Определение № 394 от 14.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3903/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Интейк“ ЕООД срещу решение №102/20г. на Варненски апелативен съд, с което е отхвърлен иска срещу „СМ БГ Консулт“ЕООД за плащане на 28000лв., предявен на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл. 99 ЗЗД. Правният спор между страните е възникнал от твърдения на ищеца, че е придобил чрез цесия вземането на адв. К. Д. срещу „СМ БГ Консулт“ЕООД за 28000лв., произтичащо от договор за правна защита и съдействие, сключен на 30.10.2017г.. Ответното дружество е възразило в срока за отговор, че договорът за правна защита и съдействие е нищожен поради следните обстоятелства: П. К. (представител на ответното дружество) е подписал три празни бланки на адв. Д. през 2015г., заради заведено търговско дело, но през същата година е снел доверието от адвоката и е оттеглил всички пълномощни; оттогава страните са в сериозен конфликт, а на 30.10.2017г. (датата на сключване на договора за правна защита и съдействие) между страните има висящи гражданско и частно наказателно дело, заведени от адв. Д. срещу П. К.; Въззивният съд е приел, че съдържанието на договора за правна защита и съдействие от 30.10.2017г. е дописано от адв. К. Т. върху празна бланка, без ответникът да е имал изразена воля да плати 181 500лв. адвокатско възнаграждение за вече свършена работа. Мотивите на въззивния съд, за да приеме този извод, са базирани на косвени доказателства, произтичащи от прекратените още през 2015г. доверителни отношения между страните. Според въззивния съд през май месец 2015г. П. К. е подписал и предал празни бланки от договори за правна защита и съдействие заради необходимостта от спешни действия по защита интересите му срещу „кражбата“ на дружеството му „КНМГ“ЕООД и завеждане на дела, подаване на жалби и сигнали до Прокуратурата на РБ. Този факт се установявал от представения по делото договор за правна защита и съдействие от 14.05.2015г., в който съдържанието му било дописано по- късно, поради ноторно известното обстоятелство на въззивния съд, че посочените номера на съдебни дела били образувани с дата след 14.05.2015г.. Според въззивния съд през октомври 2017г. адв. Т. и П. К. били в конфликт, започнал още през втората половина на 2015г. и било невъзможно именно тогава П. К. да се е задължил към адв. Т. да му плати 181500лв. адвокатско възнаграждение за вече свършена работа. Доказателства за това били следните: установеният факт от свидетелите по делото, че П. К. е обвинил адв. Т. през втората половина на 2015г. за „кражба“ на дружеството му „КНМГ“ЕООД; през 2016г. адвокат Т. е водил гражданско дело срещу П. К. за плащане на адвокатско възнаграждение за 3000лв., което е завършило с осъдително решение; на 20.06.2017г. адв. Т. е подал тъжба срещу П. К. за извършено престъпление „злоупотреба с доверие“; за периода от 19.10.17г. до 06.11.17г. П. К. в качеството му на управител на „КНМ Груп“ ЕООД, е уведомил ВРС по конкретни висящи дела, че оттегля предоставените в полза на адв. К. Т. пълномощия. Само депозираните на дата 30.10.17г. такива уведомления са 6 броя. По делото е депозирано заключение на СГЕ, според което изследвания подпис върху договора от 30.10.17г. на П. К. има елементи, които преобладават в подписи, полагани през 2014-2015г., по-малко от тези, полагани през 2017-2018г.. В касационната жалба на цесионера „Интейк“ ЕООД са развити доводи, че ответното дружество, представлявано от П. К. не е установило при условията на пълно и главно доказване неистинността на документа, тъй като е съществувала възможност през 2017г. П. К. и адв. Т. да са се споразумели за дължимо и неплатено адвокатско възнаграждение за вече свършена адвокатска работа, за да уредят финансовите си взаимоотношения. Между П. К. и адв. Д. съществувало договорно отношение по предоставяне на адвокатски услуги, поради което адв. Т. има вземане за адвокатско възнаграждение. Във връзка с развитите съображения за неправилност на въззивното решение, в изложението на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се поставят въпроси за това кой носи доказателствената тежест за установяване неистинско съдържание на частен диспозитивен документ, как се извършва пълно и главно доказване само въз основа на косвени доказателства и липса на преки доказателства, длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните. Иска се допускане на касационно обжалване и поради очевидна неправилност. В срока за отговор ответникът възразява срещу допускане на касационно обжалване като споделя аргументите на въззивния съд. Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, защото отговорът на поставените въпроси не би променил изхода на делото. Действително въззивният съд е обосновал решаващият си извод въз основа само на косвени доказателства, но тезата на ищеца, че изводът от доказателствата не е единствен, тъй като съществувала вероятност да е подписана спогодба между адв. Д. и ответното дружество, е безполезна и безрезултатна за ищеца. Това е така, защото процесният договор за правна защита и съдействие от 30.10.2017г. е по правната си същност извънсъдебна спогодба, защото има за предмет вече свършена адвокатска работа. Спогодбата обаче ще е нищожна поради липса на основание (чл.26 ЗЗД), когато липсва предходно правоотношение между страните, което да бъде изменено или погасено. С договора за спогодба се прекратява правен спор или се избягва един възможен спор. В случая безспорен факт по делото е, че адвокат К. Т., не е извършил адвокатска работа в полза на „СМБГ Консулт“ ЕООД и между тях не са съществували договорни отношения. При това положение спогодбата между адв. Д. и „СМБГ Консулт“ ЕООД за плащане на адвокатско възнаграждение в определен срок ще е без правни последици. По правило адвокатското възнаграждение се дължи само за свършена работа или когато изрично е уговорено за поемане на ангажимент (решение №94/21г. на ІV ГО). Тъй като формулираните въпроси нямат значение за изхода на делото, то не се реализира първата от двете кумулативни предпоставки от хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК (т.р.№1/2010г. на ОСГТК). Не се установява и предпоставката „очевидна неправилност“ на въззивното решение, доколкото не се констатира противоречие в мотивите на съда при обосноваване на установените по делото факти и тяхната правна квалификация. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО