Определение № 50930 от 09.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1689/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 11 от 21.01.2022 г., постановено по въззивно гр. дело № 455 по описа за 2021 г. на Пловдивски апелативен съд, като краен резултат Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на В. И. Н. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от воденото спрямо него наказателно производство за престъпления по чл. 288 НК и по чл. 294, ал. 4, вр. ал. 1 НК и престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК по ДП №166/2015 г. по описа на ОСО при ОП – [населено място], представляващо прокурорска преписка № 5065/2015 г. по описа на ОП – Пловдив, което е прекратено, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.01.2021 г., до окончателното изплащане на сумата; както и сумата от 5460,80 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислено върху обезщетението за неимуществени вреди за периода 16.05.2018 г. – 22.01.2021 г. Първоинстанционното решение е отменено, в частта, с която са уважени исковете срещу Прокуратурата на РБ за разликата над 20 000 лв. до пълния предявен и уважен размер от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от описаното наказателно производство, както и в частта, в която Прокуратурата на РБ е осъдена за сумата в размер над 5460,80 лв. до 13 652 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислено върху обезщетението за неимуществени вреди за периода 16.05.2018 г. – 22.01.2021 г. и в тези части са отхвърлени исковете. Подадена е касационна жалба от Прокуратурата на РБ, чрез прокурор К., срещу въззивното решение в осъдителната му част. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и намаляване размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставя въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на тяхното конкретно значение като критерии за точното прилагане на принципа на справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение. Вторият поставен въпрос е относно съдържанието на понятието „справедливост“ и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди противоречие с решения на ВКС и ППВС № 4/1968 г. Ответникът по касация В. И. Н. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК. Подадена е касационна жалба и от В. И. Н. срещу отхвърлителната част от въззивното решение. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставени са следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретните обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като ги разгледа поотделно и в тяхната съвкупност?; 3/ Когато в исковата молба е направено доказателствено искане за допускане на експертиза, отхвърлено от първоинстанционния съд, който обаче уважава претенцията на ищеца в пълен размер, длъжен ли е въззивният съд по свой почин да назначи експертиза, за да извърши проверка или да събере доказателства, за изясняването на които се налага непосредственото им възприятие или специални знания?; 4/ Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, в частност – свидетелските показания на свидетел роднина?; 5/ Длъжен ли е съдът при оценяването на моралните вреди да извърши проучване на релевантната съдебна практика, за да сравни поставения пред него случай с подобни дела?; 6/ Има ли компенсаторен характер възможността за право на отговор след прекратяване на наказателното производство? Касаторът изброява решения на ВКС, на които според него въззивното решение противоречи. При евентуалност твърди, че е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация Прокуратурата на РБ не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал.1 ГПК. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените от касаторите основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем по досъдебно производство № 166/2015 г. по описа на ОСО при ОП - [населено място], наблюдавано по прокурорска преписка № 5065/2015 г. по описа на ОП-Пловдив, за извършване на престъпления против правосъдието и по служба: престъпление по чл. 288 НК и по чл. 294, ал. 4 вр. ал. 1 НК и престъпление по чл. 282, ал. 2, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Установява се, че наказателното производство срещу ищеца е прекратено с Постановление за прекратяване на наказателното производство от 26.04.2018 г. поради недоказаност и несъставомерност на деянията от обективна и субективна страна. Постановлението за прекратяване на наказателното производство е влязло в сила на 16.05.2018 г. По делото не са ангажирани писмени или експертни доказателства относно твърдените здравословни и психически проблеми на ищеца в резултат на повдигнатото му обвинение. Разпитани са свидетели, които са изяснили, че обвинението срещу него се е отразило негативно – преживял е тежък психически стрес, станал е затворен и дистанциран от своите роднини, приятели и познати, изпаднал е в самоизолация. Бил е силно притеснен от финансовите затруднения на семейството си, породени от факта, че е останал без доходи, което е наложило с доходите на съпругата му да се покриват всички нужди на четиричленното му семейство. Бил е депресиран, загубил е тегло, започнал да страда от високо кръвно налягане. Въззивният съд е ценил при условията на чл. 172 ГПК показанията на съпругата на ищеца и на св. Пенцов, задържан във връзка с повдигнатото на ищеца обвинение. По делото се установява, че след привличането му като обвиняем на 17.09.2015 г. по сл. д. 166/2015 г. по описа на ОСлО при ОП – Пловдив и 72-часово задържане, с прокурорско постановление на ищеца е взета постоянна мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 2000 лева. На следващия ден той е отстранен временно от длъжност със заповед на министъра на вътрешните работи по повод образувано дисциплинарно производство по чл. 207, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Това производство е приключило с необжалвана заповед от 11.04.2016г. на министъра на вътрешните работи, с която на ищеца е наложено наказание „Порицание“ за срок от една година, като същият е възстановен на заеманата длъжност и е разпоредено да му се изплати възнаграждението за времето на отстраняване. От събраните доказателства въззивният съд е стигнал до извода, че Н. не е знаел, че ще му бъдат повдигнати обвинения преди привличането му като обвиняем на 17.09.2015 г., а по собствено желание е поискал да напусне заеманата от него длъжност като началник на РУ на МВР – П., за което на 31.08.2015 г. е подал заявление. На 03.07.2017 г. ищецът е започнал работа като „експерт, стопанска дейност“ в МБАЛ – П.. При преценката за претърпените неимуществени вреди въззивният състав е посочил, че не се доказват постоянни финансови затруднения на семейството – Н. е бил възстановен в длъжност и му е изплатено цялото възнаграждение. Самият той не е желаел да остава в системата на МВР и е подал заявление за напускане, преди да му бъдат повдигани обвинения. Не се установяват и значими здравословни проблеми или промени в психиката на ищеца, като събраните доказателства в тази насока са субективни възприятия на съпругата и негови познати, последните съпричастни като уличени в разследването или напуснали системата на полицията. Освен това наказателното производство се е развило само в досъдебна фаза, спрямо обвиняемия не са налагани най-тежките мерки за неотклонение, а взетата гаранция от 2000 лв. е в поносим размер и му е върната по време на производството. В хода на наказателното производство Н. не е бил отстраняван от длъжност по реда на чл. 69 НПК (воденото срещу него дисциплинарно производство е отделно и независимо). От друга страна, медийната разгласа и обстоятелството, че става въпрос за малък град, където жителите са извън анонимността на големите населени места, определят изживени негативни емоционални страдания от лицето във връзка с повдигнатите обвинения. Посочените обстоятелства са съобразени от въззивния съд при прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и е определен размер на обезщетението от 20 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. По касационната жалба на Прокуратурата на РБ: Поставените въпроси за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди и прилагането на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не са разрешени в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото действие. Размерът на обезщетението се определя по справедливост от съда, който за всеки отделен случай извършва преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор. В практиката на ВКС са дадени разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид всички релевантни обстоятелства – вида и тежестта на престъплението, взетата мярка за неотклонение, разгласяването на случая в медиите и сред общността в един малък град, отражението на всички тези обстоятелства върху психиката на ищеца, като при достигане до извода за дължимото обезщетение е отчел тежестта на всички тези фактори. По касационната жалба на В. Н.: Първият въпрос не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика. Въззивният състав е анализирал всички събрани по делото доказателства и е преценил изложеното от ищеца за отражението на наказателното производство върху здравословното му състояние. Несъгласието на страната с интерпретацията на събраните доказателства е относимо към проверката за правилност на въззивното решение, която не е предмет на настоящата фаза от касационното производство. При анализа на доказателствата съдът е изброил конкретните обстоятелства, които е взел предвид при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение, като е отчел тежестта на всяко от тях. Поради изложеното вторият въпрос, свързан със задължението на съда да посочи конкретните обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, също не обосновава допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По отношение на третия въпрос е даден отговор в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013год. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване) само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая нито една от тези хипотези не е налице. Четвъртият въпрос е формулиран твърде общо и не представлява правен въпрос. Независимо от това за пълнота следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК показанията на всички лица, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. При излагането на мотивите си въззивният съд е спазил тази норма. По петия въпрос следва да се посочи, че съгласно трайната съдебна практика размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя за всеки отделен случай, като се отчитат конкретните факти и обстоятелства. В този смисъл, макар и съдебни решения, постановени по сходни случаи, да могат да служат като ориентир на решаващия състав, не е възможно да се постигне универсалност при определяне на обезщетението – разликата в присъдените суми се дължи на спецификите на всеки отделен случай. Единствено поради заеманата от ищеца публична длъжност не може да се прави съпоставка на процесния случай с цитираните от касатора и това да обоснове по-висок размер на обезщетението, без да бъдат преценени останалите релевантни обстоятелства (които, видно от изброените решения, се различават от тези по настоящото дело). Шестият въпрос не представлява правен въпрос, тъй като не обуславя решаващите изводи на съда. Изложеното от въззивния състав за възможността на ищеца да даде отговор и да разгласи в медиите прекратяването на наказателното производство не е водещо при определянето на размера на дължимото обезщетение, а представлява единствено допълнително съображение при съвкупната му преценка на относимите по делото обстоятелства. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. В случая въззивното решение не страда от подобен порок. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по двете касационни жалби. При този изход на делото разноските в настоящото производство следва да останат за всяка от страните така, както ги е направила. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,