Определение № 305 от 07.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2701/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], срещу решение № 236/15.07.2019г., постановено по в.т.д.№ 218/2019г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 23/15.02.2019г. по т.д.№ 130/2018г. от Пазарджишки окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на Л. Д. Т., [населено място], на основание чл.208 КЗ /отм./ сумата от 42000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застраховка „Каско на МПС“ по застрахователна полица № 93001510054144 от 11.08.2015г., ведно със законната лихва от датата на иска – 11.04.2018г. до окончателното изплащане и сумата от 9141,58 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 20.02.2016г. до 11.04.2018г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът Л. Д. Т. оспорва жалбата. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен застрахователен договор на 11.08.2015г. със срок на действие до 11.08.2016г. за застраховка „Каско“ на лек автомобил „БМВ-530 Д“. Застрахованият – ответник по касационната жалба е предоставил ползването на автомобила на Б. Й. И. с нотариално заверено пълномощно. При управлението на автомобила на територията на Федерална Република Германия на 19.10.2015г. водачът И. е предизвикал ПТП, при което е загинало друго лице, а И. е претърпял тежка контузия – счупване на двата крака и скъсване на кръстни връзки, което наложило да му бъде извършена животоспасяваща операция. Застрахователят е уведомен за настъпилото ПТП от застрахования Л. Т. на 03.11.2015г. С писмо от 09.11.2016г. застрахователят е направил отказ да заплати застрахователно обезщетение, като се е мотивирал с клаузата на т.14.13 от общите условия към договора, според която застрахованият е задължен да уведоми писмено застрахователя за всички застрахователни събития най-късно до пет работни дни от деня на узнаването им. В отговора на исковата молба застрахователят е посочил и друго основание за отказ да заплати обезщетение – нарушаване на уговорката в т.14.17.3 от общите условия – липса на уведомяване на застрахователя в 7-дневен срок от настъпване на всяко изменение в ползването на МПС, включително в случаите на изрично упълномощаване в писмена форма на друго лице да управлява, съхранява или да се разпорежда със застрахованото МПС. Пловдивският апелативен съд е приел за неоснователно въведеното от застрахования възражение за неравноправен характер на клаузата на т.14.17.3 от общите условия. Изложени са съображения, че възражението се поддържа с неюридически аргументи – „крайно неблагоприятно и затрудняващо всеки един потребител на застрахователна услуга“, както и че за застрахователя не е без значение дали застрахованото МПС ще се ползва от собственика или от трето лице и дали ползването ще е за лични нужди или за обществен превоз на пътници. Посочените обстоятелства според съда отчитат интереса на застрахователя, който следва да има възможност да направи нова преценка за застрахователния риск при промени в ползването на МПС. Прието е, че клаузата е валидна и обвързва страните, а като спорен въпрос по делото е изведен този дали неизпълнението на задължението на застрахования да уведоми застрахователя, че писмено е упълномощил друго лице да управлява МПС, е основание за отказ да се заплати застрахователно обезщетение. Решаващият състав е формирал извод, че отказът на застрахователя не е безусловен, тъй като съгласно разпоредбата на чл.211, т.2 КЗ /отм./ той може да се основе само на неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя, както и че следва да се установи пряка причинно – следствена връзка между неизпълнението на конкретно визирано в общите условия задължение на застрахования и настъпването на застрахователното събитие. Прието е, че в случая такава връзка не е доказана по спора. По отношение на основанието за отказ по т.14.13 от общите условия, въззивният съд е приел, че застрахованият е бил в невъзможност да изпълни задължението в срок от пет работни дни да уведоми застрахователя и да му предостави пълна и достоверна информация за процесното ПТП, тъй като то е настъпило на територията на друга държава, причинено е от ползвателя, но последният е бил на болнично лечение, от което 10 дни в интензивно отделение. Според събраните доказателства причинителят на увреждането е направил опит да уведоми застрахователя, като не е установено кога е бил уведомен застрахования, но това е било в един по-късен момент към края на месец октомври 2015г. С уведомлението на Т., депозирано на 03.11.2015г., е изпълнено задължението на застрахования. Изложени са съображения и че от евентуалното закъснение за уведомяването не са настъпили неблагоприятни последици за застрахователя – лекият автомобил е бил в невъзможност да се предвижва на собствен ход, охраняван е на полицейски паркинг, като е бил изготвен фотоалбум, от който застрахователят е могъл да се увери, че е налице тотална щета. След това автомобилът е бил върнат в България и предоставен за оглед на застрахователя. Предявеният иск за заплащане на застрахователно обезщетение е счетен за основателен в размер на действителната стойност на застрахованото имущество. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. На основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът поставя три въпроса. Първият въпрос: „Какъв е обемът на правомощията на въззивната инстанция по чл.269 ГПК и задължена ли е тя да разгледа всички възражения и въпроси, определени с въззивната жалба?“, е решен според касатора в противоречие с практиката на ВКС по решение № 36/19.02.2018г. по гр.д.№ 3244/2017г. на IV г.о. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е конкретизирал твърденията си за допуснати от съда нарушения при въззивното разглеждане на делото, като съставът на ВКС извежда същите от касационната жалба. Според касатора апелативният съд не се е произнесъл по направеното оплакване във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционния акт и по възраженията за нарушаване от страна на ищеца по иска на т.14.17.3 от общите условия, което е в причинно – следствена връзка с настъпването на събитието, както и липсва произнасяне по мотивите на първоинстанционния съд, че тази клауза е нищожна. Доводът за недопустимост на първоинстанционното решение е основан на заявено от ищеца по иска възражение за нищожност на клаузата на т.14.17.3 поради неравноправния й характер, каквато квалификация е била дадена от съда, докато в решението съдът е разглеждал като основание за нищожност противоречието на уговорката със закона. Съставът на ВКС намира, че поставеният въпрос не е от значение за крайния резултат от спора. Въззивнит съд е обсъдил възражението за нищожност на клаузата на т.14.17.3 от общите условия на договора с оглед на въведените основания за обжалване на първоинстанционното решение. Приетото разрешение от апелативния съд е, че клаузата не е нищожна като неравноправна, с което е даден отговор на оплакванията във въззивната жалба, а съответствието на клаузата със закона е мотивирано подробно от решаващия състав. Направено е разграничение между отделните хипотези на нормата на чл.211 КЗ /отм./ и връзката на уговорените в договора за застраховка задължения с интереса на застрахователя, както и е преценена конкретната договорна клауза, съдържаща описание на множество предпоставки за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, но с оглед на установените по спора факти. При тази аргументация Пловдивският апелативен съд е приел, че първоинстанционното решение е допустимо. По втория въпрос: „Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и да изложи приетата за установена фактическа обстановка по делото, да прецени доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона? При осъществяване на тази своя дейност съдът следва ли да спазва правилата на формалната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани? За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите и възраженията и оспорванията на страните?“, касаторът сочи противоречие на въззивното решение с решение № 98/12.07.2017г. по гр.д.№ 3871/2016г. на ВКС, III г.о. и решение № 13/02.02.2016г. по гр.д.№ 4287/2015г. на ВКС, IVг.о. В касационната жалба общо е заявено, че не са анализирани всички събрани по делото доказателства, като изводът е, че не са обсъдени твърденията и възраженията на страните. Посочено е, че неправилно съдът е приел, че застрахователят се позовава на безусловен отказ да заплати застрахователно обезщетение, докато отказът бил основан на факта, че застрахованият не го е уведомил за промяната в ползването на автомобила, като следвало да се коментират доводите относно целта на клаузата в общите условия, а именно да се ограничи ползването на МПС от други лица, освен тези, с които застрахователят е сключил договора, което било от съществено значение за риска. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По същество касаторът не въвежда твърдение за необсъждане на доказателства или на възражения на страните, анализирането на които би обусловило различни от приетите от въззивния съд изводи. По твърдения факт за липса на уведомление за промяна в ползването на автомобила, не се е спорило по делото. Доводите на страните за значението на този факт с оглед интереса на застрахователя и съответно дали същият е основание в конкретния случай за отказ да се заплати застрахователно обезщетение, са подробно обсъдени във въззивното решение. С поставения въпрос касаторът изразява несъгласие с формираните от апелативния съд изводи, което не попада в обхвата на формулирания въпрос, свързан с допуснати нарушения на процесуалните правила. Цитираната от касатора практика на ВКС, както и ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК е в посочения от касатора смисъл, поради което отговорът на заявените въпроси е ясен, както и липсва аргументация за несъответствие на обжалваното решение с практиката на ВКС, което да обоснове допускане на касационно обжалване. Третият въпрос: „Ако въззивният съд аргументира противоположен правен извод от първоинстанционния – за неоснователност на възражението за нищожност на клауза от договор, която е приета за нищожна от първоинстанционния съд, длъжен ли е да обсъди своевременно наведените правозащитни и правоизключващи възражения в отговора на исковата молба на ответната страна, да изложи мотиви, като даде отговор на изложените конкретни съображения срещу твърдяната порочност на решението?“, е аргументиран с приетото разрешение в решение № 101/03.06.2015г. по т.д.№ 1740/2014г. на ВКС, I т.о. Въпросът е мотивиран с направеното оплакване за допуснати нарушения от първоинстанционния съд, който вместо да разгледа възражението на нищожност на клаузата по т.14.17.3 от общите условия по чл.143 ЗЗП, е изложил доводи за нищожност по чл.26, ал.1 ЗЗД, което имало за последица недопустимост на решението и въззивният съд е следвало да го обезсили и да го върне за ново разглеждане на друг състав. При така заявените оплаквания на касатора въпросът е поставен само с оглед на правомощията на въззивния съд в описаната хипотеза. Извод, че въззивната инстанция следва да обезсили първоинстанционното решение, не произтича от посочената от касатора практика на ВКС. С решението по т.д.№ 1740/2014г. делото е върнато на въззивния съд за обсъждане на въведено в процеса възражение. Тезата на касатора не съответства на процесуалния закон /чл.270 ГПК/ за правомощията на въззивния съд, както и на разясненията в ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е въведено с твърдения за явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, предвид извода на съда, че застрахователят може да се позовава само на безусловен отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, а не на факта на липса на уведомяване от застрахования за промяната на ползването на застрахованото МПС. Според касатора за застрахователя не е без значение лицето, което управлява МПС, и в коя държава се осъществява това; доказано е наличието на причинно – следствена връзка между неизпълнението на задължението и причиняването на вредите, тъй като ПТП е причинено по вина на ползвателя. Съществувала неяснота в мотивите на съда, тъй като било прието, че за застрахователя не е без значение дали застрахованото МПС ще се ползва от собственика или от трето лице, както и въобще относно уговорения начин на ползване. Очевидната неправилност, представляваща основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, не е тъждествена с касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая изброените по-горе пороци не са налице. Съставът на ВКС намира, че следва да отбележи, че относно предпоставките, обуславящи правото на застрахователя по чл.211, т.2 от КЗ /отм./ да откаже заплащането на застрахователно обезщетение, е формирана практика на ВКС, като например: решение №105/11.07.2017г. по т.д.№ 1325/16г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №49/29.07.2013г. по т.д. №840/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №32/11.08.2014г. по т.д. №1262/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №124/04.08.2015г. по т.д. №440/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №167/07.02.2017г. по т.д.№1655/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. В същите се приема, че приложението на чл.211, т.2 от КЗ /отм./ е обусловено от установяването на пряка причинно - следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в Общите условия към застраховката, като значително с оглед интереса на застрахователя, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността да бъдат предотвратени вредите от същото. Според решение №32/11.08.2014г. по т.д.№1262/2013г. на ВКС, ІІ т.о., понятието "значително" включва такова по вид и характер задължение, което въздейства пряко върху размера на риска, върху обхвата и размера на вредите или възпрепятства доказването им, т.е. без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за застрахователя да осъществява дейността си. Прието е също, че ако конкретното неизпълнено договорно задължение на застрахования, дори и укоримо, не се е отразило неблагоприятно върху проявлението на риска или върху възможността за ограничаване и предотвратяване на вредите, респ. на техния обем, до степен, която не позволява застрахователят да го носи, то липсва основание да се приеме, че за последния е възникнало правото на отказ да плати застрахователната сума или обезщетение. Следователно по отношение на обжалваното решение се констатира съответствие с практиката на ВКС, което изключва преценката за очевидна неправилност на въззивния акт. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски в касационното производство в размер на 1500 лв. по договор за правна защита и съдействие от 31.10.2019г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд