Определение № 507 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2131/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на „ЕВН БЪЛГАРИЯ ЕЛЕКТРОСНАБДЯВАНЕ” АД- [населено място] ЕИК:[ЕИК] против определение № 326/02.10.2020 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ч. т. дело № 518/2020 г., с което е било потвърдено първоинстанционното определение № 1372/07.07.20 г. на ОС-Пловдив по т. д. № 961/2019 г.: за спирането на това дело – на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – до приключване на производството по а.х. дело № 3661/2019 г. по описа на Административен съд София-град. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното определени, претендира отменяването му, така както и на потвърденото с него преграждащо хода на процеса първоинстанционно определение и връщане на делото на същия състав на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към частната касационна жалба търговецът неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното определение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: „Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК висящ съдебен спор за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/-решение на КЕВР, с което се определя нетно специфично производство на ел.енергия, въз основа, на което се формират преференциалните цени, по отношение на спора, по който се претендира заплащане на ел.енергия над тези преференциални цени ?” По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по касация „МИГСОЛАР“ ЕООД-Пловдив писмено е възразило чрез своя процесуален представител както по допустимостта на касационния контрол, така и по основателността на оплакването за неправилност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство, настоящата частна касационна жалба е процесуално допустима. За да потвърди преграждащото по-нататъшния ход на делото първоинстанционно определение по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, въззивният съд е се е позовал на това, че със свое решение № СП-1 от 31.07.2015 г., Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР/ е регламентирала нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което се определят преференциалните цени в съответните решения на КЕВР. Исковата претенция по настоящия спор се основава на разликата в цената, съгласно сключен между страните по спора, договор № 987/30.01.2013 г. за изкупуване на ел. енергия от възобновяеми източници/фотоволтаична ел.централа/ на произведената и продадената от страна на дружеството –ищец количество ел.енергия. В ИМ ищецът е обосновал, че тази разлика се формира като резултат именно на база посоченото решение на КЕВР, което от своя страна е било отменено, с обратна сила, в съответната част, с решение на Адм.съд-София-град, оставено в сила с решение на ВАС от 03.12.2018 г. От страна на ответника и на третото лице-помагач НЕК АД се навежда довод, че отношенията по повод ценообразуването и заплащането по договора между страните следва да се уреждат по силата на новоприетото решение на КЕВР № СП-2/06.03.2019 г., което е предмет на обжалване в производството по а.х. дело № 3661/2019 г. по описа на Административен съд София-град, което е висящо. На базата на гореизложеното, въззивната инстанция е приела, че това обжалваното решение на КЕВР представлява индивидуален административен акт и, че евентуалната му отмяна в производството пред АС-София-град. би довела до отпадане с обратна сила на породените с него правни последици, разпростиращи се както между страните по административния спор, но така също и по отношение на страните по настоящото търговско дело.Изводът е обоснован с разпоредбите на чл.302 ГПК и чл. 177 ал.1 АПК. Относно наличие на основания за допускане на касационно обжалване,настоящият състав на Второ т.о. на ВКС намира следното: Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на неговия акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На база изложеното разграничение, се налага изводът, че така формулираният въпрос се отнася до правилността на атакуваното въззивно определение, доколкото предпоставя обсъждането на съдържанието и предмета на две конкретни съдебни производства, а не тълкуването на правна разпоредба, с цел изясняване на съдържанието на съответната, съдържаща се в нея, правна норма. Следва да се отчете и обстоятелството, че атакуваното въззивно определение е било постановено в точно съответствие с приетото от състава на І-во т.о. на ВКС в определението му №40/18.І.2018 г. по ч.т.д №2586/2017, както и с множество други произнасяния на ВКС с определения по чл.274 ал.3 ГПК по аналогични спорове, които определения са цитирани от въззивния съд в обжалваното определение на АС-Пловдив / посоченото от страна на частния касатор определение е изолирано, а и не е приложимо в настоящия спор/. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Второ отделение