот преди разделянето му са собственици и на новообразуваните поземлени имоти, но не на различно основание от това, въз основа на което са придобили собствеността преди одобряване на промените в плана. Следователно, същите остават съсобственици на двата нови урегулирани поземлени имота, във всеки от които притежават собствена сграда, до влизане в сила на съдебното решение за делба, след който момент се прилага заповедта за изменение на плана за регулацията, съгласно чл. 201, ал. 3, изр. второ ЗУТ. Съсобствеността върху новообразувания УПИ *-* по заповед с № РД-50-159/20.10.2004 г. на кмета на СО – район „Б.“, с която е одобрен проект за изменение на плана за регулация за УПИ *-*, не може да се отдели от съсобствеността и върху другия УПИ *-*; докато не бъде прекратена с делба, тя съществува върху цялото дворно място, в което са построени двете жилищни сгради, притежавани в индивидуална собственост от всеки от съсобствениците на земята. В процесния случай съсобствеността върху новообразуваните поземлени имоти (УПИ *-* и *-*) не е била прекратена чрез делба или по друг начин. Противно на изложеното във въззивната жалба, съсобствеността върху новообразуваните поземлени имоти не е била прекратена с влизане в сила на заповед № РД-50-159/20.10.2004 г. Възможността от един поземлен имот да се обособят няколко отделни имота при спазване на техническите изисквания за това, не е достатъчна, за да се прекрати съществуващата съсобственост и да се премине към отделна собственост върху различните части от общия имот. Необходимо е да се извърши и делба на съсобствеността и едва след това всеки от съсобствениците става отделен собственик на реална част от бившия имот и може да се разпорежда с нея.

Същевременно въззивният съд е приел за неоснователен и довода във въззивната жалба за придобиване по давност на УПИ *-*, кв. 14 по плана на [населено място], с идентификатор *** и с площ от 651 кв.м. Визирал е, че съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а според ал. 2 - ако владението е добросъвестно - в продължение на 5 години, т.е. фактическият състав на придобивната давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок. Според разпоредбата на чл. 68 ЗС владението се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен - намерение да се държи вещта като своя. При преценка дали е установено владение, следва да се вземат предвид и неговите характеристики - да е непрекъснато, спокойно, явно и несъмнително, и с намерение да се държи вещта като своя. Софийски градски съд е посочил, че във връзка с възражението на ответниците по исковата молба за изтекла придобивна давност по делото са събрани гласни доказателства, като от показанията на разпитаните свидетели не се установява непрекъснато, явно и необезпокоявано владение върху процесния недвижим имот (УПИ *-*) от страна на Б. Ц. В.-М., В. З. В.-В. и Г. З. Б. в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, като други доказателства не са ангажирани в тази насока. Приел е и че не се установява твърдението на посочените страни, че УПИ *-* е владян изцяло от тях, като тяхна собственост.

Във въззивното решение е изложено, че при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците, какъвто е процесният случай, следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Това е така нареченото преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си, с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последващо манифестиране промяна в намерението не е необходимо и когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите. Софийски градски съд е намерил, че по делото пред него не е установено подобно намерение да е било демонстрирано и противопоставено на другия съсобственик на процесния недвижим имот - С. М., поради което не може да се приеме, че тя е престанала да бъде собственик на собствената си 1/2 ид. ч. от имота - УПИ *-*, кв. 14 по плана на [населено място], с идентификатор *** и с площ от 651 кв.м, за сметка на придобиването й от останалите съсобственици въз основа на осъществено давностно владение. При тези си разсъждения въззивният съд се е позовал на постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

На следващо място, Софийски градски съд е посочил, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Съдът е приел, че в случая това не е сторено от страна на ответниците по исковата молба по отношение на ищцата, относно УПИ *-*.

При така изложените съображения въззивният съд е заключил, че допуснатите до делба два недвижими имота са съсобствени между съделителите С. П. М., Б. Ц. В.-М., В. З. В.-В. и Г. З. Б. при квотите, установени от първоинстанционния съд, поради което е потвърдил атакувания пред него съдебен акт.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. трето ГПК.

На първо място, жалбоподателите твърдят очевидна неправилност на въззивното решение.

На следващо място, в изложението са формулирани въпросите:

1. Следва ли да се допусне делба на УПИ, застроен със сгради, индивидуална собственост на съделителите, и какви са процесуалните действия на съда в хипотезата, в която доказателствата сочат на възможност в рамките на делбеното производство да бъде приложена проведената вече административна процедура по чл. 201 ЗУТ, като бъде зачетено и че събраните доказателства за това са достатъчни;

2. При наличие на влязла в сила и необжалвана заповед № РД-50-159/20.10.2004 г. на кмета на СО - Район „Б.“, следва ли съдът в решението си по допускане на делбата да посочи каква е частта на всеки един от съделителите, съобразявайки площта и границите, отразени в заповедта;

3. При наличието на приложена дворищна регулация, съвпадаща с новообразуваните УПИ и наличие на придобивна давност - чл. 79 ЗС, следва ли да се приеме, че е налице съсобственост между страните, или в този случай съдът следва да отхвърли делото за делба (поради наличие на придобивна давност);

4. Не следва ли да се цени от съда признанието на съделителя относно владението на новообразуваните УПИ и с оглед събраните доказателства в тази насока.

Към изложението е приложена практика на ВКС.

От С. П. М. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първият въпрос е формулиран твърде общо и без връзка с решаващите мотиви на въззивния съд, оспорвани пред ВКС - че страните по делото се явяват съсобственици на двата процесни урегулирани поземлени имота. Така поставен, въпросът предполага предмет на делба да е един поземлен имот, застроен със сгради, индивидуална собственост на съделителите, което не кореспондира на фактите по конкретното дело. Същевременно въззивното решение не противоречи и на приложената с изложението практика на ВКС – решение № 66/19.07.2017 г. по гр. д. № 3499/2016 г., І г. о.

Вторият въпрос не е такъв по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е свързан с преценката и установяването на конкретни факти и обстоятелства по делото, което не може да стане в производството по чл. 288 ГПК. Освен това, в случая делбата е допусната, като е съобразено актуалното състояние на двата поземлени имоти съобразно КККР, одобрени със заповед № РД-18-13/17.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, като в този смисъл е и трайната съдебна практика. По този въпрос не е посочена и задължителна практика на ВС или ВКС или практика на ВКС по чл. 290 ГПК, на която въззивното решение да противоречи.

Третият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателите, а не според приетото от Софийски градски съд в решението му, че по делото не е доказана изтекла в полза на жалбоподателите придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Ето защо и той не може да обуслови допускане на касационно обжалване. По този въпрос също не е обосновано допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Четвъртият въпрос не кореспондира на решаващите мотиви на въззивния съд и на обстоятелствата по делото, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

Решението на Софийски градски съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените в тази насока съображения на жалбоподателите имат отношение единствено към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

С. М. има право на 800 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,