Определение № 50746 от 19.10.2022 г. на ВКС по д. № 642/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на М. Г. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №2506/21 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е отхвърлен за разликата над присъдените 5 000 лв. до претендираните 30 000 лв. искът на касатора срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1,т.3 и 7 ЗОДОВ – за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинения в престъпления по чл.321, ал.3, т.2, вр. с ал.2 и по чл.339, ал.1, пр.2 НК, по които наказателното производство е прекратено. Във връзка с обвинението са използвани специални разузнавателни средства /СРС/. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.последно ГПК. Намира, че правните въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД, вр. с чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ - относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства по делото, релевантни за точното приложение на принципа за справедливост - са решени в противоречие с практиката на ВКС - ППВС №4/68 г., ТР №3/2005 г. на ОСГК и цитираните решения по чл.290 ГПК. В нея се приема, че конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които съдът взема предвид при определяне на размера на обезщетението, са тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните за ищеца последици в личния и социалния му живот; отчитат се също възрастта на пострадалия, съдебното му минало, здравословното състояние, степента на засягане на личния му живот от незаконното обвинение, икономическите условия в страната и средните доходи на населението. Според касатора допускане на обжалването се налага и в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, по правните въпроси за справедливостта на обезщетението, за постигането на която се изисква сходно решаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, като се съобрази съдебната практика в близки хипотези – р. по гр.д. №3921/17 г. на ВКС, четвърто г.о., р. по гр.д. №1117/16 г. на ВКС, трето г.о. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че обезщетението от 5 000 лв. е достатъчно за обезвредата на ищеца при конкретните обстоятелства на случая - задържане под стража за три денонощия и половина, срока на производството по двете обвинения в тежко престъпление/10 месеца по едното обвинение и 21 месеца по другото обвинение, като по-краткият срок е в рамките на по –дългия/, използването на СРС/ ищецът бил подслушван/, липсата на медийно отразяване, липсата на доказателства за съществени негативни психологически, физически или социални последици за ищеца. Твърдените и доказани вреди са в рамките на обичайните презумптивни вреди – накърняване на достойнството и честта на ищеца, значителен стрес и силно психическо напрежение, породени от страха от несправедлива осъдителна присъда при предвиденото тежко наказание и от предприетото във връзка с обвиненията подслушване. Според въззивния съд, не се доказват твърденията в исковата молба за сериозни психоемоционални проблеми, невъзможност за контактуване с хора, дори и с най-близките, прояви на безпричинна агресия и продължаваща и досега депресия у ищеца. Напротив, според заключението на СПЕ при ищеца не е налице повишена тревожност или депресивност като личностно предразположение. Спрямо него съдът не е определял мярка за неотклонение "задържане под стража". Определеният размер на паричната гаранция – 4 000 лв. не е прекомерен и не е представлявал затруднение за ищеца. При определяне на размера на обезщетението е отчетено и икономическото развитие в страната, съобразно показателите за него към момента на прекратяване на наказателното производство с влязло в сила прокурорско постановление през м. 10.2019 г., както и че самото осъждане има ефекта на овъзмездяване, според цитираната практика на ЕСПЧ. При тези данни въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС по прилагането на чл.52 ЗЗД- изброени са и обсъдени конкретните обстоятелства на случая и значението им за определяне на размера на обезщетението, както е указано в ППВС №4/68 г. Размерът на обезщетението е определен и с отчитане на социално- икономическите условия в страната към момента на прекратяване на наказателното производство – ТР №3/2004 г. ОСГК. По подобен начин са определени обезщетенията за неимуществени вреди по искове с пр. осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ и в цитираните решения по чл.290 ГПК. Не се установява несъответствие на определеното обезщетение с обезщетенията за неимуществени вреди в сходни случаи – случаят в цитираното р. по гр.д. №3921/17 г. на четвърто г.о. на ВКС - за обезщетение по чл.2, ал.1,т.6 ЗОДОВ / при надвишаване с един месец на изтърпяването на наложено наказание „лишаване от свобода”/ не е сходен с процесния. Не е сходен с процесния и случаят по второто цитирано гр. дело №1117/16 г. на трето г.о. на ВКС – там е установено уронване във висока степен на доброто име и обществения авторитет на ищеца, който бил избран за кмет на населено място, а след това - за народен представител в НС. Обвинението довело до затруднения в политическата му дейност, налагало му се е да обяснява, включително пред медиите и пред свои близки, че не е извършвал престъпления. Всичко това било преживяно тежко от обвиняемия – той станал нервен, раздразнителен и затворен, получавал кризи с високо кръвно налягане, изпитвал чувство на унижение, срам, стрес и притеснение и непрекъснат дискомфорт. Вреди с такава тежест и интензитет ищецът в настоящия случай не е търпял. Напротив, от заключението на СПЕ се установява, че при ищеца липсва повишена тревожност или депресивност като личностна предразположеност; известна намаляваща уязвимостта към остър стрес с подобен характер роля имат миналите производства и осъждания за престъпления/ в периода 1983-93 г./, за които ищецът е реабилитиран. Основанието по чл.280, ал.2 ГПК е посочено само формално, без обосновка на особената му тежест от касатора, а и с оглед направената вече констатация за съответствие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложението на закона, не се установява от данните по делото. Поради изложеното не са налице сочените от касатора основания за допускане на обжалването, поради което ВКС на РБ, трето г.о.