Определение № 1110 от 15.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 971/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по подадена касационна частна жалба вх. № 3861/14.02.2023 г. от ищцата Т. Н. Г., чрез адв. С. К. срещу определение № 50/06.01.2023 г. по в.ч.гр.дело № 2554/2022 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която е отменено определение № 260754/16.09.2022 г. по гр.дело № 5468/2020 г. на Варненски районен съд, с което е изменено решение № 2602011/04.04.2022 г. по същото дело в частта за разноските, като съдът е отменил диспозитива си, с който е присъдил в полза на Ж. А. А. разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв. и вместо него е осъдена Т. Н. Г. от [населено място] да заплати на Ж. А. А. от [населено място] сумата 2400 лв., съставляващи сторени разноски в първоинстанционното производство за заплащане на адвокатско възнаграждение на основание чл.78,ал.3 ГПК. Поддържаните основания за неправилност на определението са нарушение на материалния и процесуален закон. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното определение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което молбата на ищцата за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските относно присъденото адвокатско възнаграждение в полза на ответника се уважи. В изложението са формулирани въпросите:1. Допустимо ли е представяне на нови факти и доказателства след приключване на устните състезания по делото в първата инстанция? 2. Допустимо ли е присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, за което в договора за правна помощ е уговорено да се плати по сметка, но не е представен банков документ, че същото е заплатено пред съответната инстанция? 3. Може ли ответника по делото да представя нови доказателства за претендирани от него разноски в процедурата по изменение на съдебния акт в частта за разноските, инициирана по молба на другата страна, или да ги представя като приложение към частната жалба? 4. Могат ли да бъдат признати и съответно присъдени разноски за адвокатски хонорар, ако не е доказано по безспорен начин, че тези разноски са направени по конкретното дело, още повече, че върху договорът за правна помощ и то върху индигиран негов екземпляр е извършена последваща поправка на размера на адвокатското възнаграждение, като е видно, че хонорарът от 2000 лв. е поправен на 2400 лв.? Въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. Ответникът по частната жалба Ж. А. А., чрез адв. П. Н. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на частната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу определение, което подлежи на обжалване с частна жалба, в срока по чл. 275,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Производството по в.ч.гр.дело № 2554/2022 г. на Варненския окръжен съд е образувано по частна жалба от ответника Ж. А.. от [населено място], чрез адв. П. Н. срещу определение № 260754/16.09.2022г. по гр. д. № 5468/2020г.на ВРС, с което е изменено решение № 260211/04.04.2022г. по същото дело в частта за разноските, като съдът е отменил диспозитива си, с който е присъдил в полза на жалбоподателя разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв. Образувано е и по частна жалба вх. № 269234/19.10.2022 г. от ищцата Т. Г. срещу определение № 260754/16.09.2022г. по гр. д. № 5468/2020 г. на ВРС, с което е изменено решение № 260211/04.04.2022г. по същото дело в частта за разноските, като съдът е оставил без уважение искането й за изменение на разноските, заплатени за вещо лице в размер на 500 лв. Прието е, че производството по гр. д. № 5468/2020г. на ВРС е образувано по искова молба на Т. Н. Г. срещу Ж. А. А., с която е предявено искане с правно основание чл.127, ал.2 от СК. С решение № 260211/04.04.2022г. съдът е предоставил упражняването на родителските права и е определил местоживеенето на детето Б. на неговия баща, определил е режим на лични отношения на майката с детето, както и дължимата от майката издръжка в полза на детето и е осъдил Т. Г. да заплати на Ж. А. сторените от него разноски в размер на 2900 лв., от които за адвокатско възнаграждение 2400 лв. и депозит за вещи лица 500лв. С молба от 25.05.2022г. Т. Г. е поискала изменение на постановеното решение, в частта за разноските. Посочено е, че с обжалваното определение първоинстанционният съд е намерил молбата за частично основателна, като е приел, че по делото липсват доказателства за заплащане на адвокатското възнаграждение по банков път. По отношение внесения депозит за вещи лица е приел, че същият се дължи от Т. Г., по общите правила за разглеждане на исковите производства. Въззивният съд е приел за основателна частна жалба вх. № 268860/04.10.2022г. подадена от ответника Ж. А.. Приел е, че в съдебно заседание, проведено на 04.03.2022г. ответникът в първоинстанционното дело е представил списък по чл.80 от ГПК за сторени разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение от 2400 лв. и депозит за вещо лице от 500 лв. Съдът е приел, че към списъка е приложен договор за правна защита и съдействие № 359345, сключен на 06.09.2022г. между Ж. А. и адв. П. Н., в който страните са изявили съгласие за заплащане на адвокатско съгласие в размер на 2400 лв. и са заявили, че същото е платено по банков път. Прието е за установено от приложената към частната жалба вносна бележка, че на 14.09.2020г. Ж. А. е превел по сметка на Адвокатско дружество „Н. и Ко“ сумата от 2400 лв., като основание е посочено вноска по ДПЗС № 359345/06.09.2022г. Прието е още, че плащането на договореното възнаграждение е доказано със съответните писмени доказателства, поради което същото следва да бъде присъдено на страната, по реда на чл.78, ал.3 от ГПК. Съдът е приел, че като е изменил решението в частта за тези разноски, първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да се отмени в тази му част. По частна жалба вх. № 269234/19.10.2022г., подадена от ищцата въззивният съд е приел, че отговорността за разноските е уредена в Общите правила на ГПК. Позовал се е на чл. 78 от ГПК, според който заплатените от ответника такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ищеца при изцяло или частично отхвърляне на исковата претенция /ал.3/, както и при прекратяване на производството /ал.4/. Посочено е, че е налице противоречива съдебна практика по въпроса за дължимостта на разноски в производства по спорна съдебна администрация, като е прието за правилно изразеното становище в определение № 332 от 02.06.2015 г. по ч.гр.д.№2518/2015 г., ІІІ г.о., ГК на ВКС. Посочил е, че съгласно цитирания съдебен акт, нормата на чл. 78 ГПК се прилага за всички уредени в него производства, доколкото не са налице специални правила за някои от тях или неприложимостта й не следва от характера на самото производство. Прието е, че производствата по спорна съдебна администрация на отношенията родители и деца и на лични отношения на близки с деца не са изрично уредени в процесуалния закон, нито има специални норми относно отговорността за разноски по тези производства, поради което и при тях намират приложение общите правила на чл. 78 ГПК, съгласно които отговорността за разноски почива на изискването за отговорност за вреди от неоснователни действия. Посочил е, че единствената разпоредба в ГПК, възлагаща разноските за сметка на страните, е чл. 541, която касае охранителните производства. Изведен е извод, че при отхвърляне на искане по чл.127, ал.2 от ГПК ищцата следва да понесе отговорността за направените от ответната страна разноски, включително за адвокатско възнаграждение и за внесен депозит за вещи лица. По тези съображения, частната жалба на Т. А. е преценена за неоснователна и същата е оставена без уважение. Въззивното определение в частта, с която потвърдено определение от 16.09.2022 г. по гр.дело № 5468/2020 г. на ВРС, с което е изменено решение от 04.04.2022 г. по същото дело в частта за разноските, като съдът е оставил без уважение искането на Т. Г. за изменение на решението в частта за разноските, заплатени за вещо лице в размер на 500 лв. не е обжалвано от ищцата и същото е влязло в сила. По правния въпрос: С определение № 490/19.12.2017 г. по ч.гр.дело № 2474/2017 г. на ВКС, III г.о. е възприета практиката на ВКС, изразена в ТР №6/13 г.ОСГТК, т.1 и 11. Съдебният състав е възприел тълкуването в т.1-ва от цитираното тълкувателно решени, според която, когато е уговорено плащане на възнаграждението на адвоката по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, установяващи плащането. В т.11 е прието, че искането за присъждане на разноски може да се прави до приключване на устните състезания, съответно – доказателства за тях да се представят до приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. До приключване на устните състезания се стига, когато страните са изчерпили всички съображения, които желаят съдът да вземе предвид при постановяване на решението. След тази фаза на процеса съдът постановява своя съдебен акт, а страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция. По съществото на частната жалба в цитираното определение е прието, че пред първата инстанция не са представени своевременно доказателства за плащане на възнаграждението по банков път, като този пропуск не може да се санира с по-късното им представяне пред въззивния съд в производство по частна жалба на противната страна. Настоящият съдебен състав възприема тази практика на ВКС. Правните въпроси въззивният съд е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС, поради което касационно обжалване на въззивното определение в обжалваната част следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По основателността на частната жалба: Като взема предвид разрешението на правните въпроси и събраните доказателства по делото съдът намира частната касационна жалба за основателна. Пред първата инстанция ответникът Ж. А. е заявил своевременно искане за присъждане на разноски, като е представен списък за направените разноски в открито съдебното заседание пред ВРС на 04.03.2022 г. на което е даден ход на устните състезания. В списъка за разноски е отразена общата сума 2900 лв., от която заплатено адвокатско възнаграждение 2400 лв. и депозит за вещо лице 500 лв. – л.304 от първоинстанционното дело. По същото дело на л.305 е приложен препис от договор за правна защита и съдействие № 359345 от 06.09.2020 г., сключен между Ж. А. и адв.дружество „Н. и КО”. В договора е отразено договорено адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв., като цифрата 4 е посочена след корекция с изрично удостоверяване, че корекцията е направена със съгласие на Ж.А.. В договора за правна защита и съдействие е посочен начин на плащане на договореното адвокатско възнаграждение – по банков път и срок за плащането до 18.09.2020 г. Ответникът Ж. А. не е представил писмени доказателства пред първоинстанционния съд, от които да се установи, че адвокатското възнаграждение е изплатено по банков път, така както е уговорено в сключения договор за правна защита и съдействие. Платежен документ за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв. Ж. А. е представил с подадената частна жалба вх. № 268860/04.10.2022 г. срещу определение от 16.09.2022 г. по гр.дело № 5468/2020 г. на Варненски районен съд. С последното по молба на ищцата Т. Г. е изменено първоинстанционното решение от 04.04.2022 г. по гр.дело № 5468/2020 г. на ВРС в частта за разноските, като съдът е отменил решението в частта, с която в полза на ответника Ж. А. са присъдени разноски в размер на 2400 лв. за адвокатско възнаграждение. Пропускът на ответника Ж.А. да представи пред първата инстанция доказателства за плащане на уговореното адвокатско възнаграждение по банков път не може да се санира с представяне на такива доказателства пред въззивния съд в производството по подадената от него частна жалба. Следователно изводът на въззивния съд в обжалваната част на определението от 06.01.2023 г., че плащането на адвокатското възнаграждение от Ж.А. по ДПЗС № 359345/06.09.2020 г. е доказано със съответните писмени доказателства и същото следва да бъде присъдено на страната по реда на чл.78,ал.3 ГПК е неправилен. Определението на Варненския окръжен съд от 06.01.2023 г. в частта, с която е отменено определение от 16.09.2022 г. по гр.дело № 5468/2020 г. на ВРС, с което е изменено решение от 04.04.2022 г. по същото дело в частта за разноските, като съдът е отменил диспозитива си, с който е присъдил разноски в полза на Ж.А. за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв. и вместо това е осъдена Т. Г. да заплати на Ж. А. сумата 2400 лв. разноски за първоинстанционното производство за заплащане на адвокатско възнаграждение следва да се отмени. Вместо това молбата на ищцата Т. Г. за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските относно присъденото адвокатско възнаграждение в полза на Ж.А. в размер на 2400 лв. следва да се уважи. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение