Определение № 390 от 10.05.2022 г. на ВКС по д. № 4603/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. А. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №879/21 г. и по допускане на обжалването. С обжалваната част от въззивното решение е отхвърлен над размера от присъдените 5 000 лв. до претендираните 26 000 лв. искът на касатора срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.234, ал.1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по правните въпроси от предмета на спора:1. За задължението на въззивния съд при заведен иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ да прилага критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на по-висок размер на обезщетението, когато е сезиран да се произнесе / в случая/ за дългия, несъобразен с разумния срок на наказателно преследване при съвместното приложение на закона – НПК, стандарта и практиката на ЕСПЧ по защитата на правата на гражданите на ЕС съгл. чл.6, пар.1 ЕКПЧОС. 2. За задължението на въззивния съд при определяне на размера на обезщетението по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ във връзка с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД да взема предвид всички конкретни обстоятелства за всички неимуществени вреди, които са в причинно-следствена връзка с незаконното наказателно преследване, като не само обсъди установените по делото релевантни обективно съществуващи обстоятелства, но и да отрази в мотивите си преценката за конкретното им значение при определяне на справедливия размер на обезщетението, в това число и за случаите, за които съдебната практика предвижда присъждане на обезщетение за вреди в по-голям размер от обичайните. 3. С оглед изясняването на съществени обстоятелства от съществено значение за точното прилагане на закона, следва ли въззивният съд при спазване на обществения критерий за справедливост и изпълнение на задължението да установи връзката между стандарта на живот в страната и начина, по който незаконното наказателно преследване е засегнало неимуществената сфера на въззивника, да спазва определени правила за установяване на отражението върху личния стандарт на увреденото лице, съпоставен със стандарта на живот в страната, с оглед осигуряване на законосъобразност при определяне на размера на неимуществените вреди по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ? Намира, че по първия въпрос въззивното решение противоречи на ППВС№4/68 г., р.ІІ и на ТР №3/2005 г. ОСГК, както и на р. по гр.д. №2683/19 г. на трето г.о. на ВКС, с отказа на САС да приеме в случая, че срокът на наказателното преследване не е разумен, със съответното отражение върху размера на обезщетението. По втория въпрос, според касатора, въззивното решение противоречи също на ППВС №4/68 г., р.ІІ и ТР №3/2005 г., р. по гр.д. №2683/19 г. на трето г.о., както и на р. по гр.д. №284/18 г., р. по гр.д. №85/12 г. и р. по гр.д. №125/18 г., всички на четвърто г.о. на ВКС. Третият въпрос, според касатора е от значение за точното прилагане на закона, поради различия в съдебната практика, които сочат на неуеднаквяването й и на неуточнените подход и критерии по въпроса. По допускане на обжалването ВКС намира следното: След подробно излагане на относимите данни за извършените по делото процесуални действия по брой и вид и за периода на извършването им, въззивният съд е приел, че с оглед обема на процесуално-следствените действия, които е следвало да бъдат извършени, наказателното производство срещу ищеца е приключило в разумен срок, а неоснователното му забавяне не е резултат от действията на ответника, а от процесуалното поведение на другия подсъдим. Обвинението е в тежко умишлено престъпление, като възможността да бъде осъден е предизвикала у ищеца силен стрес и тревожност, страх за бъдещето на цялото му семейство. Към повдигане на обвинението ищецът бил в активна възраст – на 39 години, семеен с две непълнолетни деца, живеел и работил в малко населено място – [населено място], като предприетото срещу него наказателно преследване станало известно в общността, накърнило честта и достойнството му, отразило се неблагоприятно на общественото му положение и компрометирало името му в обществото. С наложена му мярка по ЗМВР ищецът бил лишен от свобода за 24 часа, което предизвикало за него внезапен силен стрес. Извършените процесуално –следствени действия „обиск”, „претърсване” и „изземване” са силно интервениращи в личната му сфера, засягат честта и достойнството му, както и неприкосновеността на имуществото му. Наложена му е най-леката мярка за неотклонение „ подписка”, но той я е търпял за дълго време – повече от 4 години и 5 месеца, през който период е можел да се придвижва и води обичайния си начин на живот, но не и да започне работа в чужбина и да реализира по-високи доходи, въпреки възникналата възможност за това и нуждата на семейството му от повече средства. Наказателното производство и разходите във връзка с него влошило икономическото положение на семейството на ищеца и се отразило негативно на психиката му. Въпреки общото отрицателно въздействие на наказателното производство върху личността на ищеца, няма данни за трайни негативни последици - влошено здраве, нарушени отношения с близките му, затруднена или загубена професионална реализация и намалени от това доходи. Към момента на привличането му като обвиняем ищецът е бил осъждан за престъпление по чл.343Б, ал.1 НК на наказание „пробация” и „лишаване от право да управлява МПС” за срок от шест месеца или процесното обвинение не е първата му среща с наказателното правораздаване. При така изложените и обсъдени обстоятелства на случая въззивният съд е приел, че справедливият и достатъчен размер на обезщетението, което следва да се присъди на ищеца по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ е 5 000 лв., като над тази сума искът е отхвърлен като неоснователен. При данните по делото не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването по първите два правни въпроса – в случая АС е приел, че близо 5 годишната продължителност на наказателното производство / вкл. на две инстанции в съдебната фаза/ не се дължи на поведението на ответника, а на бавенето на делото с процесуалното поведение на другия подсъдим. Както е посочено в практиката на ВКС – цитираното р. по гр.д. №2683/19 г. на трето гр. отделение, „държавата е длъжна да обезщети и моралните вреди от неразумно бавните действия на съдебните органи”, на осн. чл.6, пар.1 от КПЧОС. Сама по себе си продължителността на процесуалния срок обаче не води непременно до извода, че е нарушено правото по чл. 6 от Конвенцията, а може да е само повод съответният орган да оптимизира дейността си – р. по гр.д. №449/19 г. на Варненски ОС, недопуснато до касационно обжалване с опр. на ВКС, трето г.о. по гр.д. №3345/19 г.. В случая не се установяват вреди над обичайните – р. по гр.д. №85/12 г. на четвърто г.о. на ВКС/ които въззивният съд е обезщетил/, настъпили за ищеца в причинна връзка с констатираната обща продължителност на наказателното производство. Затова първият от въпросите не обосновава соченото от касатора основание за допускане на обжалването. По втория въпрос не се установява противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС – конкретните обстоятелства на случая са установени и обсъдени от въззивния съд / както е изложено по-горе/ и е посочено значението им за вида и интензитета на неимуществените вреди и размера на обезщетението за тях; обоснована е и пряката причинна връзка на обезщетените вреди с незаконното обвинение/ ППВС №4/68 г. и ТР №3/2005 г. ОСГК/. По подобен начин, при следване на указанията в тази задължителна практика на ВКС, са определени обезщетенията и в цитираните към въпроса решения по чл.290 ГПК. Последният въпрос е разработен в практиката на ВКС, вкл. сочената от касатора – р. по гр.д. №85/12 г. на четвърто г.о. Там е прието, че „като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Размерът на обезщетението не следва да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди”. В случая въззивният съд е отчел общата продължителност на наказателното производство, икономическата стабилност в страната за периода и липсата на данни възнаграждението на ищеца да е намаляло или да е загубено вследствие на наказателното производство. Подобни по размер обезщетения за констатирани обичайни вреди са присъждани и в други сходни случаи: напр. р. по гр.д. №4410/19 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №2272/21 г. на трето г.о. на ВКС; р. по гр.д. №5086/19 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №2619/20 г. на четвърто г.о. на ВКС; р. по гр.д. №92/21 г. на Плевенски ОС, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №3269/21 г. на трето г.о. на ВКС. С оглед на изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.