Определение № 224 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 52/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 260159/ 14.05 .2021 г. по гр. д. № 620/2020 г. Софийският окръжен съд е потвърдил решение № 40/12.06.2020 г. по гр. д. № 127/2019 г. на Пирдопския районен съд, с което по предявения от Д. И. М., Д. Д. М. и И. Д. М. срещу З. Т. Б. и И. Н. Д. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е признато за установено, че наследодателят на ищците Д. И. Б., починал на 14.12.1998 г., към момента на образуване на ТКЗС е бил собственик на нива с площ 0.395 дка, находяща се в землището на [населено място], съставляваща част от нива с площ 5.000 дка, при съседи към момента на образуване на ТКЗС: Н. Р. Б., Н. Н. Д., Г. Г. и К. В., и представляваща останалата извън регулация част от имот пл. № ...по кадастралния план на [населено място] от 1966 г., която попада понастоящем в имот с идентификатор ..........по кадастралната карта на [населено място], изобразена на скицата на стр. 7 от заключението на техническата експертиза на вещото лице М. М. от 19.12.2019 г., която е приподписана от съдебния състав и съставлява неразделна част от решението. Касационна жалба срещу въззивното решение е подала З. Т. Б., която е изложила оплаквания, че същото е неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. От ответниците по касация - ищци по делото, е получен писмен отговор със становище, че касационната жалба е неоснователна; ответницата по иска И. Н. Д. не е подала отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: Ищците по делото са наследници на Д. И. Б., починал на 14.12.1998 г., а ответниците са наследници на Т. И. Д., починал на 25.07.1962 г. Със саморъчно завещание от 26.04.1950 г. И. Н. Б. завещал на сина си Д. И. Б. - наследодател на ищците, няколко недвижими имота, сред които нива от 5.000 дка в местността „В. поле“, Б. землище, до съседи: Н. Р. Б., Н. Н. Д., Г. Г., К. В.. Завещателят е починал на 02.05.1950 г. Видно от удостоверение № 401/16.09.1991 г. на кметството [населено място], съгласно декларация от 1949 г. по партида № 110 на името на И. Н. Б. са записани 11 бр. недвижими имоти, сред които нива в м. „В. дол“ с площ 5.000 дка. В разписния лист към проекта за дворищна регулация от 1966 г. на името на Д. И. Б. на основание наследство е записан имот пл. № ....от кв. ....с предназначение нива, който е идентичен с имот пл. № ...от кв. .........по плана от 2006 г. Имот пл. № ........по графични данни съдържа 4 607 кв. м. От него са възстановени 4 022 кв. м., а за частта от 585 кв. м., отчуждена за улица, собствениците са обезщетени. По регулационния план от 2006 г. от имот пл. № .......в регулация остават 3 629 кв. м., а извън регулация - 395 кв. м. По картата на възстановената собственост спорният имот с площ 395 кв. м. е означен като имот № .........със собственик Д. И. Б., а в действащата кадастрална карта е заснет като част от имот с идентификатор ...........с площ 1 895 кв. м., разположен в южната му част. Този имот се намира в м. „В. поле“ и е с номер по предходен план ............ Със заявление № 119/28.01.1992 г. Д. И. Б., като наследник на И. Н. Б., е заявил за възстановяване земеделски земи в землището на [населено място], като под № 2 в таблицата-опис е заявена нива с площ 5.000 дка в м. „В. дол“. С решение № 18/1В от 02.02.2010 г. на общинската служба по земеделие и гори на наследниците на И. Б. е възстановено в съществуващи /възстановими/ стари реални граници правото на собственост на 7 бр. земеделски имоти, сред които нива от 4 022 дка в м. „В. дол“, кв. ........, УПИ ........ и УПИ .........., и нива от 0.393 дка в м. „В. дол“. Ответницата З. Т. Д., като наследник на Т. И. Д., е заявила за възстановяване 19 бр. земеделски земи в землището на [населено място], сред които нива с площ 1.200 дка и овощна градина от 2.000 дка в м. „В. поле“, каквито имоти фигурират в удостоверение от кметството [населено място] по партидата на З. и С. Т. Д. в емлячния регистър от 1949 г. В преписката се съдържа делбен протокол от 15.06.1950 г. по гр. д. № 715/1946 г. на Пирдопския районен съд, който няма за предмет имоти в м. „В. поле“. С протоколно решение № 226/21.11.1993 г. поземлената комисия е признала и определила за възстановяване правото на собственост с план за земеразделяне върху част от заявените земи, сред които нива от 1.200 дка и нива от 2.000 дка, двете в м. „В. поле“. С решение № ПР13/06.11.2001 г. на поземлената комисия, издадено по преписка по заявление № 8226/21.02.1992 г. от З. Т. Д. е възстановено правото на собственост на наследниците на Т. И. Д. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници върху 4 бр. земеделски имоти в землището на [населено място], сред които ливада от 2.396 дка в м. „В. поле“, имот .........по картата на землището. Свидетелите А. Р. и Н. Д. са дали показания, че знаят имота на И. Б., който се намира в м. „В. дол“, при посочени съседи. Местността „ В. поле“ се намирала под местността „В. дол“. Т. Д. нямал нива в съседство със спорния имот, неговият имот се намирал през три имота от този на Б.. Въззивният съд е приел, че в случая предмет на предявения иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е останалата извън регулация част с площ 395 кв. м. от имот пл. № ........по плана от 1966 г., целият с площ 4 607 кв. м., възстановен на ищците с решение № 18/1В от 02.02.2010 г. на общинската служба по земеделие и гори, като спорната част попада във възстановен на ответниците имот № ........по картата на възстановената собственост, заснет в кадастралната карта на селото като поземлен имот с идентификатор ........... ... С оглед на противопоставените от двете страни права и липсата на отказ на органа по реституцията за възстановяване на имота съдът приел иска за допустим. Искът е приет за допустим и с оглед данните, че имотът е заявен за възстановяване със заявление № 119/28.01.1992 г., т. е. в срока по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ. По повод възражението за недопустимост на иска предвид незаявяването на имот в м. „В. поле“, какъвто имот е предмет на завещанието в полза на наследодателя на ищците, съдът посочил, че въпросът за идентичността между заявения за възстановяване и притежавания от наследодателя към момента на образуване на ТКЗС имот е въпрос на основателност на иска, тъй като е свързан с преценката за осъществяване на придобивното основание на твърдяното право на собственост. Възражението за недопустимост на иска поради възстановяване на имота на ответниците с план за земеразделяне също е прието за неоснователно по съображение, че решенията по преписките на двете страни, с които се определя начин на възстановяване на заявените имоти с план за земеразделяне, не съставляват решения с конститутивно действие по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал. 2 ППЗСПЗЗ за възстановяване правото на собственост. Такива са решенията от 2010 и 2001 г., с които правото на собственост на посочените в тях имоти е възстановено в стари реални граници. Въззивният съд е приел, че основният спорен въпрос във връзка с основателността на иска е дали наследодателят на ищците е бил собственик на твърдяното придобивно основание - завещание, именно на възстановения имот, находящ се в м. „В. дол“, предвид различието в наименованието на местностите, посочени в завещанието и в решението за възстановяване. Съдът посочил, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и заключение на техническа експертиза може да се направи извод, че заявеният за възстановяване от наследодателя на ищците имот - нива от 5.000 дка в м. „В. дол“, и който е възстановен, е идентичен с имота, предмет на завещателното разпореждане, независимо от различието в наименованието на местностите. Посочил, че и двамата разпитани свидетели еднозначно описват притежаваната от И. Б. нива от 5.000 дка с всички съседи на имота, каквито са посочени и в завещателния акт, а именно границите са тези, които индивидуализират местоположението на един имот. Твърдението на свидетелите, че описаният от тях имот се води в м. „В. дол“, а не в м. „В. поле“ /която е съседна местност според тях/, не може да обуслови извод за липса на идентичност. Местността, в която се намира един земеделски имот във времето преди създаване на картата на възстановената собственост, е в известна степен условен индивидуализиращ признак предвид липсата на графичен материал /планове, скици/ или други източници, които да отразяват точното ситуиране и границите между отделните местности, изминалият около 60-годишен период от придобивния акт и издаването на решението, в което имотите се възстановяват в стари реални граници, но те се индивидуализират такива, каквито са към момента на издаването на решението. По отношение принадлежността на правото на собственост въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците е бил собственик на спорния имот към момента на образуване на ТКЗС на основание завещателно разпореждане, а завещателят е бил собственик към момента на смъртта си, което се установява от вписването в емлячния регистър към 1949 г., подкрепено от необорените показания на свидетелите Р. и Д.. След като е установено, че притежаваният от наследодателя на ищците земеделски имот, придобит на основание завещание преди внасянето му в ТКЗС, и заявен за възстановяване пред органа по земеделска реституция, част от който с площ от 395 кв. м. попада във възстановен на ответниците имот, и при липса на доказателства правото на собственост да е било изгубено от него или от наследниците му чрез някой от предвидените в закона способи за това, то правото на възстановяване върху спорната част принадлежи на ищците. Въззивният съд е посочил, че ответниците не са изложили никакви твърдения за придобиване от техния наследодател на правото на собственост върху спорната част към момента на образуване на ТКЗС на конкретно основание. Съдържащият се в административната преписка по заявлението на наследника на Т. Д. делбен протокол от 15.06.1950 г. няма за предмет имот, идентичен с процесния. В подкрепа на извода за липса на собственост у наследодателя на ответниците въззивният съд е посочил и това, че като заявител З. Д. е заявила за възстановяване имоти в м. „В. поле“ с обща площ 3.200 дка /нива от 1.2 00 дка и овощна градина от 2.000 дка/, а възстановени в стари реални граници в същата местност са 3.463 дка. Следователно, на ответниците са възстановени имоти с по-голяма площ от заявената и удостоверена като собствена на наследодателя им с вписването в емлячния регистър, което е косвен аргумент за извод, че същият не е бил собственик на процесния имот, включен без основание като част от възстановения им имот № .........по картата на възстановената собственост, а впоследствие - и като част от имот с идентификатор ..........по действащата кадастрална карта. С отговора на исковата молба ответниците са противопоставили възражение за придобиване на процесния имот по давност с начало на давността от влизането в сила на решението от 2001 г. за възстановяване на собствеността. Това възражение въззивният съд намерил за относимо към производство по иска за собственост към настоящия момент, но не и към производството по иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, чийто предмет е установяване на субекта на възстановяване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпроса: може ли със завещание да се доказва, че към момента на образуване на ТКЗС наследодател е бил собственик на земеделски имот. Счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 3-то ГПК. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато: а/. произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, или б/. съдът за първи път се произнася по даден правен спор, или в/. изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Нито една от посочените хипотези не е налице в случая. Понятието за завещанието като едностранен, личен и отменим безвъзмезден акт, с който едно лице в установената от закона форма се разпорежда с имуществото си или с част от него за след своята смърт в полза на едно или няколко лица, е изяснено в правната теория и в съдебната практика. Като способ, чрез който имуществото на наследодателя преминава към неговите наследници, завещанието има правното значение на придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС. Затова и не съществува пречка принадлежността на правото на собственост към патримониума на ползващото се лице да се доказва със завещание. Ето защо допускането на касационното обжалване по поставения от жалбоподателката въпрос не би допринесло за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото. Друг е въпросът дали завещателят е притежавал завещания имот към момента на своята смърт, в какъвто смисъл жалбоподателката е изложила твърдения при мотивиране на въпроса. Според изложеното в исковата молба завещателят е бил собственик на основание наследство и давностно владение. Това твърдение на ищците е прието от въззивния съд за доказано при позоваване на вписването в декларация от 1949 г., подкрепено от необорените показания на разпитаните по делото свидетели. Д., че не е изяснено дали завещателят не се е разпоредил със завещания имот чрез покупко-продажба, е въведен едва в изложението за допускане на касационното обжалване, не е част от предмета на делото, по него не са събирани доказателства и въззивният съд не е излагал съображения в тази насока. Ето защо мотивирането на поставения въпрос с този довод не може да послужи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Следващата поддържана от жалбоподателката предпоставка за допускане на касационно обжалване е тази по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во ГПК. Тя не е налице, тъй като не съществува вероятност въззивното решение да страда от порока нищожност, което да налага допускане на касационното обжалване. Не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана. Неприлагането на скицата, която въззивният съд е приобщил като неразделна част от съдебния си акт, към съобщението до жалбоподателката за въззивното решение, касае действията по връчването на съдебните книжа, които нямат отношение към валидността на постановеното решение. Последната поддържана предпоставка за допускане на касационно обжалване е тази по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. За да е налице тази предпоставка, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена правна норма, или решението е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Изложените от жалбоподателката доводи са за неправилно възприемане на фактическата обстановка, тъй като в решението не е отразено обстоятелството, че искът с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ първоначално е бил предявен като насрещен в производство по чл. 108 ЗС с ищец настоящата жалбоподателка; въззивният съд не бил взел предвид, че ищците по настоящото дело са се снабдили с нотариален акт за собственост на спорния имот по наследство и давност, което означавало, че до съставянето на нотариалния акт същите не са били собственици; не е разгледана и взета предвид от съда извадката от емлячния регистър за собственост на Т. Д. върху процесния имот; последният не е съществувал самостоятелно и не е бил внасян като самостоятелен от наследодателя на ищците; заявлението за възстановяване е основано на завещание, а не на документ за собственост; съществува разминаване между завещанието и разписния лист относно местността, в която се намира процесният имот; при наличието на безспорни доказателства, че местностите „В. дол“ и „В. поле“ са две отделни местности, съдът приел, че местонахождението е без съществено значение за делото, като важни са само границите, понеже те индивидуализират имота; тъй като се намират в различни местности, имотът на ищците и имотът на ответниците са различни и не съвпадат; не бил изяснен статутът на имота, кога същият е бил внесен в ТКЗС; неправилно било прието, че ответниците не са изложили никакви твърдения за придобиване на правото на собственост от техния наследодател към релевантния момент на конкретно основание, въпреки че по делото са представени доказателства в тази насока; допуснато било съществено процесуално нарушение при разпределяне на доказателствената тежест. Така изложените доводи по съществото си са оплаквания за неправилност на въззивното решение като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Като такива те не могат да бъдат обсъждани в производството по селектиране на касационните жалби. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното решение е очевидно неправилно. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд по представените договори за правна помощ от 26.11.2021 г. в размер на по 1 000 лева за всеки от тях. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.