Определение № 3272 от 26.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4511/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 1017/20.07.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 3401/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 2116/02.08.2022 г. по гр. дело № 1127/2022 г. на Софийския градски съд (СГС), жалбоподателят е осъден, по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ на Ц. Ц. Ц., починал в хода на делото и заместен от неговите наследници и процесуални правоприемници Л. Ц. Ц. и К. Ц. Ц., да заплати сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от първоначалния ищец от незаконното обвинение за извършване на престъпление, за което е оправдан с присъда по н.о.х.д. № 274/2015 г. на Врачанския районен съд (ВРС); присъдена е и законната лихва върху главницата, считано от 06.07.2021 г. до окончателното плащане; в тежест на касатора са възложени и разноски за първоинстанционното производство по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищците Л. и К. Ц. не са подали отговори на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното въззивно решение първият въпрос е разрешен в противоречие с т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а вторият – в противоречие с решение № 377/22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 356/09.12.2014 г. по гр. д. № 2946/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 189/17.06.2016 г. по гр. д. № 1334/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По така наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: За да сподели извода на първата инстанция, че размерът на процесното обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата 25 000 лв., въззивният съд е приел за установени и е обсъдил следните обстоятелства по делото: С прокурорско постановление от 23.07.2007 г. първоначалният ищец Ц. Ц. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1, във вр. вр. с чл. 201 от НК – длъжностно присвояване в големи размери, като по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „подписка“. С влязла в сила на 06.07.2021 г. присъда от 21.11.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 274/2015 г. на ВРС, Ц. Ц. е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение. Така постановената оправдателна присъда е потвърдена с решение от 06.07.2021 г., постановено по в.н.о.х.д. № 175/2021 г. на Врачанския окръжен съд. Предвид тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че е изпълнен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 предл. 1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответната ПРБ. Съдът е посочил, че основни критерии за определяне на паричния еквивалент на дължимото процесно обезщетение са: наказателният състав (съставът на престъплението), по който е повдигнато обвинението; срокът и продължителността на водените следствени и процесуални действия – в случая 14 години; конкретните обстоятелства, свързани с негативните изживявания на ищеца и създаването на обективни трудности в обичайния му живот по време на воденото наказателно производство, опозоряването му в социалната и професионалната му среда; обществено-икономическата обстановка в страната към момента на дължимостта на обезщетението. Изхождайки от тези принципни съображения, въззивният съд е взел предвид, че в случая от свидетелските показания е установено, че образуваното наказателно производство и поддържаното обвинение са довели до дискредитиране доброто име на Ц. Ц. в професионалната му среда – като главен счетоводител на „Втори юни“ АД, в което негово длъжностно качество е повдигнато обвинението. Съдът е отчел още, че воденият наказателен процес за престъплението, за което е постановена оправдателната присъда, наложената мярка за неотклонение, както и разгласата в социалния кръг на първоначалния ищец, са повлияли негативно върху психологическия му статус и са били източник на стрес; в тази връзка съдът е приел, че изпитаните от обвинението чувство на несигурност, накърнено чувство за справедливост, притеснение и срам пред околните, се предполагат. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответната ПРБ, че отговорността `и следвало да бъде преценявана с оглед на обстоятелството, че в общата продължителност на наказателното преследване са включени и периоди, в които делото е било в съдебна фаза. С оглед това, САС е взел предвид установените по делото обстоятелства, че общата продължителност на водените следствени и процесуални действия е 14 години; че през този период на първоначалния ищец са предявявани многократно обвинения за едно и също престъпление – длъжностно присвояване; че срещу него в съда са внасяни 8 пъти обвинителни актове, били са образувани и разглеждани 11 съдебни производства. Съдът е отчел още, че в рамките на наказателното производство са били постановени две осъдителни присъди, с които Ц. Ц. е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение за това тежко умишлено престъпление, които в последствие са отменени и делото е връщано на прокурора за отстраняване на съществени процесуални нарушения. Съобразил е и че продължителността на водените следствени и процесуални действия се дължи на многократно констатирани от наказателния съд съществени процесуални нарушения, като именно на това основание внесените обвинителни актове са връщани на прокурора – за отстраняването им. От друга страна въззивният съд е намерил за неоснователни и доводите за неправилно приложение на нормата на чл. 52 от ЗЗД, наведени с насрещната въззивна жалба на ищците (правоприемниците на починалия първоначален ищец). В тази връзка САС е приел, че по делото не е установена пряка причинна връзка между наказателното производство и твърдяното от първоначалния ищец влошаване на здравословното му състояние. С оглед гореизложеното, в заключение въззивният съд е намерил, че определената от първата инстанция сума от 25 000 лв. представлява справедливо, съобразено с критерия на чл. 52 от ЗЗД и практиката по приложението му, обезщетение за претърпените от първоначалния ищец неимуществени вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените съображения в мотивите към обжалваното въззивно решение, размерът на процесното обезщетение за неимуществени вреди е определен от въззивния съд, като са взети предвид всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложен общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД – в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС, израз на която са и посочените от касатора ПРБ три решения на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение за извършено престъпление, по което ищецът е оправдан; дали то е свързано с професионалната му дейност и дали срещу него е била постановена осъдителна присъда, която е била отменена от по-горна инстанция, в които случаи интензитетът на вредите е значително по-висок; продължителността на наказателното производство, включително дали то е приключило в разумен срок; дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – професия, обществен отзвук, семейство, приятели и пр. По отношение на неимуществените вреди, които са типично следствие от незаконно повдигнато обвинение (страх от неоснователно налагане на наказание, накърнено чувство за справедливост, уронване на доброто име и личното достойнство и пр. – т.нар. „обичайни вреди“) е налице силна, но оборима житейска презумпция за тяхното настъпване. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, като то следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Конкретно претърпените неимуществени вреди са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. Приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение при определянето на размера на обезщетението не е в противоречие, а напротив – в съответствие е с така цитираната практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Следователно, в случая не е налице наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по формулираните от него правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Несъгласието на жалбоподателя със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка отново следва да се отбележи, че в посочените от касатора три решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, също са възприети горните принципни разрешения, както и че в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което не е налице поддържаното от жалбоподателя противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора допълнително основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение