Определение № 1529 от 26.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 703/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалби на В. П. Й. /ищец/ и на „Юралекс“ ООД, гр.Монтана /ответник/, срещу въззивно решение на Монтански окръжен съд № 229 от 23.10.2023 г. по гр.д.№ 204/ 2023 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Монтански районен съд по гр.д.№ 422/ 2022 г. и като краен резултат „Юралекс“ ООД е осъдено на основание чл.200 КТ да заплати на В. Й. 30 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, настъпила на 11.11.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.11.2020 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв и е разпределена отговорността за таксите и разноските в производството. Ищецът В. Й. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 30 000 лв до 80 000 лв. Тъй като няма съмнение по валидността на въззивното решение, то е влязло в сила частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 80 000 лв до пълния предявен размер от 100 000 лв. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ищецът формулира правният въпрос „Относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда, при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер (чл.52 ЗЗД) обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на телесни повреди?“ Според жалбоподателя - ищец този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответникът „Юралекс“ ООД оспорва жалбата на ищеца с доводи, че по поставения въпрос въззивното решение съответства, а не противоречи на практиката на ВКС. В съответствие със задължителното тълкуване по ППВС № 4/ 1968 г. съдът определил размера на дължимото обезщетение след преценка на конкретните обективно съществуващи обстоятелства, надлежно обсъдени в мотивите на съда. Затова счита, че няма основания за допускане на касационното обжалване по искането на ищеца, като излага и съображения за неоснователност на тази жалба по същество. Ответникът „Юралекс“ ООД обжалва въззивното решение в осъдителната му част. Като основание за допускането му до касационен контрол формулира въпросите 1. „Следва ли обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука да се намали с обезщетението по общественото осигуряване?“; 2. „При определяне на размера на обезщетението за вреди от трудова злополука, съдът следва ли да вземе предвид обстоятелството дали и в каква степен пострадалият се е възстановил след инцидента и да приложи съчетано критериите „продължителност на болките и страданията“ и „последици от получените увреждания“ и какви други критериите за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД следва да приложи решаващият съде б ен състав?“; 3. „Допустимо ли е в производство по чл. 200 от КТ решаващият съдебен състав да се произнесе относно нищожността на Разпореждането за определяне на инцидента като трудова злополука и при липса на изяснена фактическа обстановка относно инцидента, явява ли се нищожно разпореждането за трудова злополука?“; 4. „А именно, налице ли е съпричиняване в случаите, в които след края на работния ден служителят остава в предприятието и без да му е наредено да участва в разтоварването, по собствена воля остава да гледа в близост до разтоварващ се камион?“; 5. „Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички дово р и на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовава в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото?“, 6. „Решаващият съдебен състав се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и по процесуалния въпрос следва ли въззивният съд да изследва и установи механизмът на протичане на злополуката?“; и 7. „Съдебният състав се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса коя телесна повреда е средна.“. Посочени са допълнителните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, без конкретна обосновка относно значението на тези въпроси за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ищецът В. Й. не взема становище по жалбата на ответника. Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационното обжалване са неоснователни. За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел за установено, че по силата на трудов договор № 45/ 27.03.2019 г. ищецът В. Й. се намирал в трудови правоотношения с ответната страна „Юралекс“ ООД от 27.03.2019 г., заемал длъжността „машинен оператор циментови продукти“. На 11.11.2020 г. ищецът бил на работа и малко преди 17.00 ч., в двора на фирмата – работодател, паднал в близост до камион, който бил в процес на разтоварване. След инцидента ищецът бил приет по спешност в МБАЛ „Д-р Стамен Илиев“, където били констатирани следните травми: фрактура на десния ацетабулум, фрактура на горния и долния клон на пубисната кост в дясно и фрактура на процесус артикуларис на пети лумбален прешлен. На 11.12.2020 г. бил изписан от болничното заведение без усложнения, с препоръка да не натоварва крайника в период от 3 месеца. При приемането в болница ищецът заявил, че по време на работа бил бутнат от друг човек и паднал от покрива на камион, но при извършеното разследване на злополуката декларирал, че неговият ръководител му наредил да се качи на задната част на мотокар, с който била разтоварвана машина. Под тежестта на товара мотокарът изгубил стабилност и ищецът паднал от високо. В хода на извършеното разследване не било установено каква била причината за падането, но било прието, че пострадалият извършвал работа от височина във връзка или по повод на преките си трудови задължения. Въз основа на извършеното разследване било издадено разпореждане № 5104-11-3/ 22.02.2021 г. по чл.60 ал.1 КСО, с което злополуката била призната за трудова. Разпореждането не било обжалвано от страните и влязло в сила на 19.03.2021 г. Полученото при злополуката счупване на ацетабулума водело задължително до по-бързи дегенеративни изменения на ставата и по-бързо настъпване на коксартроза. Получените увреждания изисквали срок от 3 месеца за възстановяване, последвани от рехабилитация около един-два месеца. След изписването на ищеца от болница в продължение на 5 месеца той бил непрекъснато на легло и се нуждаел от помощта на майка си за обслужване на ежедневните му нужди. Към петия месец започнал да ходи в стаята с помощта на патерици, като това продължило до десетия месец, през който период изпитвал болки в кръста и в ставата. Тъй като десният му долен крайник бил скъсен с един сантиметър, ищецът ходел с накуцване. С експертно заключение № 93001 от 216/ 14.11.2022 г. на ищеца била призната 40% трайно намалена работоспособност вследствие уврежданията от злополуката, като той е бил в отпуск по болест поради същата злополука до месец април 2022 г. При тези фактически констатации от правна страна въззивният съд приел, че искът е доказан по основание. Посочил, че разпореждането за приемане на злополуката за трудова от една страна представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга - официален удостоверителен документ за установените в него факти. Страните не се възползвали от възможността да обжалват разпореждането, признаващо злополуката с ищеца за трудова и то влязло в сила. Разпоредбата на чл.17 ал.2 ГПК предвиждала възможност за косвен съдебен контрол на административните актове досежно тяхната валидност, но по отношение на тяхната законосъобразност съдът можел да се произнесе, само когато такъв акт е противопоставен на страна по делото, която не е участвала в административното производство по издаването и обжалването му. Доводите на ответника не касаели валидността, а законосъобразността на акта. Работодателят взел участие в процедурата по издаване на разпореждането, последното му било надлежно връчено, не било обжалвано от него и влязло в законна сила. Поради това съдът не следвало да се произнася по законосъобразността му /пороци на акта, водещи до неговата нищожност, не били констатирани/. Затова съдът приел, че е налице трудова злополука, като намерил да е без значение кой е причинителят на увреждането, щом то не било извършено умишлено от самия пострадал. Настъпилите вреди и причинната връзка със злополуката, били установени от заключението на медицинската експертиза, приета по делото и от експертното решение на ТЕЛК. За определяне на размера на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД съдът отчел, че ищецът е получил три средни телесни повреди, продължителността на престоя му в болница, необходимостта от помощ в осъществяване на ежедневните нужди, изпитваните болки, както по време получаване на травмата, така и след нея, бъдещите неблагоприятни последици, изразяващи се в по-бързи дегенеративни изменения на ставата. Съдът съобразил също, че ищецът е с променена походка поради скъсяване с 1 сантиметър на долния десен крайник. Вземайки предвид тези обстоятелства съдът счел, че справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е сумата от 30 000 лева, като за разликата до предявената част от 100 000 лева искът следвало да бъде отхвърлен като неоснователен. Релевираното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат съдът отхвърлил. Посочил, че намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - неполагане на дължимата грижа, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия, при проявена от работника липса на елементарно старание и внимание, пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. В тежест на работодателя било да докаже наличието на тези обстоятелства, но по делото не били ангажирани доказателства, че ищецът по време на инцидента не е положил дължимата грижа. Трудовата злополука настъпила в резултат на падане, без да е установено работникът да е допуснал нарушение на основни правила за безопасност. За неоснователно било намерено и възражението на ответника, че от присъденото обезщетение следва да се приспадне изплатеното обезщетение от обществено осигуряване. Съдът посочил, че обезщетението за неимуществени вреди следвало да компенсира причинените болки и страдания. Това обезщетение било различно и нямало връзка с обезщетението по обществено осигуряване, което компенсирало загубата на трудовото възнаграждение, представляваща имуществена вреда от вида на пропусната полза. Предвид тези мотиви на въззивния съд, формулираният от касатора - ищец правен въпрос е обуславящ, той съвпада частично с въпрос № 2 на касатора – ответник. И двата въпроса обаче не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Както е прието в решение № 108/ 21.10.2020 г. по.т.д. № 1287/ 2019, ІІ т.о. /и цитираните в него предходни актове на ВКС/, понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди и свързаните с тях болки и страдания е обусловено от съобразяване на момент на причиняване на уврежданията, възраст и обществено положение на пострадалия, общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на търпените болки, страдания и емоционални преживявания, като съдът следва да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Така установената практика е съобразена от въззивния съд, поради което по въпросите за критериите за определяне на размера на обезщетението касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Обуславящ е и първият формулиран от касатора – ответник правен въпрос, но и за него не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Противоречията в практиката на ВКС по този въпрос бяха преодолени с Тълкувателно решение № 1/ 2023 по тълк.д.№1/ 2023 г., ОСГК, ВКС, с което се прие, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл.200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл.200 ал.3 КТ. Разпоредбата на чл.200 ал.3 КТ не урежда вреди в трудовото право различни от тези в останалите отрасли на правото. Затова при действащата редакция на нормата се дължи обезщетение за претърпени вреди, пропуснати ползи и неимуществени вреди. Различията между видовете вреди обосновават и различия в начина на определяне на дължимите се за всяка една вреда обезщетения, като същото е различно за отделните вреди. Релевантните за определяне на обезщетението за един вид вреди факти, не са такива за друг вид, като не могат да бъдат съобразявани при последните. Същевременно в чл.200 - чл.202 КТ не се съдържат правила за определяне на дължимите се за всяка отделна вреда обезщетения, поради което по силата на чл.212 КТ ще трябва да намерят приложение правилата на общия граждански закон. Обезщетението за неимуществени вреди ще трябва да бъде определено по реда на чл.52 ЗЗД, за който обстоятелството, че е заплатено обезщетение от социалното осигуряване, е неотносимо. Затова тези плащания не могат да се отразят на размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди, а същевременно с това не могат и да бъдат приспаднати от него при спазването на общите правила, тъй като обезщетяват различни вреди. Подобно приспадане би означавало работникът или служителят да не получи пълно обезщетение за търпените от него вреди /Тълкувателно решение № 1/ 2023 по тълк.д.№1/ 2023 г., ОСГК, ВКС/. Същото разрешение е дадено с обжалваното решение и то съответства на задължителната практика на ВКС. Обуславя въззивното решение и формулираният от касатора – ответник въпрос № 5, с уточнението, че вероятно се има предвид не „довори“, а „доводи“ на страните. И той обаче е разрешен в съответствие, а не в противоречие с установената практика. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Останалите въпроси на касатора – ответник не отговарят на изискванията, които чл.280 ал.1 ГПК и задължителната практика по тълкуването му поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания въпросите под номер 3, 4, 6 и 7 не отговарят. Те касаят именно правилността на обжалваното решение – с тях или се оспорват фактическите констатации на въззивния съд и правилното приложение на закона, или са формулирани абстрактно и без връзка с правните разрешения на въззивния съд. Такива оплаквания в производството по чл.288 ГПК не подлежат на разглеждане, те могат да са касационни основания, но не и основания за достъп до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд