Определение № 2404 от 20.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 879/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД и по касационна жалба на А. Н. Н., чрез процесуални представители, против Решение № 196 от 07.07.2025г. по в.т.д. № 490/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 201 от 28.06.2021 г. по т. д. № 1140/2020 г. на Окръжен съд - Варна, като краен резултат А. Н. Н. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ АД на основание чл.430 ТЗ главница по договор за жилищен ипотечен кредит от 26.09.2007г. до размера от 264 251,25 лв., обявена за предсрочно изискуема през април 2017г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска на 09.10.2020г. до окончателното изплащане на задължението; обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение върху главницата в размер на законната лихва, считано от 03.04.2017 г. до 09.10.2020 г. до размера от 75 532 лв.; сумата 892,30 лв., представляваща заплатени застрахователни премии за периода 2017г. до 2020г. и сумата 877,03 лв., такса за подновяване вписването на ипотеката върху имот - обезпечение по договора за кредит, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за първоинстанционното производство, които А. Н. Н. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД до размера от 14 185 лв. Касационната жалба на „Банка ДСК“ АД е насочена срещу въззивното решение в частта, с която са отхвърлени искът на банката за присъждане на главница в размер на 9 347,69 лв., представляваща разликата над 264 251,25 лв. до 273 598,94 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и искът за законна лихва за периода от 03.04.2017 г. до 09.10.2020 г. за разликата над 75 532 лв. до 81 032 лв. Поддържа се, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано, с оглед на което се претендира неговата отмяна в обжалваните части и присъждане на допълнителен размер на главницата до сумата от 273 598,94 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане, на законна лихва до размера от 81 032 лв., дължима за периода от 03.04.2017 г. до 09.10.2020 г., както и на сторените разноски за касационното производство. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа искане за допускане на въззивния съдебен акт до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и на самостоятелните основания по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК, поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност. Допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обвързан с въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства, събрани по делото, от които се установяват обстоятелства, включени в предмета на спора, и всички защитни доводи и възражения на страните, като изложи съображения по тях ?“, обоснован с практика на ВКС, намерила израз в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения по: т.д. № 518/2018г. на I т.о.; т.д. № 674/2014г. на II т. о.; т.д. № 44/2017г. на I т. о.; т. д. № 2767/2022г. на II т.о.; гр. д. № 6605/2013 г. на IV г.о. и т. д. № 1983/ 2021г. на II т.о. Самостоятелните основания по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК са обосновани с довода, че въззивната инстанция е допуснала нарушение на императивни процесуалноправни норми и основополагащи правни принципи, което е довело до формирането на погрешен правен извод и необоснованост на съдебното решение в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Според касатора, въззивният съд не е съобразил обективните предели на силата на пресъдено нещо на решение по предходен частично уважен отрицателен установителен иск, както и че липсва пълен идентитет между двете дела, с което е нарушил императивните разпоредби на чл.297 и ч.298 ГПК. В тази връзка се сочи, че с постановеното по преюдициалния спор решение е признато за установено, че задължението за главница, падежирала в периода от 03.11.2010г. до 03.10.2015г., е погасено по давност до размера от 25 110.30 лв. С обжалваното решение е отхвърлена претенцията на ищцовата банка за същия размер от 25 110.30 лв., но за гланица, падежирала в по-кратък период – от 20.04.2012г. до 08.10.2015г. Очевидната неправилност е обоснована и с допуснато противоречие с формалната логика, тъй като решаващият съд отхвърля иска за главница за падежиралите вноски от 20.04.2012г. до 08.10.2015г. за сума, по-голяма от претендираната, което според касатора е и недопустимо произнасяне от съда извън обема на търсената защита в нарушение на чл.6 ГПК. Ответникът - А. Н. Н., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. С подадената от А. Н. Н. касационна жалба, въззивното решение се обжалва в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция за уважаване на предявените от „Банка ДСК“ АД осъдителни искове с правно основание чл.430 ТЗ.Поддържа се, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, с оглед на което се претендира неговата отмяна и отхвърляне изцяло на предявените претенции. Допускането на касационното обжалване касаторът Н. обосновава с наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран въпросът „В случай като настоящия, при който в предходен исков процес по чл. 422 ГПК искът на банката е отхвърлен поради ненастъпила изискуемост на вземането към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, настъпването на предсрочна изискуемост с връчване на препис от исковата молба, обхваща ли се от силата на пресъдено нещо, след като съдът е отказал изрично да изследва този факт, позовавайки се на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и приемайки, че изискуемостта на вземането се преценява към момента на подаване на заявлението ?“ Касаторът поддържа, че формираната по този въпрос съдебна практика следва да бъде осъвременена, отчитайки особеностите на казуси като настоящия, с оглед на което счита, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът - „Банка ДСК“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат Апелативен съд – Варна е установил, че предмет на въззивното производство са претенциите за главница в размер на 289 361,54 лв., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до изплащане на задължението; за сумата от 88 657,17 лв., представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 01.08.2017г. до 08.10.2020г.; за сумата от 892,30лв. - такса застраховка за периода от 2017г. до 2020г. и за сумата от 877,03 лв. - такса за подновяване вписването на ипотеката, ведно с разноските. Исковите претенции на банката са основани на неизпълнение на задълженията на ответника по Договор за жилищен ипотечен кредит от 26.09.2007г. и на твърдения, че този договор не е обслужван от 2011 г., поради което банката е упражнила правото си да обяви същия за предсрочно изискуем с връчено лично на длъжника уведомление по чл.60 ЗКИ на 03.04.2017 г. След собствен анализ на приетите по делото доказателства решаващият съд е приел за установено, че поради значителна забава в изплащане на погасителните вноски по плана към договора банката е обявила на 03.04. 2017г. лично на кредитополучателя предсрочната изискуемост на кредита, като към този момент непогасени били 60 бр. вноски, на обща стойност (главница и лихви) от 146 553,60 лв., считано от 20.04.2012 г. до 20. 03.2017 г. Съгласно счетоводното извлечение, дължимата главница възлиза на 289 361 лв ., която се формира от 22 518 лв. - просрочена до 20.03.2017 г., и предсрочно изискуема в размер на 266 843,54 лв. Въз основа на приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза въззивният съд е приел за установено, че считано от 03.10.2007 г. до 04.01.2011г. ищецът е заплатил сумата от 60 382,12 лв., като платената главница възлиза на 16 248,70 лв.; Плащанията по договора са били извършвани със забава още от самото начало, като последното е от 04. 01. 2011г.; Считано от 20.02.2011 г. до обявената предсрочна изискуемост на 03. 04.2017г. е имало 60 просрочени вноски, с общ размер на главницата от 22 518 лв., и лихви в размер на 124 931,32 лв., съответно наказателни лихви от 3 420,72 лв.; След първоначално обявената предсрочна изискуемост на 07. 02. 2011г. банката е върнала кредита в редовност, като е обявила нова предсрочна изискуемост на 03.04.2017г.; В приложение № 1 към ССЕ са посочени отделните задължения по договора за кредит, както следва: - 289 361,54 лв. главница /след сторниране на падежиралата в периода 2010г.-2012г./, от която падежирала към момента на обявената предсрочна изискуемост в размер на 22 517,97лв., и непадежирала и предсрочно изискуема главница - 266 843,57лв.; Видно от извършената справка в БНБ ЦКР, процесният кредит не е бил отписан за периода от 2012 г. до 2017 г. и е бил активен, като въз основа на тази справка вещото лице е посочило, че задължението по кредита не е било отписано, но е било провизирано от банката като загуба. Въззивната инстанция е установила, че с влязло в сила решение по в.т.д. № 146/2023 г. на АС-Варна /по т.д. № 476/2021г. на Окръжен съд – Варна/ по предявен отрицателен установителен иск на длъжника А. Н. срещу банката за липса на задължение за главницата по процесния договор в размер на 289 361,55 лв., е прието за установено, че такава не се дължи за разликата над 264 251,25 лв. до заявения размер от 289 361,55 лв., или за сумата от 25 110,30 лв., като погасена по давност. Изложено е, че с оглед предмета на обуславящото дело, заради което е било спряно производството по настоящото дело, направените в същото възражения и доводи, обсъдени от съда, се обхващат от преклудиращата сила на влезлия в сила съдебен акт. От правна страна съставът на Апелативен съд-Варна е приел, че между страните не е спорен фактът, че сумата по кредита е била действително усвоена от длъжника; Ответникът - длъжник по договора, не е въвеждал възражения за неравноправност и потребителска защита както и такива, които касаят съдържанието и естеството на правоотношението, а възраженията му се свеждат до твърдения за погасяване на вземането на банката по давност, считано от датата на първата обявена предсрочна изискуемост на 07.02.2011г., евентуално от м. май 2014 г. (с връчване на исковата молба по първоначално образуваното производство по чл.422 ГПК, по което исковете са били отхвърлени поради липса на обявена предсрочна изискуемост на длъжника). С оглед служебното задължение на съда да следи за наличието на неравноправни клаузи в договора, доколкото ответникът – кредитополучател, има качеството „потребител“ по арг. от § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, съдът не е намерил основание да преразглежда валидността на договора и неговите клаузи. По единственото поддържано от ответника възражение Апелативен съд – Варна е изложил, че „обявената по-рано от кредитополучателя предсрочна изискуемост е била обезсилена от преклудиращата сила на решението по в. т. д. № 464/2014 г. на Окръжен съд – Варна“, с което искът по чл.422 ГПК е отхвърлен, като настоящият спор се развива въз основа на нови материални предпоставки, а именно - обявената на 03.04.2017 г. предсрочна изискуемост. С оглед на това съдът е намерил за неоснователни доводите на кредитополучателя, че давността тече от 2011 г. (07.02.2011 г.), съответно от 2014г. С надлежното обявяване на предсрочната изискуемост на кредита на 03.04.2017г. всички погасителни вноски за главница, които не са падежирали до този момент, са станали изискуеми, като за тях е започнала да тече петгодишна погасителна давност. От този момент до подаване на исковата молба на 09.10.2020 г., същите не се явяват погасени по давност, тъй като не е изтекъл петгодишният давностен срок. За погасени по давност обаче са намерени вноските, с падежи преди 08.10.2015г., т.е. всички дължими в периода от 20.04.2012 г. до 08.10.2015 г. Позовавайки се на заключението на ССЕ Апелативен съд – Варна е обобщил, че към датата на завеждане на исковата молба размерът на дължимата главница възлиза на 304 610,24 лв., като след приспадане на платената главница от 16 248,70 лв., задължението за същата остава в размер на 289 361,54 лв. След съобразяване с установеното с влязлото в сила решение по в.т.д. №146/2023г., че погасената по давност главница по процесния договор за кредит до м. октомври 2015г. е в размер 25 110,30 лв., въззивният съд е приел, че дължимата главница в случая възлиза на 264 251,25 лв. С оглед на това, решението на първата инстанция е отменено за разликата над 264 251,25 лв. до 289 361,54 лв. и искът в тази част е отхвърлен като погасен по давност. По отношение на претендираните от ищеца законни лихви за забава съдът е посочил, че предмет на въззивното производство е единствено уважената претенция за законна лихва, считано от 03.04.2017г. до предявяване на иска на 09.10.2020 г. върху непогасената част от главницата. След отчитане спирането на давността за периода от 13.03.2020г. до 20.05. 2020г. по време на извънредното положение (обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., обн. ДВ бр. 28 от 24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г.), съдът е приел, че погасени по давност са лихвите за периода преди октомври 2017г. поради изтекла тригодишна давност на основание чл.111, б.“в“ ЗЗД, или дължат се лихви с най-ранна дата след 09.10.2017г. За периодите от 09.10.2017 г. до 13.03.2020 г. и от 21.05.2020 г. до 09.10.2020 г. върху дължима главница от 264 251,25 лв., законните лихви са в размер на 75 532 лв., поради което е отменено първоинстанционното решение над този размер до присъдените 88 657,17 лв. Поради съвпадане в изводите на двете инстанции по останалите претенции, решението на първата инстанция е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира следното по приложното поле на касационното обжалване: Сочените от касатора А. Н. Н. основания в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК не са годни да обосноват искания достъп до касационно обжалване на въззивното решение. Формулираният в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК въпрос е включен в предмета на спора, като изхожда от единственото поддържано от ответника Н. възражение в хода на производството за погасяване на вземанията по давност, започнала да тече от датата на първата обявена предсрочна изискуемост на 07.02.2011г., евентуално от м. май 2014 г. (с връчване на исковата молба по първоначално образуваното производство по чл.422 ГПК, по което исковете са били отхвърлени поради липса на обявена предсрочна изискуемост). В тази връзка, позовавайки се на практика на ВКС, обективирана в решения по: т.д. № 1674/ 23г. на ІІ т.о.; т.д. № 2195/19г. на І т.о.; т.д. № 2278/19г. на І т.о. и т.д. 1922/20г. на І т.о., решаващият съд е посочил, че при последващо разглеждане на делото съдът е длъжен да съобрази силата на пресъдено нещо от предходното производство, с влязлото в сила съдебно решение по което е отречено вземането на кредитора по договор за кредит да е обявено за предсрочно изискуемо, и да приеме, че изискуемостта не е настъпила преди датата на приключването на устните състезания по него; Недопустимо е, с оглед разпоредбата на чл.297 ГПК, при новия иск със същото правно основание и позоваване на обявена след влизане в сила на решението по предходното дело предсрочна изискумост на същия кредит, последната да се счете за доведена до знанието на длъжника с връчване на препис от подадената по предходното дело искова молба, съдържаща твърдение за отнемане преимуществото на срока. След споделяне на разрешенията в посочената практика на ВКС, съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че тъй като новата предсрочна изискуемост на кредитното задължение е обявена на длъжника след стабилизиране на решението по иска с правно основание чл.422 ГПК, който е отхвърлен, правото на банката да се позове на нов правнорелевантнен факт не е преклудирано от силата на пресъдено нещо по предходния процес. С оглед на това и при съпоставяне с мотивите на решаващия съд, по начина му на формулиране въпросът не съответства на обективираната в обжалваното решение правна воля на въззивния съд. Както се установи по-горе, в съответствие с посочената практика на ВКС, постановена по чл.290 ГПК, решаващият съд е зачел, че предсрочната изискуемост не е настъпила преди датата на приключване на устните състезания по предходното производство, по което е постановено съдебно решение, с което е отречено вземането на кредитора за вноските с ненастъпил падеж. Следователно, не се касае за отказ на въззивния съд да изследва дали връчването на препис от исковата молба по предходното дело се обхваща от силата на пресъдено нещо, каквото е съдържащото се във въпроса твърдение на касатора, а до несъгласие с приетото от съда като краен резултат, че силата на пресъдено нещо на решението по предходното дело, с което е отречено вземането за вноските с ненастъпил падеж, обхваща всички факти във връзка с предсрочната изискуемост. С оглед на това, въпросът няма характеристиката на правен, тъй като не съответства на задължителните разяснения на т.1 на ТР №1/09 на ОСГТК на ВКС, според които материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК следва не само да е включен в предмета на спора, но не трябва да касае правилността на обжалваното решение. Наред с това, не се установява и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не въвежда твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочени настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, както и не обосновава непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика. Въпреки създадената в годините динамика по въпросите за предсрочната изискуемост, давността и др. по спорове, произтичащи от договори за потребителски кредит, по въпроса за обхвата на силата на пресъдено нещо по предходно дело, с решението по което е отречено вземане на кредитодател поради ненастъпила предсрочна изискуемост, разрешенията в практиката на ВКС, с които въззивният съд се е съобразил, са еднопосочни и се споделят от настоящия състав на ВКС. Поддържаната от касатора Н. очевидна неправилност на обжалваното решение по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК е обоснована с незаконосъобразния, според него, отказ на съда да се отведе на основание чл.22, ал.1,т.6 ГПК, с оглед участието на част от членовете на съдебния състав при постановяване на решението по т.д. № 146/2023г. Отказът на членовете на съдебния състав да се отведат, който в случая в изпълнение на задължението на съда по чл.22, ал.2 ГПК е обоснован подробно в Определение № 392 от 01. 07.2025г., не може да се отнесе към приетите в практиката на ВКС квалифицирани пороци на решението, обуславящи извод за очевидна неправилност на същото. Искането на касатора „Банка ДСК“ АД за допускане на касационното обжалване на самостоятелното основание по чл.280, ал.2,предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение, не следва да бъде удовлетворено, поради обосноваването му с порок, който касае правилността, а не недопустимостта на съдебния акт. Настоящият съдебен състав обаче намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на исканото от касатора „Банка ДСК“ АД касационно обжалване поради очевидна неправилност. От мотивите на въззивното решение следва, че отхвърлянето на иска за съответната част от главницата касае дължимостта на вноски за периода от 20.04.2012г. до 08.10.2015г., за сумата от 25 110,30 лв ., която е по-голяма от посочения в исковата молба и установен по делото, размер на падежиралите от 20.04.2012г. до 03.04. 2017г. вноски, възлизащ на 22 518 лв. Поради това въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта относно отхвърлената претенция за главница по договора за кредит за разликата над 264 251,25 лв. до 273 598,94 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и в частта, с която е отхвърлен искът за законна лихва за периода от 03.04.2017 г. до 09. 10.2020 г. за разликата над 75 532 лв. до 81 032 лв. С оглед установяване на едно от самостоятелните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК, съдът не дължи произнасяне по релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. За разглеждане на касационната жалба „Банка ДСК“ АД следва да представи доказателства за предварително внесена държавна такса в размер на 296, 95 лв., равностойни на 151.83 евро, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТССГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение