Определение № 3528 от 09.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1666/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 169 от 15.11.2022 г. на Апелативен съд – Варна, постановено по в. гр. д. № 355/2022 г. е:

-обезсилено решение №260003/08.03.2022г., постановено по гр.д. №1297/17г. по описа на Окръжен съд – Варна в частта му, с която са отхвърлени предявените от „Камсар инк“ ООД против Н. К. К., К.Н. К., С. К. Г., К. Д. А., К. К. Х., М. К. Л. и П. П. К. искове за признаване за установено в отношенията с посочените ответници, че ищецът е собственик на разликата над 1323/3240 ид.ч. до 3240/3240 ид.ч./т.е. на 1917/3240 ид.ч ./ от жилищна сграда с идентификатор №** по КККР на [населено място], общ. Д., находяща се в съсобствения ПИ с идентификатор №* на основание придобивна давност в периода от 2005г. до завършване на грубия строеж - чрез владение на право на строеж за сградата, а от възникване на същата като самостоятелен обект на собственост - чрез владение и на самата нея, до предявяване на иска на 09.06.2017г. и е прекратил производството по тези искове;

-потвърдено решение №260003/08.03.2022г., постановено по гр.д. №1297/17г. по описа на ВОС, гр.о., в частите му, с които: 1/ са отхвърлени предявените от „Камсар инк“ООД против Н. К. К., К. Н. К., С. К. Г., К. Д. А., К. К. Х., М. К. Л. и П. П. К. искове за признаване за установено, че ищецът е собственик на 1323/3240 ид.ч. от жилищна сграда с идентификатор №** по КККР на [населено място], общ. Долни чифлик, находяща се в съсобствения ПИ №* на основание придобивна давност: в периода от 2005г. до завършване на грубия строеж - чрез владение на право на строеж за сградата, а от възникване на същата като самостоятелен обект на собственост- чрез владение и на самата нея;

-потвърдено решение №260003/08.03.2022г., постановено по гр.д. №1297/17г. по описа на ВОС в частите му, с които са осъдени ответниците да заплатят на „Камсар инк“ООД следните суми за извършването на подобрения в ПИ №*** по КККР на [населено място]: Н. К. К. - 44 270, 79лв.; К. Н. К. - 44 270,79лв.; С. К. Г. - 44 270, 79лв.; К. Д. А. - 17 708, 31лв.; К. К. Х. - 28 776, 01лв.; М. К. Л. - 28 776, 01лв. и П. П. К.- 28 776, 01лв., ведно със законната лихва върху всяка сума от подаването на исковата молба на 09.06.2017г. до окончателното изплащане;

• е отменено решение №260003/08.03.2022г, в частите му, с които са частично отхвърлени исковете на „Камсар инк“ ООД за присъждане стойност на направени подобрения и вместо него ответниците са осъдени на основание чл. 74 ЗС да заплатят на „Камсар инк“ ООД следните суми: Н. К. К. - разликата над 44 270,79лв. до 55 340,74лв.; К. Н. К.- разликата над 44 270, 79лв. до 55 340, 74лв.; С. К. Г. - разликата над 44 270,79лв. до 55 340,74лв.; К. К. Х.- разликата над 28 776,01лв. до 34 766,66лв.; М. К. Л. - разликата над 28 776,01лв. до 34 766, 66лв.; П. П. К.- разликата над 28 776,01лв. до 34 766,66лв. и К. Д. А.- разликата над 17 708,31лв. до 22136,30лв., ведно със законната лихва върху всяка една от главниците, считано от 09.06.2017г. до окончателното изплащане;

• е потвърдено решение №260003/08.03.2022г. в частите му, с които са частично отхвърлени исковете на „Камсар инк“ ООД, както следва: срещу Н. К. К. за разликата над 55 340,74лв. до 57 944,44лв.; срещу К. Н. К. за разликата над 55 340,74лв. до 57 944,44лв.; срещу С. К. Г. за разликата над 55 340,74лв. до 57 944, 44лв.; срещу К. Д. А. за разликата над 22 136,30лв. до 34 766, 66лв., ведно със законната лихва от 09.06.2017г.

В установения от закона срок е постъпила касационна жалба от „Камсар инк“ ООД против въззивното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените срещу Н. К., К. К., С. Г., К. А., К. Х., П. К. и М. Л. искове за признаване на установено, че ищецът е собственик на общо 1323/3240 идеални части от правото на собственост върху сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място].

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Възможно ли е купувачът на поземлен имот по сделка, която не е произвела вещнотранслативен ефект поради факта, че купувачът е придобил от несобственик, да упражнява владение по отношение на ограничено вещно право на строеж върху същия поземлен имот след тази сделка, или заявеното в договора за покупко-продажба намерение на купувача да придобие правото на собственост върху поземления имот предпоставя единствено упражняването на владение от него по отношение на това вещно право на собственост?

2. Възможно ли е упражняването на владение върху ограничено вещно право на строеж от владелеца на поземлен имот, спрямо който е насочен иск за делба по отношение на поземления имот, в който се извършва строежа, ако той с действията си демонстрира пред съделителите намерението си да построи и придобие в лична собственост сградата и изгради сградата до степен на завършеност „груб строеж“ преди влизане в сила на решението по втората фаза на делбата?

По първия и втория въпрос се иска допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

3. От кой момент започва упражняването на владение върху ограничено вещно право на строеж и могат ли правни действия по приемане на подробен устройствен план за поземления имот, промяна на предназначението му за целите на бъдещото строителство и иницииране на издаването на строителни книжа да поставят началото на владението върху ограниченото вещно право на строеж и да съставляват действия по упражняването на такова владение? Поддържа се противоречие на приетото от въззивния съд с решение 523/25.11.2010 г. по гр. д. 548/2009 г. на ВКС, II г.о.

Постъпил е писмен отговор от ответниците по касационната жалба Н. К. К., С. К. Г. и К. Д. А., чрез процесуалните им представители адв. Д. Б. и адв. Н. Б., с който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Н. К. К., К. Н. К., С. К. Г.; К. Д. А., К. К. Х.,М. К. Л. и П. П. К., чрез адв. Д. Б., адв. Н. Б. и адв. В. С. са подали в срок касационна жалба против въззивното решение в частта му, с която са осъдени да заплатят на „Камсар инк“ ООД стойността на извършени подобрения в поземлен имот №*** по КККР на [населено място].

В касационната жалба са изложени доводи за частична недопустимост на въззивното решение, а по същество за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен следният правен въпрос: Следва ли съдът при постановяване на решението да обсъди доказателствата в тяхната взаимна връзка, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл.235 ГПК и по материално правните въпроси за погасителната давност на вземанията за извършени в чужд имот подобрения? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР 85/68 ОСГК и решение № 912/02.02.2010 г. по гр.д. 4713/2008г. на първо г.о. на ВКС.

С писмен отговор „Камсар инк“ ООД оспорва касационната жалба и поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В срок е постъпила насрещна касационна жалба от „Камсар инк“ ООД против въззивното решение в частта му, с която е потвърдено Решение №260003 от 08.03.2022 г. но описа на Варненския окръжен съд в частите му, с които са частично отхвърлени претенциите по евентуалния иск за осъждане на ответниците Н. К. К., К. Н. К. и С. К. Г., всеки от тях да плати сума, представляваща разликата между сумата от 55 340,74 лв. до сумата от 56 245,25 лв. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен следният правен въпрос: Следва ли при изчисляване сумата, с която се е увеличила стойността на имота в хипотезата на чл. 74, ал.1 ЗС, тази сума да се намалява с платения от подобрителя ДДС, който е бил възстановено на подобрителя, или възстановеният ДДС следва да се приспада единствено от стойността на разноските за подобряването на вещта по смисъла на чл. 74, ал.1 от ЗС ? Сочи се противоречие на приетото от съда с ППВС № 6/27.12.1974 г.

С подадения писмен отговор ответниците по касационната жалба Н. К. К., С. К. Г. и К. Н. К., чрез адв. Д. Б., оспорват насрещната касационна жалба, както и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационните жалби са допустими. Същите са подадени от легитимирани лица /ищец и ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №44/13.05.2005г. „Камсар инк“ООД е закупило от Д. К. М. нива от 1, 999 дка, находяща се в землището на [населено място], представляваща ПИ №*. С решение №3032/06.08.2010г., постановено по гр.д.№5956/06г. на ВРС имотът е допуснат до делба между наследниците на Д. К. М. и „Камсар инк“ ООД. Съдът е посочил, че решението по допускане на делбата е влязло в сила на 11.06.2012г. и с него е формирана сила на пресъдено нещо относно правото на собственост върху поземления имот с идентификатор *, като процесната сега сграда с идент. ** е построената в хода на делбеното производство, не е предмет на делбеното производство и не попада в обективните предели на силата на пресъдено нещо. На 03.12.2019г. е предявен иск за делба на процесната сграда от Н. К., И. К., К. К. и С. Г. против „Камсар инк“ООД, като производството по делото е спряно.

Легитимирайки се с н.а.№44/05г. ищецът „Камсар инк“ООД е инициирал през 2005г. процедура по одобряване на ПУП за имота/одобрен ПУП-ПРЗ на 28.09.2006г./, промяна предназначението на земята, изготвяне и съгласуване на технически инвестиционни проекти за строителството на сграда, одобрени през 2007г., предварителни договори за присъединяване към водопроводната и електрическата мрежи, сключени също през 2007г. Дружеството се снабдило с разрешение за строеж № 37/25.07.2007г. за изграждане на три жилищни сгради на два етажа с бирария, което е променено в хода на строителството по реда на чл.154, ал.5 от ЗУТ и е разрешено изграждането на жилищна сграда за сезонно ползване. На 11.05.2010г. е започнало фактическото строителство на сградата, съставен е протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа, а заповедната книга за строежа е започната на 12.05.2010г. с описание на изкопните дейности.

Съдът е приел, че от заключението на съдебно-оценителна експертиза от 08.09.2021г., изготвено и въз основа на използваните от вещите лица цветни аерофотоснимки от програмата „Google Earth pro“ на имота от 2009г., 2012г., 2013г., 2015г., 2016г. и 2017г., строителството на сградата е започнало след м.09.2009г., доколкото към този момент имотът все още е представлявал обработваема нива, а към следващата налична снимка от м.05.2012г. се виждат очертания на сградите. Към м.09.2013г. са изградените стоманобетоновите конструкции, а на средната част и над стълбищата и скатните покриви с покритие от керемиди, към м.11.2015г. са изградени всички покриви с проектните им покрития, има и очертания на ограда. Констатирано е, че към м.06.2016г. са извършвани строителни дейности в двора на имота и е започнало изграждането на басейн, а към м.08.2017г. басейнът е изграден, както и паркоместата. Въз основа заключението на вещото лице, както и на показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът е приел за доказано, че строителството на сградата е започнало през м.05.2010г. с отпочване на изкопните дейности за строежа.

Въззивният съд е приел, че за ищеца не е налице правен интерес от предявения установителен иск за собственост върху 1917/3240 ид.ч. от сградата с идентификатор ****, предвид на което и е обезсилил първоинстанционното в частта му, с която искът относно тези ид.ч. е отхвърлен и е прекратил производството по делото. Въззивното решение в тази му част не е обжалвано и е влязло в сила.

В останалата му част – за признаване правото на собственост върху 1323/3240 ид.ч. от сградата с идентификатор ****, въззивният съд е приел, че искът по чл.124, ал.1 от ГПК е неоснователен, тъй като ищецът не е доказал, че е придобил собствеността върху сградата на соченото от него основание – придобивна давност: в периода от 2005г. до завършване на грубия строеж - чрез владение на право на строеж за сградата, а от възникването й като самостоятелен обект на собственост - чрез владение на самата сграда, продължило до предявяване на иска на 09.06.2017г.

Изложени са мотиви, че съгласно чл.85 ЗС е допустимо придобиването по давност на ограниченото вещно право на строеж. За да се придобие по давност ограниченото вещно право на строеж /или ид.ч. от това право/ е необходимо владелецът да осъществява с намерение за своене правомощията, чрез които се упражнява правото на строеж, а именно първо да въздейства върху поземления имот чрез обем от действия, насочени към строителството на сградата/но не е и чрез своене на самия поземлен имот, защото не той е обект на давностното владение/, а след завършването й в груб строеж и фактическа власт върху сградата с намерение за своенето й като собствена, изградена в чуждия за него поземлен имот, но с правото да я държи върху този имот. Съдът е приел, че по делото не са установява ищецът да е бил владелец, имащ съзнанието, че упражнява фактическа власт не като собственик на поземления имот, а в рамките само на ограниченото вещно право на строеж чрез действия, насочени само към строителството на сградата в чужд поземлен имот, но с правото да я държи върху този имот. Въз основа на събраните доказателства съдът е направил извод, че ищецът е осъществявал фактическа власт с намерение за своене върху самия поземлен имот - оградил го е, не е допускал никого в него, назначил охранител, възложил строителството на сградата в него и заплатил за строителството й, облагородил дворното място, като действията му са били демонстрирани спрямо останалите съсобственици на дворното място. В хода на делбеното производство е твърдял, че е собственик на целия недвижим имот, придобит евентуално чрез придобивна давност, поради което и го владее, отказвал е да допуска ответниците в имота. Според въззивния съд фактическото строителство на сградата не е било упражняване на правомощията, включени в ограниченото вещно право на строеж, а упражняване на правомощието за застрояване като част от съдържанието на пълното вещно правото на собственост върху имота. Направен е извод, че с подобно владение би се придобила собствеността върху самия поземлен имот, а на осн. чл.92 от ЗС и върху построеното в него.

Изложени са мотиви, че започналото владение върху поземления имот е било добросъвестно, като придобивната давност е прекъсната с насочване иска за делба против дружеството на 09.11.2007г. и не е текла в хода на делбеното производство, а след приключването му владението е недобросъвестно, защото е след формиране СПН относно правото на собственост на ответниците и отричане правата на дружеството за притежаваните от ответниците квоти. След влизане в сила на решението е започнала да тече нова давност, но от този момент до предявяване на иска за делба на сградата - 03.12.2019г. не е изминал необходимият период от 10 години, като дори и да се приеме, че давност започва да тече от влизане в сила на решението по допускане на делбата, отново не е изтекъл необходимият 10 годишен срок.

В допълнение са изложени мотиви, че ако се приеме, че е осъществявано давностно владение само на вещното право на строеж, то действията, съставляващи упражняване на това право чрез горепосочените въздействия върху поземления имот са започнали с началото на строителството на сградата - м.05.2010г. и отново не е изминал необходимият 10 годишен срок. Според въззивния съд действията по промяна статута на земята, изготвяне на ПУП-ПРЗ, възлагане изготвянето на инвестиционен проект за строителството и издаване на разрешение за строеж, всички в периода 2005г.-2007г., не са фактически действия по упражняване съдържанието на право на строеж. Посочено е, че макар и това да са действия, свързани с изпълняване на различни административни задължения, предхождащи строителството, правото на строеж се упражнява не с тях, а с реализиране на фактическото строителство до степен груб строеж, чрез което и се постига крайната цел- придобиване на суперфициарна собственост /ТР №1/11 от 04.05.2012г. на ОСГК на ВКС/.

За да счете за частично основателни предявените евентуални искове, въззивният съд, въз основа заключенията на комплексните съдебно-оценителни експертизи, е приел за установено, че претендираните от ищеца подобрения в съсобствения имот съществуват и увеличават стойността му. Прието е за установено също, че ищцовото дружество е възложило и заплатило извършването на цялото налично строителство в имота и облагородяването на дворното място. Изградената в имота жилищна сграда за сезонно ползване /с предназначение по КККР хотел/ съставлява самостоятелен обект на собствеността, останалите подобрения - огради, каменни настилки, вътрешни бетонни пътища, озеленяване, система за поливане и отвеждане на вода, септична яма, басейн и други са с несамостоятелен характер.

При преценката си относно качество, в което ищецът е извършил подобренията, съдът е приел, че въз основа на нотариалния акт от 2005г. той е установил владение върху поземления имот като добросъвестен владелец. С предявяване на иска за делба /конкретното от узнаването за заведения иск, което най-често става с връчването на съдебните книжа, в случая на 17.06.2008г./ добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен и от този момент не разполага с правата по чл.72 от ЗС. За извършените след този момент подобрения се прилага чл.74 от ЗС. Като недобросъвестен владелец към момента на направата на подобренията, ищецът има правото на по-малката сума измежду сумата на сторените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. За неоснователно е счетено искането за прилагане на чл.74, ал.2 от ЗС, защото ответниците, знаейки за извършване на подобренията, са се противопоставили на извършването им. Въз основа заключенията на съдебно–оценителната експертиза, съдът е приел, че увеличената стойност на имота в резултат от подобренията е по-ниска от вложените разходи, като увеличената стойност на имота се равнява на 996 133, 34 лв. и е уважил претенцията за подобрения спрямо всеки един от ответниците съобразно притежаваната ид. част от имота. Съдът е посочил, че възстановеният по реда на чл.92 от ЗДДС данък добавена стойност намалява обедняването на подобрителя – ищец и не следва да се включва в присъдените суми.

Въведеното от ответниците възражение за погасителна давност е счетено за неоснователно.

За неоснователен е счетен и доводът на ответниците за недопустимост на решението досежно вътрешните подобрения в сградата, като е прието, че предмет на претенцията на ищеца е цялата самостоятелна сграда с всички налични довършителни работи в нея. Изложени са и мотиви, че предмет на настоящето производство не са подобрения, за които е налице произнасяне в делбеното производство.

По касационната жалба на „Камсар инк“ ООД против въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявеният от дружеството установителен иск за собственост на 1323/3240 ид. ч. от сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място]:

По първите два въпроса, поставени от касатора, не следва да се допуска касационно обжалване, защото не са във връзка с решаващите изводи на въззивния съд. Видно от обжалваното решение, съдът не е отрекъл възможността за придобиване по давност на вещното право на строеж, а напротив, приел е, че това е допустимо съгласно изричната разпоредба на чл. 85 ЗС, но за да се счете, че е придобито по давност ограниченото вещно право на строеж подлежи на установяване извършването на въздействие върху поземления имот чрез обем от действия, насочени към строителството на сграда /но не е и чрез своене на самия поземлен имот/, а след завършването й в груб строеж и фактическа власт върху сградата с намерение за своенето й. В конкретния случай въз основа на събраните доказателства, съдът е направил извод, че ищецът е осъществявал фактическа власт с намерение за своене върху самия поземлен имот, като фактическото строителство на сградата не е било упражняване на правомощията, включени в ограниченото вещно право на строеж, а упражняване на правомощието за застрояване като част от съдържанието на пълното вещно правото на собственост върху имота и съответно дружеството– ищец не е придобило собствеността върху процесната сградата на основание придобивна давност: в периода от 2005г. до завършване на грубия строеж - чрез владение на право на строеж, а от възникването на сградата като самостоятелен обект - чрез владение на самата сграда, което владение да е продължило до предявяване на иска на 09.06.2017г. Правилността на изводите на въззивния съд изисква преценка на събраните доказателства и не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Поради липсата на общата предпоставка на чл. 288, ал.1 ГПК не следва да се извършва преценка за наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Третият въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване, защото той не е във връзка с решаващите мотиви на съда, които са, че в случая изобщо не е установено да е осъществявано владение върху правото на строеж, а въпросът е относим към допълнително изложените от съда съображения, че дори и да се приеме, че е налице владение, то последното не е осъществено в предвидения в чл. 79, ал.1 ЗС срок, защото за негово начало следва да се считат действията по извършване на фактическото строителство, а не и предхождащите ги по промяна статута на земята, изготвяне на ПУП-ПРЗ, възлагане изготвянето на инвестиционен проект за строителството и издаване на разрешение за строеж. След като основният мотив на съда е, че не е установявано владение върху правото на строеж, то и отговорът на въпроса за началния момент, от който започва да тече придобивната давност /от започване на фактическото строителство или от извършване на предхождащите го действия, описани по- горе/ не е от обусляващо значение за крайния изход от спора.

По третия правен въпрос не се констатира и противоречие с цитираното от касатора решение 523/25.11.2010 г. по гр. д. 548/2009 г. на ВКС, II г.о., в което е прието, че срокът за придобиване по давност на едно вещно право, вкл. и на правото на строеж, започва да тече от момента, в който се предприемат действия /фактически и правни/ по неговото упражняване. Според същото решение посредством действията по построяване на сградата, извършвани с намерението за реализиране на правото на строеж, което лицето счита за учредено в своя полза, се осъществява владение на ограниченото вещно право на строеж, което при наличието на всички предвидени в чл. 79 ЗС предпоставки може да доведе до придобиване по давност на правото на собственост върху построеното. Именно това е приел и въззивният съд- че владението на правото на строеж се осъществява посредством действията по построяване на сградата. Този извод на въззивния съд е в съответствие и с практиката на ВКС /решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о.; решение № 145 от 14.06.2011г. на ВКС по гр. д. № 627/2010 г., I г. о./, според която не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за действията му собственикът не може да узнае и съответно няма възможност да предприеме действия по защита на собствеността си.

По касационната жалба на Н. К., К. К., С. Г.; К. А., К. Х., М. Л. и П. К.:

Касаторите поддържат, че решението на въззивния съд е недопустимо в частта му, с която са осъдени да заплатят на „Камсар инк“ ООД стойността на извършени подобрения в имота - засипване и трамбоване на дворното място и изграждане на ограда на дворното място. Излагат доводи, че те са били предмет на произнасяне по гр.д. № 5956/2006г. по описа на ВРС и отношенията във връзка с тях са разрешени с влязло в сила решение.

Видно от приложеното гр.д. № 5956/2006г. по описа на Районен съд – Варна, предмет на претенцията по чл. 286 ГПК /отм./, приета за разглеждане с определение от 22.04.2013г., касае ограда от мрежа и бетонови колове, която претенция е уважена с решението по извършване на делбата, постановено на 26.08.2014г. В настоящето производство се претендира като подобрение ажурна ограда, направена през 2015г., т.е. след постановяване на решението по извършване на делбата и при така въведените в исковата молба твърдения относно вида на оградата и момента на поставянето й, следва извод, че претенциите по двете дела са различни, а дали е доказано изграждането на претендираната от ищеца ограда е въпрос по основателността, а не по допустимостта на иска.

Неоснователен е и доводът за формирана сила на пресъдено нещо относно претенцията за подобрения, изразяващи се в засипване и трамбоване на терена. Действително такава претенция е разгледана и отхвърлена в делбеното производство поради липса на доказателства за извършването й. Твърденията по настоящето дело са, че претендираните СМР са извършени през 2015г. – след постановяване на решението по извършване на делбата и съответно те не са били и не са и могли да бъдат предмет на разглеждане в делбеното производство и по отношение на тях не се разпростират обективните предели на силата на пресъдено нещо.

На следващо място касаторите поддържат, че решението е недопустимо и в частта му, с която е уважен искът относно подробно описани от тях довършителни работи по изграждане на сградата, като постановено по непредявен иск. Твърдят, че в уточняваща молба вх. 268738/29.10.2020 ищцовото дружество е заявило, че претендира подобрения само върху съсобствения поземлен имот №*, но не и подобрения, извършени в сградата с идентификатор №**.

Горните доводи са неоснователни. Още в исковата си молба ищецът сочи като подобрение в имота построяването на спорната сграда. В последващите уточнителни молби, депозирани в изпълнение указанията на съда за конкретизиране на исковата претенция, се излагат твърдения, че се претендират подобрения за изграждане на сградата в груб строеж и довършителните работи по нея. В същия смисъл са и фактическите твърдения и в молба вх. 268738/29.10.2020г., на която се позовават касаторите, и в която е посочено, че се претендира стойност на извършени подобрения в имота, които включват и разходите за извършване на сградата до степента й на завършеност през 2017г. След като се претендира като подобрение цялостното изграждане в имота на процесната сграда, то и предмет на претенцията са всички извършени в тази сграда СМР и не е необходимо ищецът в детайли да описва всяка една от строителните работи като вид, количество и стойност.

Предвид горното настоящият състав на Върховния касационен съд, второ гражданско отделение намира, че не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал-.1, т.1 ГПК по поставения от касаторите процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си в съвкупност всички доказателства. Въпросът е от обуславящо значение за изхода на спора, но същият не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и сочената от касаторите, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивните жалби доводи.

Въпросът е обоснован с твърдения, че въззивният съд не е изложил мотиви досежно качеството на ищцовото дружество, в което приема то да е извършило СМР и не е обсъдил възражението им, че с извършените от ищцовото сделки, обективирани в НА № 119/2019 г. за дарение; НА № 115/2019 г. за покупко-продажба; НА № 118/2019 г. за дарение; НА № 117/2019г. за покупко-продажба; НА № 116/2019 г. за покупко-продажба, ищцовото дружество признава правата на собственост на прехвърлителите -съсобственици, с което признание установената в чл. 68 ЗС презумпция следва да се приеме за оборена и да се отрече качеството му на владелец.

Видно от обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви, че ищецът е бил недобросъвестен владелец и в това си качество е извършил претендираните подобрения, като съобразявайки, че последните са сторени при изрично противопоставяне на ответниците, е приел, че ищецът има правото на по-малката сума измежду сумата на сторените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на подобренията. Що се отнася до твърденията, че след като ищецът в хода на производството е придобил идеални части от имота по силата на правни сделки с други съсобственици, то означава, че той е бил държател на частите на ответниците, а не владелец, следва да се има предвид, че няма пречка в периода на осъществявано владение върху недвижим имот, владелецът да придобие собствеността върху него или върху ид. ч. на деривативно основание. Придобиването на права по силата на правна сделка не води непременно до извод, че до този момент приобретателят не е бил владелец, а държател на имота, а преценката досежно качеството му на владелец или държател се извършва за всеки конкретен случай, каквато преценка в случая въззивният съд е направил. По правилността й не се дължи произнасяне в производството по допускане на касационно обжалване.

При липса на основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Н. К., К. К., С. Г.; К. А., К. Х.,М. Л. и П. К. и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба на „Камсар инк“ ООД против въззивното решение в частта му, с която е отхвърлена претенцията на дружеството за присъждане на подобрения в съсобствения имот.

ВКС намира, че не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно: не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора /недопускане на касационно обжалване по жалбите и на ищеца и на ответниците/, разноските в касационното производство следва да останат за сметка на страните така, както са направени.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, второ отделение