Определение № 422 от 06.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1655/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Сливен чрез пълномощника й адвокат Д. Д. против решение № 5 от 23.01.2020 г., постановено по гр.д. № 528 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Сливен, с което е потвърдено решение № 262 от 22.03.2018 г. по гр.д. № 5757/2017 г. на Районен съд-Сливен за признаване за установено по отношение на Е. И. И., че Община Сливен не е собственик на два поземлени имота с площ от 662 кв.м. и от 681 кв.в., съответно с идентификатори *** и ***. Е. И. И. не е подала писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Съдът е сезиран с отрицателни установителни искове за собственост, предявени от Е. И. И. против Община Сливен за имоти с идентификатори *** и ***. Ищцата е обосновала правния си интерес с твърденията в исковата молба, че майка й е закупила имот през 1930 г., през 1967 г. прехвърлила на нея и на брат й по 1/2 ид.ч., през 1998 г. брат й й предал владението на неговата 1/2 ид.ч. и от този момент тя я е придобила по давност, като през 2006 г. имотът е заснет с три идентификатора, като въз основа на нотариалните актове ищцата е вписана като собственик само на имот с идентификатор ***, но не и на процесните. Евентуално е твърдяла, че владение е установено в границите, включващи и трите имота, отразени в кадастралната карта, още през 1930 г., имотите не са разпореждани или одържавявани и са придобити по давност. Ответната община е оспорила иска с твърдения, че нотариалните актове легитимират собственост на имот около 1 дка и това е имот пл.№ * по кадастралния план от 1989 г., сега имот с идентификатор ***; процесните имоти са отразени като самостоятелни в кадастралния план от 1989 г. с пл. № * и *, за които не е вписан собственик в разписния лист; имотите попадат в територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, за която е одобрен ПНИ и за тях няма установен собственик или ползвател и същите са станали общинска собственост. Атакуваното въззивно решение е постановено след като с решение № 133/23.10.2019 г. по касационно гр.д. № 3565/2018 г. на първо гражданско отделение на ВКС е отменено предходно въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане с указания въззивният съд, при новото разглеждане на делото, да извърши съдопроизводствени действия – да разгледа основателността на доводите за пороците на първоинстанционното решение и с оглед извода за тяхната основателност или неоснователност, да се произнесе по основателността на исковете, като извърши убедителен съвкупен анализ на събраните по делото доказателства, при необходимост и на специални знания, за да се прецени основателността на твърдението на ищцата за идентичност на притежавания от нейната майка имот по документите за собственост от 1930 г. и 1967 г. и трите имота с идентификатори ***, ***, ***. Окръжният съд е изложил съображения за процесуална допустимост на предявения иск, позовавайки се на т.1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т.д.№ 8/2012 г. на ОСГТК и посочвайки, че ищцата не би могла да се легитимира като собственик по давност до отричане на държавния, респ.общински характер на имота, поради което за нея предявяването на отрицателен установителен иск за собственост е единствения път за защита. При постановяване на решението си въззивният съд е възприел и препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на районния съд относно възприетата фактическа обстановка /за извършването на твърдяното от ищцата придобиване на имот около 1 дка през 1930 г., дарението от 1967 г. и осъществяваното владение върху имот от около два декара; имотите попадат в местност по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и за тях е одобрен през 2002 г. план за новообразуваните имоти, в който процесните два имота са отразени в границите по кадастралния план от 1989 г. и са записани с неидентифициран собственик; през 2016 г. за тях са съставени актове за общинска собственост с посочено основание за актуване чл.56, ал.1, чл.2, ал.1, т.7 ЗОбС; актуването е извършено след оглед от комисия и проверка в разписните листи/, която фактическа обстановка е допълнил с оглед назначената служебно съдебно-техническа и съдебно-графическа експертиза /имота по нотариалните актове от 1930 г. и от 1967 г. е идентичен с имот с идентификатор ***, но не и с процесните два имота, доколкото е установено съвпадение само с една от посочените граници; в разписната книга към кадастралния план от 1989 г. са налице следи от манипулиране - механично изтриване на съществуващи записи относно имоти № * и № *, като се установяват остатъци от посочените в експертизата букви и цифри/. При така възприетите факти, въззивният съд е счел, че ищцата не се легитимира като собственик на процесните два имота въз основа на нотариалния акт от 1930 г. и от 1967 г. и давностно владение върху правата на брат си от 1/2 ид.ч. от правото на собственост, тъй като липсва идентичност между имота, посочен в тези документи и процесните имоти с идентификатори *** и ***. За основателно съдът е приел евентуално посоченото в исковата молба придобивно основание – установено владение в граници, включващи и процесните имоти още от майката на ищцата, продължило след 1967 г. от нея и от брат й, а след 1998 г. – само от ищцата. Посочил е, че заявявайки собственически права ответната община се е позовала на нормата на чл. 25 ЗСПЗЗ, която не урежда самостоятелно придобивно основание. Основанието е в чл.19 ЗСПЗЗ. Изложил е съображения, че съгласно чл.5, ал.2 ЗОС, актът за общинска собственост е официален документ съставен от длъжностно лице по ред и форма определени от закона и като такъв има обвързваща за съда доказателствена сила относно изложеното в него, т.е. има качеството на официален свидетелстващ документ. Същевременно, без да има правопораждащо действие, той единствено констатира собствеността на общината, но само когато удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание, при наличие на което, на акта следва да се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното. Затова, при спор за собственост, оспореният АОС не е годно доказателство за установяване правото на собственост и именно легитимиращият се с него следва да установи основанието, на което и издаден. Ответната Община следва да установи в процеса пълно и главно, че са настъпили конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ. Видно от записването в АОС е, че като основание за придобиване на имота е посочена нормата на чл.2, ал.1, т.7 ЗОС, която норма предвижда, че са общинска собственост имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин определен в закона. Ответникът сочи последната хипотеза, което включва противопоставяне и доказване на факти, които в случая препятстват възникването правата на ищеца. В тази връзка се позовава на действащия мораториум. За да се приеме обаче неговата приложимост, то по делото е следвало да бъде доказано, че действително имотът е бил придобит от държавата, респ. общината. Съгласно чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ от друга страна земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата, е общинска собственост. Тази норма не се отнася за земята, която не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, за която не се провежда процедура за възстановяване на собствеността по този закон. Такива земи, ако не са станали държавни на някакво друго основание, или общински след отделяне на общинската собственост от държавната през 1991 г., могат да се придобиват по давност ако не съществуват пречките за това. Съдът е направил извод, че процесните два имота не са земеделска земя по смисъла на чл.2 от ЗСПЗЗ. Те са включени в урбанизираната територия на [населено място], в селищно образувание „И.“. С кадастралната карта от 2006 г. е предвидено трайно ползване – ниско застрояване. Те не подлежат на реституция по реда на ЗСПЗЗ, нито спрямо тях са заявени претенции по пар.4а от ЗСПЗЗ, няма данни да са предоставяни за ползване. Поради това, съдът е счел, че нормата на чл.25 ЗСПЗЗ спрямо процесните имоти, на която разпоредба се позовава ответната Община, като в нейна полза не е осъществен фактическия състав на чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ. От друга страна съдът е посочил, че по делото няма ангажирани доказателства, нито наведени твърдения, от страна на ответната Община Сливен, че имотите са били държавна собственост /което безспорно е пречка за придобиването им по давност/. Видно от приложените разписни листи към плановете от 1989 г., а след това и към този от 2002 г., е видно, че всички имоти в този район на вилна зона на [населено място] /включени в полигона на града/, са частна собственост. В разписните книги за имотите, съседни на процесните два има категорични записвания относно актове за собственост на физически лица още от 1962 г. и следващите години. Нито един имот по разписните книги около процесните не е записан като собственост на Държавата или на Общината. По тези съображения, окръжният съд е направил извод, че процесните имоти могат да бъдат придобити по давност, като за тях е неприложим мораториума, въведен със ЗС. От гласните доказателства е видно, че ищцата и брат й от края на 70-те – началото на 80-те години на миналия век са осъществявали явно, спокойно, необезпокоявано и непрекъснато владение върху процесните два имота с явното намерение за своене, като липсват данни владението им да е било смутено или прекъснато /не е установено твърдението за осъществявано от тяхната праводателка владение още от 1930 г./. Това владение е осъществено в срока по чл.79, ал.1 от ЗС – 10 години при недобросъвестно владение, каквото е настоящото, и след това, поради е установено придобиването по давност от страна на ищцата и брат й /впоследствие преустановил владението и неговата част била завладяна и придобита по давност от ищцата/ на процесните два имота. След 1998 г. владението върху имотите се осъществява единствено от ищцата – лично и чрез сина й, като по този начин е придобита по давност частта на брат й. Следователно към момента на проверката през 2016г. от служители на Община Сливен и актуването на имотите като частна общинска собственост без посочено правно основание за това, същите са били придобити по силата на давностно владение от страна на ищцата и незаконосъобразно са актувани от ответната община. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Община Сливен счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване поради недопустимост на въззивното решение, евентуално като очевидно неправилно, евентуално като постановено в противоречие с практиката на ВКС. Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.второ ГПК. Неоснователна е тезата на касатора, че атакуваното въззивно решение не е постановено от състав, различен от този, постановил първото въззивно решение, тъй като съдиите по двата съдебни състава са различни. Обстоятелството, че един от тях е участвал при постановяване на определението при предходното въззивно разглеждане на делото, с което е констатирана допустимостта на въззивната жалба, изготвен е доклад, възпроизвеждащ доводите във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, констатирана е липса на доказателствени искания и делото е насрочено в открито съдебно заседание, не се обхваща от хипотезата на чл.22, ал.1, т.5 ГПК, тъй като този съдия не е участвал при решаване на делото. Същевременно дори и спрямо него да е било налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, това обстоятелство би довело не до недопустимост на постановено с негово участие съдебно решение, а евентуално до неправилност поради нарушаване на съдопроизводствените правила. Липсва основание за преценка допустимостта на въззивното решение и с оглед редовността на исковата молба. Не съответства на данните по делото тезата на касатора, че липсват твърдения за статута и положението на имотите преди и към момента на образуване на ТКЗС /чия собственост са били, дали са внасяни в ТКЗС или реалните граници и владението върху тях са запазени/, а само при наличието на такива твърдения и доказателства за тях може да се даде отговор дали това е земя, която е подлежала на възстановяване по ЗСПЗЗ или се касае за земя, която никога не е обобществявана и не е нужно провеждане на реституционна процедура и съответно за придобиването й по давност няма пречки. В исковата молба ищцата изрично е посочила, че владение на имот в граници, в които попадат и процесните два имота, е осъществявано непрекъснато от 1930 г. до настоящия момент, като е установено от нейната майка и праводателка, т.е. посочила е, че имотите не са обобществявани и през целия период са владени в реални граници. Не съответства на данните по делото и тезата, че исковете са основани само на твърдението за придобиване на имотите от майката на ищцата през 1930 г., последващо прехвърляне на собствеността на нея и на брат й и завладяване и придобиване по давност от ищцата на правата на нейния брат. В последния абзац от обстоятелствената част на исковата молба ищцата изрично е въвела и евентуално придобивно основание – давностно владение за процесните два имота, тъй като владението върху тях е установено още през 1930 г., когато е закупен имота сега отразен с идентификатор ***. Това евентуално придобивно основание попада в хипотезите по т.1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по т.д.№ 8/2012 г. на ОСГТК, за които изрично е дадено тълкуване, че е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск – възможност за ищеца да придобие права, ако отрече правата на ответника, а съответно липсва основание за допускане на касационно обжалване за преценка допустимостта на въззивното решение с оглед наличието на правен интерес от предявяване на отрицателните установителни искове за собственост. При посочване в исковата молба и на евентуалното придобивно основание, то не следва да се допуска касационно обжалване и за преценка допустимостта на въззивното решение като постановено свръх петитум. Посоченото евентуално придобивно основание касае само обосновката на правния интерес от отрицателните установителни искове, но предмет на делото са не правата на ищцата, а правата на ответника и именно по наличието на тези права се е произнесъл съдът. Настоящият състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Съобразно практиката на ВКС, на която се позовава касаторът /решение № 52 от 23.04.2019 г. по гр.д. № 2733/2018 г., ВКС, III г.о./ при очевидната неправилност, очевидното следва да е налице противоречие в самото решение, само че за разлика от очевидната грешка, тук противоречието е в самите мотиви, а не между мотиви и диспозитив. Тъй като неправилността на решението представлява необоснованост, нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл.281, т.3 ГПК), а мотивите на решението включват твърденията, исканията и възраженията на страните, обсъждане на доказателства, фактическите и правни изводи (чл.236, ал.2 ГПК), то при очевидната неправилност, противоречието в мотивите следва да се отнася до твърденията на страните и очертания от съда предмет на доказване (съществено нарушение на съдопроизводствените правила), или до противоречие между доказателствата и установените факти (необоснованост), или противоречие между фактите и приложената от съда материалноправна норма (неправилна квалификация). В случая тезата на касатора /че въззивният съд е тълкувал превратно показанията на свидетелите и е формирал явно необосновани изводи, нарушавайки правилата на логическото мислене; уважаването на твърдение за придобивна давност без посочване поне на годината, в която ищцата е станала собственик, е съществено процесуално нарушение, доколкото осуетява проверката на законовите възможности и ограничения за придобиване по давност; неправилен анализ на събраните писмени и гласни доказателства, тъй като очевидно не е доказана нито придобивна давност, нито идентичност на имотите/ не намира опора при прочит на мотивите на въззивното решение, в които липсва относимото към основанието по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК противоречие. При условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът поставя въпросите: 1) как въззивният съд следва да съобрази указанията, дадени с отменителното решение на касационната инстанция, когато при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция се съберат нови доказателства и се установят нови факти и следва ли въззивният съд при повторното разглеждане на делото, без да се основава на новосъбраните доказателства да достигне до извод, противоположен на извода на ВКС, заради който и делото е върнато за ново разглеждане; 2) законосъобразно ли е решение на въззивната инстанция, с което се потвърждава решението на първата инстанция, ако в доклада по делото е посочено какви факти и обстоятелства следва да се докажат от всяка от страните по делото, а в постановеното решение се сочат други такива, които липсват в доклада; 3) при какви обстоятелства физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, може да стане собственик на поземлен имот, попадащ н територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ; 4) редовна ли е искова молба, с която правния интерес от предявения отрицателен установителен иск е обоснован с твърдение за придобиване по давност на имоти, но в която липсват твърдения и доказателства за статута и положението на имотите преди и към момента на образуване на ТКЗС – чия собственост са били, дали са внасяни в ТКЗС и дали е обобществяван или реалните граници и владението върху него са запазени, дали това е земя, която е подлежала на възстановяване по ЗСПЗЗ, но не е подадено искане за възстановяването й или се касае до земя, която никога не е била обобществявана, владението върху нея е запазено от бившите собственици, така че провеждането на реституционна процедура не е било нужно и за придобиването й по давност няма пречки; 5) когато се заявява придобиване на имот по давност, следва ли съдът служебно да следи за времевия период и следва ли съдът да определи точното начало и края на периода на придобивната давност; 6) за задължението на въззивния съд да следи служебно за наличие на активна материално-правна легитимация на ищцовата страна – владелец на спорния недвижим имот – по предявен отрицателен установителен иск, ако същата установява правния интерес с правно очакване за придобиване на правото на собственост на оригинерно основание, доколкото със силата на присъдено нещо ще се отрече правото на собственост, удостоверено с констативен АОбС и за значението на действалите във времето на давностния срок нормативни ограничения, касаещи ограниченията за придобиване на държавна, респ. общинска собственост; 7) може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 8) налице ли е правен интерес от отрицателния установителен иск, когато ищецът твърди, че е придобил имота по давност и е започнал процедура за обстоятелствена проверка и каква доказателствена тежест носят страните по отрицателния установителен иск в светлината на приложението на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Първият поставен въпрос се основава на тълкуването, което касаторът дава на отменителното касационно решение /че очевидно ВКС не се съгласява с първото въззивно решение за придобиването на процесните имоти по давност само въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства/ и свързания с това тълкуване довод, че въззивният съд отново се е базирал само на събраните в първоинстанционното производство доказателства, но не и на изслушаните при новото разглеждане на делото три експертизи /а според практиката на ВКС въззивният съд може да достигне до изводи, различни от изводите на ВКС в отменителното решение, само ако се основават на новосъбрани при повторното разглеждане на делото доказателства/, с което по същество не се е съобразил с дадените указания при новото разглеждане на делото, като отново не е обсъдил доводите във въззивната жалба за липса на доказателства за придобивна давност предвид липсата на установяване на идентичност на имотите по площ и граници. С оглед посочената обосновка въпросът се явява неотносим към данните по делото. Въз основа на новосъбраните доказателства въззивният съд е отрекъл главното придобивно основание, с което ищцата обосновава правния си интерес от иска и свързано с твърденията за придобиване на собствеността по нотариалния акт от 1930 г., последващото разпореждане и осъщественото владение върху правата на другия приобретател. Само за това придобивно основание е от значение идентичността на имота съобразно документите за собственост и процесните два имота. В съответствие с този извод съдът е разгледал за пръв път евентуалното придобивно основание, с което е обоснован правния интерес от исковете, а именно установено владение още от 1930 г. и върху процесните два имота. Указания във връзка с това придобивно основание липсват в отменителното касационно решение, поради което и въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл.294, ал.1, изр.второ ГПК. Вторият въпрос е свързан с довода, че първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест изцяло на ищеца и въпреки, че не е разпределял доказателствена тежест на ответника в решението си е достигнал до извод, че ответникът при условията на пряко, пълно и главно доказване не е доказал, че имотите са негова собственост, а въззивната инстанция не е поправила пропуска. Посоченото процесуално нарушение, поради непълен доклад, действително е допуснато от първоинстанционния съд. Във въззивната жалба на общината обаче липсва оплакване за това процесуално нарушение, нито общината е поискала събиране на доказателства. Следователно по този въпрос въззивното решение съответства на практиката на ВКС по т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. Липсва противоречие на въззивното решение по третия от поставените въпроси с практиката на ВКС по решение № 184 от 20.01.2020 г. по гр.д. № 1012/2019 г., I г.о., с което е дадено тълкуване, че физическо лице, което не е било ползвател, нито пък собственик на земеделски имот преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, може да стане собственик на поземлен имот, попадащ в територия по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ 1) ако придобие чрез правни сделки от собственик или правоприемник на собственик, чиято собственост е била възстановена по ЗСПЗЗ или придобита на основание § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, или от собственик или правоприемник на собственик, чийто имот не е бил обобществяван (включван в ТКЗС, ДЗС или в други селскостопански организации) или отчуждаван, или фактически отнеман – собственикът или не е бил член-кооператор или е бил, но имотът му не бил внасян в ТКЗС; 2) или ако придобие по давност имот на такъв собственик, като в случаите на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ придобивната давност не може да започне да тече преди възстановяване на собствеността. Във въззивното решение е прието, че в случая е налице именно едно от посочените в тази практика на ВКС хипотези – процесните имоти не са обобществявани или отнемани, поради което не подлежат на реституция по ЗСПЗЗ и липсват пречки за придобиването им по давност. По съображенията, изложени по искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК /за преценка допустимостта на въззивното решение с оглед редовността на исковата молба/, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по четвъртия въпрос, основан на същите доводи за нередовност на исковата молба. Не налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по петия поставен въпрос. Същият се основава на неправилното разбиране на мотивите по ТР № 10 от 5.12.2012 г. по т.д № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС /че законът императивно урежда времевия период, след изтичането на който и при наличие на другия елемент – осъществяване на фактическо господство с намерение да се свои, се придобива правото на собственост. Затова е недействително съглашението за по-кратка или по-дълга давност. Когато се заявява придобиването на имот по давност, времевият период се следи служебно от съда/. Посочените мотиви означават, че времевият период на придобивната давност от пет или от десет години зависи единствено от фактическия състав на владението – добросъвестно или недобросъвестно. В практиката на ВКС не е давано тълкуване, че когато съдът при разрешаване на спор формира извод, че недобросъвестно владение е продължило повече от десет години, то следва да посочи поне годината, в която владелецът е станал собственик. Шестият поставен въпрос е изцяло неотносим към изхода на настоящия спор.Практиката на ВКС, на която се позовава касаторът дава тълкуване по приложението на нормата на чл.6 ЗС в редакцията преди изменението от ДВ бр.77 от 1991 г. /държавна собственост са и вещите, които нямат друг собственик/. По настоящото дело общината не се е позовала на придобивно основание в някоя от законово уредените хипотези на преминаване на държавната собственост в общинска. Въведеното от нея придобивно основание е по чл.19 ЗСПЗЗ /че имотите попадат в територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и нямат бивш собственик или ползвател, като е одобрен план за новообразуваните имоти/. Следователно за въззивният съд не е съществувало задължение да изследва дали имотът е бил държавна собственост, станал общинска по силата на конкретна законова хипотеза и същия не е формирал изводи в тази насока. Не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по седмия въпрос. Същият основан на доводи относно показанията на свидетелите Р. и Б. и извода на съда, че актовете за общинска собственост не са годно доказателство, след като в тях не е посочен конкретен придобивен способ, без изобщо да коментира представените констативни протоколи и свидетелските показания на служителите на общината, съставили същите. Данните по делото са, че въззивният съд е обсъдил в съвкупност свидетелските показания, изложил е изрични мотиви защо приема, че свидетеля Р. има впечатления от 1976 г., въпреки, че е закупил имота си през 1991 г., а относно свидетеля Б., че е обработвал имотите по поръчения на ищцата и брат й поне от началото на 80-те години, като тези факти е обсъдил в съвкупност с установеното от останалите трима свидетели. Обсъдени са и показанията на свидетелите на ответната община, които са посочили впечатленията си как са актувани имотите /включващо и съставянето на констативните протоколи/, но не и от осъществяваното в предходните години ползване на тези имоти. Осмият въпрос е свързан с доводите, че в първоинстанционното и въззивното решение липсват каквито и да било правни изводи на съда дали и как ищеца е придобила собствеността върху имотите, а съдът единствено е акцентирал на недоказаното според него право на собственост на общината. Тази теза не съответства на данните по делото. Съдът ясно е посочил, че ищцата е доказала правния си интерес от предявяване на исковете, като е установила, че е придобила собствеността върху неподлежащите на реституция по ЗСПЗЗ два имота чрез недобросъвестно давностно владение. С оглед извода за доказан правен интерес е разгледал и спора по отрицателния установителен иск, а именно дали ответника се легитимира като собственик съобразно твърдените в процеса придобивни основания, което съставлява и предмета на отрицателния установителен иск за собственост. Следователно като неотносим в настоящия случай въпросът не може да обоснове допускане на касационно обжалване. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение