Определение № 232 от 28.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 691/2011 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. М. П. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Вяра М., против въззивното решение № 91 от 5 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 91 по описа на Софийския градски съд за 2010 г., с което е потвърдено решение № 1-5-16 от 28 юни 2009 г., постановено по гр.д. № 19888 по описа на районния съд в гр. София за 2008 г. В жалбата се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, защото съдът не е подложил на преценка всички доказателства по делото, поради което е достигнал до погрешни правни изводи и фактически констатации – в процеса и пред двете инстанции е доказано пълното неизпълнение на задълженията на ответниците и по двата договора; неправилен е изводът на съда, че ищецът не е ангажирал доказателства да е развалил договора на основанието, посочено в чл. 9, ал. 2 от договора – да се откаже от договора като отправи до продавачите едностранно писмено уведомление, в който случай за него възниквало правото да претендира от продавачите плащането на неустойка, като този извод е направен в противоречие с принципа за разпределяне на доказателствената тежест и подлежащите на доказване факти; ответниците не са доказали въведените от тях възражения прекратяването да е настъпило било взаимно съгласие на страните, било поради обективна невъзможност за изпълнение на договорите; съдът не е обсъдил представената нотариална покана до ответниците, която би могла да се възприеме като спазване на формата за писмено уведомление за “отказ от договора”; отправянето на писмено уведомление за разваляне на договора не е правопораждащ юридически факт на правото за претендиране на уговорените неустойки в двата вида договори – предварителен договор и договор за строителство, като съдът тълкува неправилно и в противоречие с критериите на чл. 20 ЗЗД разпоредбите на договорите, регламентиращи отговорността на продавачите, респ. – изпълнителите, за неустойка, като я свързва с отправянето на едностранно писмено уведомление за разваляне; съдебната практика и доктрината трайно приемат, че фактът на неизпълнението на предвиденото в договора задължение сам по себе си прави задължението за неустойка изискуемо; съдът смесва отговорността за вреди при разваляне на договора по смисъла на чл. 88, ал. 1, изр. второ ЗЗД, която е последица от развалянето, с отговорността за неизпълнение, която има предвид чл. 79, ал. 1 ЗЗД и която страните могат да уговорят предварително като размер с неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД; доказателство, че ищецът е упражнил надлежно правото си е връщането на парите от ответното дружество; неправилен е изводът на съда, че отсъства основание за ангажиране на солидарната отговорност на [фирма] по отношение на дължимите неустойки по предварителните договори, като доказателства за встъпване в дълга са представени по делото; купувачът не е платил окончателната цена на правото на строеж, тъй като не е бил настъпил падежа на уговорените вноски – строителството на недвижимия имот и до днес не е започнало. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни и процесуално правен въпроси, обусловили крайните изводи на съда: кой е правнорелевантният факт, обуславящ правото на ищеца да претендира неустойка – едностранното писмено уведомление за разваляне или фактът на установено виновно пълно неизпълнение на поетите с договора задължения и в тази връзка обезщетението за вреди по чл. 88, ал. 1, изр. второ ЗЗД идентично ли е с обезщетението за вреди при пълно неизпълнение, чийто размер страните са уговорили предварително под формата на неустойка по чл. 92 ЗЗД – твърди се противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата, като се сочат две решения на ВКС по отменения ГПК и едно решение на апелативен съд; как следва да се тълкуват договорните клаузи, предвиждащи неустойка в полза на ищеца, съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД и при тази обективна дейност следва ли да се издири действителната воля на страните в смисъла, който произтича от целия договор – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение на ВКС и решение, постановено по реда на отменения ГПК, поради което фактически се поддържа и противоречивото разрешаване на въпроса от съдилищата; кои са правнорелевантните факти, подлежащи на доказване в процеса и чия е доказателствената тежест за установяване на въведените с иска и възраженията на ответника факти – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1 по тълк.д. № 1/2004 г. на ОСГК, както и противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата – сочат се две решения на ВКС по отменения ГПК. Ответниците П. С. С. и В. С. С. – двамата от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. А. Д., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не представя отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд препратил към мотивите на първоинстанционното решение и още приел, че първата инстанция формирала правилни изводи относно обстоятелството, че ответниците в качеството им на продавачи по предварителните договори за покупко-продажба на право на строеж за недвижим имот са във виновно неизпълнение на задължението си по чл. 4 то договорите, но ищецът не е ангажирал доказателства да е развалил договора на основанието, посочено в чл. 9, ал. 2 от договорите – да се откаже от договорите като отправи на продавачите едностранно писмено уведомление, в който случай за него възниква правото да иска заплащане на неустойка; договорената между страните неустойка не е мораторна, а компенсаторна и е обезщетение за пълно неизпълнение, довело до разваляне на договора едностранно от изправната страна; договорната отговорност за ответното дружество не е възникнала, защото имотите не са построени в договорения срок, нито договорът е прекратен от ищеца и не е налице хипотезата на чл. 102 ЗЗД, поради което липсва основание за солидарна отговорност на ответниците; районният съд правилно е приложил правилата за разпределяне на доказателствената тежест. При проверката по реда на чл. 280, ал. 2 ГПК касационният съд констатира, че касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане по отношение на предявения иск за заплащане на 1900 евро неустойка по договор за строителство от 18 октомври 2005 г. и по предявения иск за заплащане на 1845 евро неустойка по договор за строителство от 31 октомври 2005 г. Според правилото на чл. 280, ал. 2 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева по граждански дела. Разпоредбата е в сила от 21 декември 2010 г., а процесната касационна жалба е постъпила след тази дата – на 28 февруари 2011 г. Ето защо следва да се приеме, че касационното обжалване е недопустимо по тези две претенции, поради което касационната жалба за тях следва да се остави без разглеждане. К. съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане по поставения от касатора първи правен въпрос, уточнен от състава на съда по следния начин: по тълкуването на чл. 92 ЗЗД във връзка с уговорките между страните по чл. 9, ал. 2 от предварителните договори. Касационното обжалване следва да се допусне при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като конкретният правен въпрос не е бил предмет на обсъждане в представената от касатора съдебна практика. Втората част от първия правен въпрос, касаеща обезщетението за вреди по чл. 88, ал. 1 ЗЗД, не е обусловила изхода на спора и проблемът не е бил предмет на обсъждане от съдилищата. Вторият и третият правен въпрос така, както са поставени, касаят теоретичното тълкуване на съответните законови разпоредби, без във въпросите да е направена връзка с конкретни разрешения на въззивния съд. Изразените след заявяването на въпросите съображения на касатора представляват неговото виждане за правилното тълкуване на разпоредбите на договора, както и за задълженията на съда по разпределянето на доказателствената тежест, съответно в какъв аспект следва да бъдат насочени усилията на страните по спора във връзка с твърдените факти, но липсва поставен правен въпрос съобразно критериите, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. При липсата на конкретно посочване на правен въпрос във връзка с конкретно правно разрешение на въззивния съд, следва да се приеме, че касационното обжалване по тези два въпроса не следва да бъде допуснато, което не налага и съобразяването на описаната и представена съдебна практика. За касационното обжалване касаторът дължи 356,20 лева. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение