Определение № 1616 от 04.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 836/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/ срещу решение № 392/17.12.2025 г. по в. т. дело № 510/2025 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 295/25.06.2025 г. по т. дело № 51/2025 г. на Окръжен съд – Пловдив в обжалваните части, с които касаторът е осъден да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение Парк Хоспитал“ ЕООД, следните суми: сумата 25 610 лв., представляваща стойността на оказана, но незаплатена медицинска помощ по клинични пътеки на здравноосигурени лица за месец август 2019 г. по силата на сключения между страните договор № 164277 от 01.06.2018 г. за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки; сумата от 9 304, 22 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 25 610 лв., в размер на законната лихва върху същата за периода от 24.12.2021 г. до 20.12.2024 г.; сумата от 5 812 лв., представляваща стойност на извършени, но незаплатени амбулаторни процедури на здравноосигурени лица за месец август 2019 г. по силата на сключения между страните договор № 164758 от 01.06.2018 г. за извършване на амбулаторни процедури; сумата от 2 111, 52 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 5 812 лв. в размер на законната лихва върху същата от 24.12.2021 г. до 20.12.2024 г.; законна лихва върху главниците в размер на 25 610 лв. и на 5 812 лв. от сезиране на съда на 23.12.2024 г. до окончателното им изплащане и направените в първоинстанционното производство разноски в размера 6 263, 33 лв.

Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, тъй като съдебният състав се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с решения на Конституционния съд на Република България и въпроси които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както следва:

1. „Дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойности лимити?“ – касаторът поддържа че посоченият въпрос е решен в противоречие с решение № 2/22.02.2007 г. по к.д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на Република България и решение № 3/08.03.2016 г. по к.д. № 6/2015 г. - основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

2. „Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства?“

3. „Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители?“

4. „Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?“

По въпроси от втори до четвърти касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като твърди, че посочените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Твърди още, че тези въпроси биват противоречиво разрешавани по идентични дела от съдилищата – решение 97/18.04.2019 г. по в.т.д. № 21/2019 г. на Апелативен съд – Варна, решение 1771/09.05.2019 г. по гр.д. № 14477/2018 г. на Районен съд – Пловдив, решение от 05.06.2019 г. по т.д. № 626/2018 г. на Окръжен съд – Варна, решение № 10/08.01.2018 г. по в.т.д. № 555/2017 г. на Апелативен съд – Варна, решение № 2438/10.12.2018 г. по т.д. № 563/2018 г. на СГС, решение № 199/19.06.2019 г. по в.т.д. № 220/2019 г. на Апелативен съд Пловдив, решение № 114/17.05.2018 г. по т.д. № 182/2017 г. на Окръжен съд – Пазарджик, решение № 4096/29.11.2018 г. по гр.д.№ 20637/2017 г. на Районен съд – Пловдив.

Предвид изложените съображения моли да бъде постановен акт, с който въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено с присъждане на разноски.

Ответникът „Многопрофилна болница за активно лечение Парк Хоспитал“ ЕООД оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение като постановено при спазване на материалния закон, съдопроизводствените правила и обоснованост. Излага твърдение, че касационното обжалване е недопустимо в частта, в която са присъдени стойността на извършените и незаплатени амбулаторни процедури в размер на 5 812 лв. и сумата от 2 111, 52 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 5 812 лв. в размер на законната лихва върху нея от 24.12.2021 г. до 20.12.2024 г. Релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в останалата му част.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.

Жалбата срещу въззивното решение в частта, с която e потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касатора да заплати на лечебното заведение сумата 5 812 лв., представляваща стойност на извършени, но незаплатени амбулаторни процедури на здравноосигурени лица за месец август 2019 г. по силата на сключения между страните договор № 164758 от 01.06.2018 г. и сумата от 2 111,52 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 24.12.2021 г. -20.12.2024 г. е недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. (2 556, 46 евро) – за граждански дела и до 20 000 лв. (10 225, 84 евро) – за търговски дела. Спорните вземания произтичат от относителна търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 вр. с ал. 3 ТЗ, което обуславя търговския характер на делото и приложение на минималния праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела от 20 000 лева, предвиден в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. При тези данни и предвид самостоятелния характер на горецитираните договори за медицински услуги въззивното решение в тази му част не покрива процесуалното изискване за достъп до обжалване, поради което касационната жалба като недопустима следва да бъде оставена без разглеждане.

Касационната жалба в останалата част е подадена срещу въззивен акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

Въззивният съд е приел за безспорно установено, че ищецът „Многопрофилна болница за активно лечение Парк Хоспитал“ ЕООД е лечебно заведение за болнична медицинска помощ, регистрирано съгласно изискванията на Закона за лечебните заведения и Търговския закон. Отбелязал е още, че между страните са налице облигационни отношения, възникнали от сключени между тях два договора - договор № 164277 от 01.06.2018 г. за извършване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки и договор № 164758 от 01.06.2018 г. за извършване на амбулаторни процедури. Приел е още за безспорно установено, че договорите са сключени на основание чл. 59, ал. 1 от Закона за здравното осигуряване /ЗЗО/ и в съответствие с Националния рамков договор за медицинските дейности между НЗОК и БЛС за 2018 г.

Въззивният съд е отбелязал, че основните спорни въпроси между страните, които са предмет на въззивното производство, с оглед изложените във въззивната жалба оплаквания, са свързани с това има ли и не НЗОК основание да определя лимити, до които да заплаща извършената от изпълнителите по договорите дейност, подлежи ли на заплащане т.нар. „надлимитна дейност“, респ. дали Приложение № 2, неразделна част от подписаните между страните договори, определя границите на отговорност на НЗОК относно заплащане стойността на извършени дейности за болнична помощ по клинични пътеки и амбулаторни процедури, предмет на сключените между страните договори.

Въззивният съд в своите мотиви, след извършен анализ на клаузите на процесните договорите, е акцентирал на това, че исковите претенции по настоящото дело са от изпълнител за осъществена дейност по оказване на медицинска помощ на здравноосигурени лица, за която е сключен договор с РЗОК, съгласно чл. 20, ал. 1, т. 4 ЗЗО. Отбелязал е още, че двата процесни договора за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и за извършване на амбулаторни процедури са със специален предмет в сферата на обществените отношения, свързани с опазване здравето на гражданите. Съдът е посочил още, че предоставянето на медицинската помощ е обусловено от сключването на национален рамков договор за съответната година и от индивидуалните договори, сключени между НЗОК и изпълнителите на медицинска помощ по чл. 59 ЗЗО, като с тях се уреждат съгласно чл. 25, ал. 2 НРД за 2018 г. редът, условията и сроковете за заплащане на извършените и отчетени медицински дейности, установени в националните рамкови договори. Въззивният съд е приел, че с договорите не може да се договори отпадане на задължението за плащане по чл. 45 ЗЗО, а само да се конкретизират начинът и моментът, в който то следва да се извърши от НЗОК. Посочил е още, че съгласно чл. 25 ЗЗО изрично е предвидено, че в бюджета на НЗОК задължително се предвижда резерв, включително и за непредвидени и неотложни разходи, както и, че в чл. 26, ал. 2 ЗЗО е предвидена възможност със средствата от резерва да се плащат разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания, което осигурява възможност на гражданите да реализират своето конституционно право, което е с приоритет пред съблюдаването на финансова дисциплина. Съдът е приел, че посочените в Приложение № 2 към индивидуалните договори стойности на дейностите не следва да бъдат възприемани като лимит на възложената за съответното лечебно заведение работа, доколкото чл. 4 ЗЗО гарантира на здравоосигурените лица не само свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, но и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК. С оглед на изложените мотиви възззивният съд е достигнал до извода, че ответникът дължи плащане на реално осъществените надлимитни дейности, тъй като в сключените между страните договори, а и в действащите нормативни актове няма предвидена възможност след изчерпване на предварително определените стойности, лечебното заведение да прекрати извършването на възложените му дейности, или извършените от него дейности, надвишаващи поставените лимити, да остават за сметка на лечебното заведение.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд. При липса на формулиран въпрос, който да отговаря на тези критерии, не се допуска контрол по същество за преценка правилността на въззивния акт. Задължение на касатора е да формулира този въпрос и да обоснове неговото значение за разрешаване на конкретния спор.

Формулираните от касатора първи, втори и трети въпроси се отнасят до преценката дали НЗОК дължи заплащане на изпълнителите на медицински дейности на стойността на извършените и отчетени дейности, надвишаващи лимитите по сключените индивидуални договори на основание чл. 59 ЗЗО.

Не е налице посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Цитираното от касатора решение № 2/22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на Р. България, както е отбелязал и въззивният съд, е постановено по искане за установяване противоконституционност на чл. 4 и чл. 5 ЗБНЗОК за 2007 г., което е отхвърлено. Следва да се посочи, че решението на КС не съдържа извод за забрана за закупуване/заплащане на надлимитна медицинска дейност и с него не е даден отговор на така поставения от касатора въпрос. С цитираното решение се приема, че Законът за бюджета на НЗОК по същество представлява финансов план за разходване на средства, като този план има едногодишно действие, отразява налични средства и представлява финансов план за разходването им.

Що се касае до цитираното от касатора решение № 3/2016 г. по к. д. № 6/2015 г. следва да се отбележи, че с него е прието, че при задължителното здравно осигуряване законодателят може по целесъобразност да определя обема на медицинската помощ, гарантирана от бюджета на НЗОК, и нейното разделяне в един или повече пакети, но изрично се приема, че ограничаването до определени по вид, обхват и обем здравни дейности е допустимо само при спазване на принципите на основния закон. Поради това правната възможност за определяне на обема и/или стойността на конкретна клинична пътека, клинична или амбулаторна процедура не може и не трябва да се отъждествява с лимитирането на цялата дейност на лечебните заведения.

Отговор на правния въпрос дали се дължи заплащане на надлимитни, но действително осъществени медицински услуги е даден в решение № 6/11.04.2024 г. на КС по к. д. № 15/2023 г., с което правната норма на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО е обявена за противоконституционна. Нормата е регламентирала нормативна забрана НЗОК да заплаща оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ над установените в индивидуалните договори по чл. 59, ал. 1 ЗЗО обеми и стойности. Конституционният съд на Република България е изяснил в мотивите на решението си, че разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО ограничава правото на здравно осигуряване уредено в Конституцията на Р. България, защото прилагането й не допринася за достъпността на медицинската или денталната помощ, а точно обратното - прави я по-труднодостъпна. За здравноосигурено лице, което попадне в т. нар. „финансово надлимитно пространство“, остава избора или да получи помощ в рамките на същия месец, но от друг изпълнител на медицинска помощ, ненадхвърлил лимита, или да бъде включено в листата на чакащите на лечебното заведение, което първоначално е избрал. Медицинската помощ, независимо дали е спешна, или не, следва да се предостави своевременно. Отдалечаването във времето на момента на нейното получаване може да нанесе на пациента непоправими или трудно поправими вреди. Тази разпоредба има пряко отношение към конституционното право на гражданите на здравно осигуряване, като го ограничава. С въведената абсолютна забрана за плащане на надлимитни медицински дейности законодателят автоматично изключва онези случаи, в които надхвърлянето се дължи на обективни причини, така че на здравноосигуреното лице да бъде осигурена необходимата грижа. След като медицинската помощ е престирана на здравноосигурено лице при спазване на разпоредбите за отчитането й, държавата чрез специализирания публичен орган НЗОК носи отговорност за финансово обезпечаване на удовлетворения интерес в рамките на бюджета на касата.

В горепосоченото решение е разяснено, че чрез правилото на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО, установяващо забрана за плащане на дейности над предвидените по договора с конкретния изпълнител на медицинска помощ на здравноосигурените лица, е вменена една допълнителна и нетипична задача - да се съобразяват и да допринасят за стриктното спазване на иначе прогнозните финансови разчети на НЗОК, като правят избора на лечебно заведение не с оглед своите здравни и житейски потребности, а така, че да е адекватен задължително на динамиката, с която различните лечебни заведения на територията на цялата страна и по отделните райони на РЗОК изпълняват договорените обеми и стойности за медицинска помощ.

Правилото на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО, което обявява за правно недопустимо да се заплати за вече получена от здравноосигурено лице медицинска помощ, само по себе си не допринася за постигането на преследваната цел - ресурсът на НЗОК да бъде достатъчен за нуждаещите се здравноосигурени лица за цялата календарна година. Разходът за лечението на едно конкретно лице ще бъде с еднаква тежест от гледна точка на общата разходна част на бюджета на НЗОК, без значение дали е било лекувано в лечебното заведение с „нарушени“ обеми и стойности по договор по чл. 59, ал. 1 ЗЗО, или е трябвало да получи медицинска помощ от друг изпълнител на болнична медицинска помощ с „разполагаем обем“. Обстоятелството, че държавата не може да изпълни ефективно задължението си по контрола на бюджетните средства за здравеопазване, не може да бъде основание за въвеждане на ограничения на основни права и такова ограничение е конституционно нетърпимо. Конституционният съд е последователен в разбирането си, че всяко ограничаване на основни права на гражданите, което в действителност е предназначено да компенсира неспособността на държавата да изпълнява задълженията си, е недопустимо в правовата държава ( Решение № 6/2013 г. по к. д. № 5/2013 г.; Решение № 3/2021 г. по к. д. № 11/2020 г. ).

Дори хипотетично да се приеме, че по поставения първи въпрос е налице общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, то не се обосновава твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с акт на Конституционния съд - чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 ГПК.

Поставените от касатора втори и трети въпрос са материалноправни и касаят обхвата на подлежащата на заплащане от НЗОК медицинска помощ, оказана от изпълнителите по индивидуалните договори на правоимащите лица. Същите са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Във формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС с решение № 169/16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че уговорената в сключения между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на стойностите по Приложение № 2, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Независимо от това се приема, че тя няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложените медицински изделия, стига те да са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. В случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет от болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договора стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 ЗЗО при пререшаване на месечния лимит. В практиката на ВКС, обективирана в горепосоченото решение, както и в решение № 152/02.02.2021 г. по т. д. № 385/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 47/19.04.2022 г. по т. д. № 418/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., въз основа на анализ на нормативната уредба относно правата на гражданите за достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и за свободен избор на изпълнител, е направен извод, че НЗОК е длъжна да заплаща стойността на гарантираните в пакета здравни дейности – чл. 45, ал. 1 ЗЗО на съответното лечебно заведение, предоставило медицинската помощ. Наличието на цитираната еднозначна практика на касационната инстанция не се нуждае от осъвременяване, поради което се изключва приложение на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените втори и трети въпрос.

Четвъртият поставен от касатора въпрос, касаещ преценката за разходване на бюджета на НЗОК по целесъобразност, е бланкетно и теоретично формулиран и не кореспондира с решаващата воля в мотивите на обжалваното решение. Така формулирания въпрос няма правен характер по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не покрива общата предпоставка за допускане до касационно обжалване, което изключва необходимостта от обсъждане на релевираното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Пловдив.

При изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК право на разноски има ответната по касация страна, на която следва да бъдат присъдени разноски в доказания по делото размер от 2 040 евро –адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, състав на първо т.о. на ВКС