Определение № 384 от 13.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4162/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Прокуратура на Република България, представлявана от юрисконсулт Т. Н., против въззивно решение № 11853/12.08.2020 г., постановено по възз.гр.д. № 117/2020 г. на Апелативен съд – София в частта, с която касаторът е осъден на основание чл.49 ЗЗД да заплати на „Стил Трейд“ ООД обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 18 000 лв., представляваща стойността на иззети с протокол от 13.09.2006 г. за изземване на веществени доказателства по сл. д. № 18/2006 г. на ОСлС – В. и невърнати 94 броя едри преживни животи (ЕПЖ), ведно със законната лихва, считано от 12.11.2013 г. Касаторът „Стил Трейд“ ООД, представлявано от управителя М. Д., чрез адв. В. Ч., обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение от 20.08.2019 г., поправено с решение от 27.01.2019 г. по гр. д. № 5364/2013 г. на СГС, с което е отхвърлен като неоснователен иска по чл.49 ЗЗД срещу Прокуратурата на Република България за разликата над сумата от 18 000 лв. до предявения размер от 98 476.28 лв. и изцяло срещу ответника М. А. З. за солидарното му осъждане за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в посочения размер. Решението в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от „Стил Трейд“ ООД частичен иск срещу Прокуратурата на Република България и М. А. З. за солидарното им осъждане да заплатят сумата от 5 000 лв. – обезщетение за пропуснати ползи от добиви от мляко и прираст от приплоди за периода от 12.11.2008 г. – 12.11.2013 г., е влязло в сила като необжалвано. В двете касационни жалби са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението на прокуратурата искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал.2, пр.3 - то ГПК и по въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и всички относими за спора доказателства – твърди се противоречие на обжалваното решение с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 106/19.06.2019 г. по гр. д. № 1463/2018 г., IV г.о., ГК на ВКС, решение № 107/25.06.2019 г. по гр. д. № 2737/2018 г., III г.о., ГК на ВКС; 2) може ли гражданският съд да оспорва законосъобразността на назначаването на пазач на вещи, иззети като веществено доказателство в досъдебното производство; 3) необходимо ли е за законосъобразността на прокурорското постановление, с което се назначава пазач на иззети веществени доказателства, да се изисква съгласие на назначеното като пазач лице; 4) каква е юридическата сила на прокурорското постановление, с което се постановява отказ за връщане на веществени доказателства след постановена и влязла в сила присъда и разпореждане за връщане на веществени доказателства на лицето, от което са били иззети; 5) длъжен ли е пазачът на движимите вещи да ги предаде на лицето, от което са били иззети в досъдебното производство, съгласно произнасянето на съда по чл. 306, ал.1, т. 4 НПК. В изложението на жалбоподателя „Стил Трейд“ ООД се сочи, че касационният контрол следва да се допусне на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3-то ГПК по въпросите: 1) за отговорността по чл. 45 ЗЗД на назначения от орган на власт пазач на чуждо имущество; 2) за приложението на чл. 51, ал. 1 ЗЗД за подлежащи на обезщетяване имуществени вреди при непозволено увреждане; как се определя техният размер и момента, към който се определя. Сочи се практика на ВКС, на която според касатора въззивното решение противоречи. В писмен отговор Прокуратурата на Република България изразява становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба на „Стил Трейд“ ООД. Претендира разноски. Ответната страна по жалбата – М. А. З., чрез адв.П. А., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба на „Стил Трейд“ ЕООД. Счита за основателна касационната жалба на прокуратурата. Претендира разноски за настоящата инстанция. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване в атакуваната му част акт на въззивен съд и са допустими. По предпоставките за допускане на касационния контрол, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът „Стил Трейд“ ООД е бил собственик на общо 105 броя едри преживни животни (ЕПЖ), придобити по договор за покупко-продажба от 12.10.2005 г. с нотариална заверка на подписите. На 13.06.2006 г. 94 броя от животните са иззети по реда на чл. 161, ал. 1 НПК в хода на образуваното срещу трети лица сл.д. № 18/2006 г. на ОСлС – В.. Наказателното производство, по което е извършено изземването, е приключило с влезли в сила на 12.07.2010 г. оправдателни присъди. Връщане на иззетите животни не е осъществено, поради данни за висящ спор за собствеността им между „Стил Трейд“ ООД и третото лице - „Карди С“ ЕООД. С решение № 713/ 02.05.2011г. по възз.гр. д. № 834/2010 г. на Апелативен съд – София, влязло в сила на 14.03.2012 г., е отхвърлен искът на „Карди С” ЕООД за признаване за установено, че „Стил Трейд” ООД не е собственик на процесните животни. След приключване на гражданското дело, на основание чл. 111 НПК иззетите животни следвало да бъдат върнати на „Стил Трейд” ООД. По делото е безспорно установено, че във фермата, където животните фактически били оставени за пазене, те липсвали, а фермата, стопанските постройки и офис сградата били изоставени, разграбени, без ограждения и неизползваеми. Съдът е приел, че доколкото иззетите и задържани като веществени доказателства вещи в досъдебното производство подлежат на връщане, но не са съхранени до приключване на наказателното производство и не са върнати на правоимащото лице, е налице противоправно поведение на прокурора, изразяващо се в бездействие при осъществяване на ръководството и контрола в досъдебната фаза и конкретно по опазване на веществени доказателства. Прокуратурата е била длъжна да обезпечи съхранението на иззетите вещи, като определи законосъобразно мястото, където да се пазят, пазача им и на него да се предадат фактически (реално) веществените доказателства, което задължение не е изпълнено. В тази връзка е посочено, че ответникът М. З. - адвокат и пълномощник на лицето Д. К. (управител на „Карди С“ ЕООД, в чиято ферма са оставени животните), не е станал пазач, защото не е изразявал в лично качество съгласие за назначаване като такъв (а като пълномощник на трето лице), респ. професията, уменията, обичайното му местопребиваване и месторабота в място, различно от това, където се намират животните, не са позволявали определянето му за пазач. При тези данни е направен извод, че за З. не е възникнало лично задължение да пази и върне ЕПЖ на ищеца, поради което не може да отговаря за липсата им. Отговорност за вредите, причинени от загубата на животните, носят прокуратурата и третото лице, при което фактически са оставени на отговорно пазене. Съдът е отбелязал още, че нито в постановлението, в приемо-предавателния протокол от 13.09.2006 г. или в друг документ, съставен от органите на досъдебното производство, не е посочено мястото, където се предават за пазене иззетите ЕПЖ. Няма спор, че фактически това място е била фермата на „Карди С“ ЕООД в [населено място] поле, област В., но документално този факт не е бил отразен в акт на ръководещия разследването. На следващо място съдът е приел, че правото на ищеца на обезщетение за вреди от невърнатите след завършване на наказателното производство веществени доказателства е станало изискуемо от 14.03.2012 г. – датата на влизане в сила на решението на САС по гражданското дело, като в тази връзка се е позовал на практиката на ВКС (решение №137/18.02.2019 г. по гр.д.№ 2957/2017 г., ІІІ г.о.). В заключение е направен извод, че обезщетението за липсата на иззетите животни се равнява на средната им пазарна цена към момента на увреждането, а в случая това е моментът, от който се дължи връщане на веществените доказателства – 14.03.2012 г. Като е счел претенцията за доказана по основание, съдът е определил размера на обезщетението по реда на чл. 162 ГПК и е уважил предявеният срещу прокуратурата иск до размера на сумата 18 000 лв. За разликата до претендираната сума от 98 476.28 лв. и изцяло срещу ответника М. З. искът е отхвърлен като неоснователен. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, поддържаните в изложенията на касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Първият въпрос в изложението на прокуратурата не обуславя селектирането на жалбата, тъй като въззивният съд е съобразил процесуалните си задължения, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. В съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е обсъдил доводите и възраженията на страните, анализирал е подробно събраните по делото доказателства за правнорелевантните факти и е присъдил обезщетение за тези имуществени вреди, за които е приел, че са в пряка причинна връзка с неправомерните действия и бездействия на прокуратурата. Произнасянето на съда е в пределите на спора, очертан от основанието и предмета на търсената защита и в границите на проверката по чл. 269 ГПК. Несъгласието на касатора с приетото за установено и правните изводи на въззивната инстанция са доводи за евентуална необоснованост на съдебния акт, която се проверява след допуснато касационно обжалване, но не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Вторият и третият въпроси са фактически, а не правни, защото касаят преценката на фактите и доказателствата по делото и поради това също не могат да обусловят допускането на касационния контрол, съгласно приетото по т.1 от ТР№1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, които са различни от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Извън това, изводите на въззивния съд досежно липсата на основания за ангажиране деликтната отговорност на ответника З. са базирани на приетото, че в извършените процесуални действия в наказателното производство, касаещи изземването и предаването на животните за пазене, З. е участвал в качеството си на пълномощник - „адвокат на Д. И. К. от [населено място] поле, област В.“. Законосъобразността на посочването на М.З. за пазач на ЕПЖ в постановлението на разследващия орган е обсъждано от съда в този аспект и от гледна точка на установените неправомерни действия и бездействия на прокуратурата, изразяващи се в нарушение на служебните задължения при изземването на веществените доказателства да положи дължимата грижа, като посочи мястото на съхранение и лицето, на което фактически ги предава за отговорно пазене, както и да осъществи необходимия последващ контрол. Съгласно чл. 111, ал. 4 НПК веществените доказателства, които поради размерите си или други обстоятелства не могат да бъдат приложени по делото, трябва да бъдат оставени за съхранение в местата, посочени от съответния орган. В случая, обсъждайки всички събрани по делото доказателства, съдът е приел, че деликтното поведение на прокуратурата се е изразило в невръщане на иззетите веществени доказателства след приключване на наказателното производство и разрешаване на спора по чл. 113 НПК, както и в неупражняване на контрол за законност във фазата на досъдебното производство, които действия и бездействия да причинили на ищеца вредите, изразяващи се в загуба на имущество. По последните два въпроса в изложението на прокуратурата поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не се установява, поради наличието на формирана практика на ВКС (вж. - решение № 137/18.02.2019г. по гр. д. № 2957 /2017 г., III г. о., решение № 136/27.06.2019 г. по гр. д. № 501/2019 г., III г.о. на ВКС и др.), с която въззивният съд се е съобразил. В тази практика се приема, че пазенето на веществените доказателства по делото или на местата, където са оставени за съхранение, по правило трае докато завърши наказателното производство – чл. 111, ал. 1 НПК (чл. 108, ал.1 НПК – отм.), когато се връщат на правоимащите, от които са били отнети. Преди да е приключило досъдебното производство, прокурорът може да разреши на основание чл. 111, ал. 2 НПК предметите, иззети като веществени доказателства да бъдат върнати на правоимащите, от които са били отнети. Не е задължително правоимащо лице да е собственикът на вещите (каквото е било изискването по чл. 108, ал. 2 НПК- отм.), достатъчно е лицето да е упражнявало фактическата власт върху вещите на правно основание (вещно или облигационно) към момента на изземването им. Отказът на прокурора да върне иззетите вещи подлежи на обжалване пред съда. В случай, че възникне спор за право (относно собствеността – чл. 110 НПК - отм., респ. относно всякакви имуществени права, които са свързани с упражняването на фактическа власт върху вещите – чл. 113 НПК, ТР № 2/2014 г. по т. д. № 2/2014 г. на ОСНК на ВКС), вещта, иззета като веществено доказателство, се пази докато решението на гражданския съд влезе в сила. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, поради което по поставените въпроси не е налице основание за селектиране на жалбата. Въпросите в изложението на касатора „Стил Трейд“ ООД също не обуславят допускането на касационния контрол, тъй като същите са зададени общо и абстрактно, а не в контекста на конкретно правно разрешение на въззивния съд. Съгласно приетото по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи ясно и точно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Недопустимо е съдът да извлича правните въпроси, които касаторът евентуално би имал предвид. Това е достатъчно основание касационният контрол да не бъде допуснат. Релевираното от двамата касатори основание по чл. 280, ал. 2 пр. 3-то ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение - също не се установява. Във фазата по селектиране на жалбите Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, доводите на жалбоподателите не сочат за наличието на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от съдържанието му, а по формулираните въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите не обуславят селекцията на жалбите. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение