Определение № 3386 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1151/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Армеец” АД, чрез пълномощника му юрк. Р. Л., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 354/26.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1306/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, ГО, 4 с-в, в частта, в която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 941/20.02.2024 г., постановено по гр. д. № 3214/2023 г. по описа на СГС, I-6 с-в, е уважен предявеният от А. Г. Г. срещу ЗАД „Армеец” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 35000 лв., представляваща заместващо застрахователно обезщетение за причинените на пострадалия неимуществени вреди – болки и страдания вследствие на настъпило на 14.07.2022 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 30.09.2022 г. до окончателното му заплащане. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен над присъдената сума от 35000 лв. до пълния му предявен размер от 100000 лв., както и в частта, в която е отхвърлен предявеният от А. Г. Г. срещу ЗАД „Армеец” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на компенсаторно застрахователно обезщетение за причинените от същото застрахователно събитие имуществени вреди в размер на сумата от 21000 лв., ведно със законната лихва от 30.09.2022 г. върху главното парично притезание (като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която искът за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди е отхвърлен над сумата от 21000 лв. до пълния му предявен размер от 21300 лв.). Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяването му незаконосъобразно апелативният съд не е приложил материалния закон – процесното застрахователно събитие е признато от органите на НОИ и за трудова злополука (по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО), като този риск не е покрит от процесния договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, а работодателят дължи заместващо обезщетение за причинените на служителя неимуществени вреди при настъпване на процесното ПТП. Счита, че при определяне на размера на това заместващо обезщетение не са съобразени всички факти, релевантни за приложението на уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост. Поддържа правен довод за необоснованост на въззивното решение по отношение на фактическия извод, че чрез своето противоправно поведение (при настъпване на релевантното ПТП ищецът не е носил предпазни обувки) пострадалият не е допринесъл в единния цялостен съпричинителен процес на обстоятелствата и явленията в обективната действителност до настъпване на процесния вредоносен резултат. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроси: 1. „Приложим ли е гражданският закон в случаите, в които вредите са настъпили от пътнотранспортно произшествие, признато за трудовата злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО и следва ли да бъде ангажирана отговорността на застрахователя по договор за задължителна „Гражданска отговорност” на автомобилистите на виновния водач?” (по този правен въпрос се твърди противоречие с ТР № 45/1990 г. на ОСГК на ВКС и определение № 50305/04.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1276/2022 г., I т. о.) и 2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?” (по този правен въпрос се твърди противоречие както със задължителните разяснения, дадени по т. 2 от ППВС № 4/1968 г., така и с формираната по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика с решение № 93/23.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 566/2010 г., II т. о. и решение № 111/01.07.2011 г. на ВКС по т. д № 676/2010 г., II т. о.). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение, постановено по чл. 78а НК, водачът на л. а. „Сеат А.“, чиято деликтна отговорност през релевантния период е била обезпечена от ответния застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, противоправно и виновно е причинил средна телесна повреда на ищеца Г.. От изслушаната САТЕ се установява, че това телесно увреждане е настъпило вследствие на предприета от водача маневра „завой наляво” на кръстовище в [населено място] в момент, в който пешеходецът се е намирал в центъра на кръстовището при извършване на геодезическо измерване по възлагане от работодателя му и с гръб към придвижващия се лек автомобил, който е преминал с предната лява гума през ходилото на долния десен крайник на ищеца, вследствие на което се е достигнало до фрактура на втората, третата и четвъртата метатарзални кости. С разпореждане № 31863/25.07.2022 г. на НОИ - ТП, [населено място] тази злополука е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Въззивният съд е обосновал правното съждение, че обстоятелството, че процесното травматично увреждане е било признато и за трудова злополука, не изключва имуществената отговорността на някое от третите лица, които обезпечават настъпването на вредоносните последици от това събитие. Изяснил е, че при обезщетяването на едни и същи вреди, настъпили при деликт, в зависимост от конкретните правоотношения между третото лице и пострадалия и между него и прекия причинител на вредата, могат да бъдат задължени няколко лица, вкл. и работодателят на пострадалия на основание чл. 200, ал. 1 КТ и застрахователят на виновния водач по чл. 432, ал. 1 КЗ – всеки от тях отговоря на самостоятелно основание и пострадалият е свободен да избира дали да насочи претенцията си срещу някое от тях или срещу двамата едновременно. Само плащането на обезщетението от единия правен субект освобождава от отговорност другия, като това плащане би обусловило неоснователността на претенцията срещу него. Апелативният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че при настъпване на релевантното ПТП ищецът е бил обозначен със светлоотразителна жилетка, но не е бил обут с предпазни обувки. При изслушване на вещото лице от приетата СМЕ в проведеното на 21.11.2023 г. пред СГС о.с.з. се изяснявало, че при изпълнение на работата си геодезистът си служи със защитни обувки с метални структури на табаните, които издържат на натиск и могат да предпазят ходилните кости и пръстите на крака. Но при неизвестност на тежестта на автомобила и силата на упражнения натиск вещото лице не е отговорило с категоричност дали натискът е могъл да бъде преодолян при носене на обувките, като е посочил, че такива обувки биха го защитили. Апелативният съд е счел, че тези отговори не биха могли да обосноват фактическия извод, че ищецът, който не е носил такива защитни обувки, е допринесъл за настъпване на процесното травматично увреждане. В този смисъл, своевременно релевираното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат се явява неоснователно. При определяне на размера на дължимото заместващо обезщетение на ищеца за причинените му вследствие на релевантното ПТП неимуществени вреди – болки и страдания, въззивният съд е изяснил, че следва да се приложат уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост, като трябва да се преценяват конкретни факти, които в случаите на получени травматични увреждания са: характерът и степента на увреждането; обстоятелствата, при които то е получено; възрастта на пострадалия, вредоносните последици, болките и страданията; тяхната продължителност и интензитет; протичането на възстановителния процес; прогнозата за здравословното състояние на пострадалия; обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането и лимитът на отговорност по чл. 492, т. 2 КЗ. При съобразяване на тези критерии решаващият съд е взел предвид еднодневното болнично лечение на 28.07.2022 г. - чрез мануална репозиция на фрактурата и поставяне на имобилизация (гипсова лонгета); продължителната временна неработоспособност през периода от 14.07.2022 г. до 07.10.2022 г.; затруднената опорна и ходилна функция на крайника за около 4 месеца; настъпилите у 62-годишния пострадал посттравматични усложнения; развилото се заболяване - инактивитетна остеопороза, с траен характер и прогресиращ ход, обусловено от начина на травмиране (размачкване, нарушаващо трофиката на тъканите) и следните функционални смущения: ограниченията в пълния обем на движение на ставите; частично затруднение на моноподалния стоеж и при придвижването с ходене на пръсти и пети на десен крак (с обратим характер до пълно възстановяване, но при провеждане на физиотерапия и рехабилитация); постоянния белег от раната на ходилото; персистиращите болки при натоварване на крака и застудяване. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е счел, че справедливото заместващо обезщетение за преживените от ищеца болки и страдания вследствие на процесното застрахователно събитие възлиза на сумата от 35000 лв., вследствие на което първоинстанционното решение е отменено в частта, в която искът за заплащане на заместващо застрахователно обезщетение е отхвърлен за разликата от 25000 лв. до сумата от 35000 лв., като в тази част той е уважен. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият материалноправен въпрос не е решен в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика, формирана по т. 11 от ППВС № 7/77 г., в която е изяснено, че основанията на имуществената отговорност на всички трети лица, които носят обезпечително-гаранционна отговорност за причинените на пострадалото лице от деликт, са различни, поради което увредените лица могат да искат удовлетворение срещу тях разделно, в отделни искови производства. В мотивите на ТР № 2/6.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2010 г., ОСТК е пояснено, че при валидно застрахована гражданска отговорност на причинителя на вредата той не се освобождава от личната си деликтна отговорност, но в тази хипотеза, според възприетото законодателно разрешение, съответстващо на въведеното с чл. 4г от Директива 90/232/ЕИО, в редакцията му, след изменението по Директива 2005/14/ЕО изискване, увреденият разполага с пряко право да иска репариране на претърпените от него вреди и от друго задължено, наред с делинквента, лице. Независимо, че деликтното право и прякото право принадлежат на едно лице и възникват едновременно с общи елементи във фактическия състав, който ги поражда, от различните им основания следва, че при отсъствието на изрична законова разпоредба, уреждаща поредността или връзката помежду им в съотношение на кумулативност, евентуалност или солидарност, те съществуват успоредно, като конкуриращи се, а не взаимно изключващи се и се погасяват в един и същи момент. Затова с упражняване на деликтното право от увредения не се погасява прякото му право срещу застрахователя и обратното, като изборът на предпочетен ответник е въпрос на едновластна преценка на техния носител, характерна за всички субективни права, независимо от принадлежността им към един или друг отрасъл на обективното право. Затова, доколкото вредата се смята за обезщетена не когато е установена с влязло в сила решение, то всяко едно от тези права следва да се счита за погасено само след окончателно удовлетворяване на увреденото лице, което настъпва с реалното плащане пълния размер на тази вреда, съответно плащане до размера на застрахователната сума, ограничаваща договорната отговорност на застрахователя в хипотезата на предявен пряк иск, но не и с уважаването на който и да е от двата иска. Поради обезщетителния характер на прякото право реалното обезщетяване от застрахователя на вредите, понесени от пострадалия в техния пълен размер има за своя правна последица неговото погасяване, какъвто погасителен ефект настъпва и за деликтното право. В решение № 230/12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1907/2009 г., IV г. о. е прието, че, когато трето лице отговаря за претърпените вреди - работодател пред пострадалия работник или работодател пред близките на загинал работник по чл. 200 КТ, той отговаря за вреди, причинени или за които отговаря друг (т. е. и неговата отговорност е гаранционно-обезпечителна), поради което пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера, дължим от причинителя, а работодателят, изплатил обезщетението на пострадалия винаги има регрес към причинителя и отговорните за неговото деяние. Работодателят не може да се освободи от отговорност пред пострадалия поради осъждането на някой от другите. Той може да се освободи от отговорност само чрез възражение за плащане, тъй като само плащането погасява вземането на пострадалия, до който правен извод, по същество, е достигнал и въззивният съд. В ТР № 45/19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г., ОСГК, на което касаторът обосновава основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – поради противоречието му с ръководните указания на съдилищата, дадени от ВС, не е обсъждан въпросът как отговарят по отношение на пострадалия различни правни субекти, които носят обезпечително-гаранционна отговорност за причинените на увредените имуществени и неимуществени вреди. В мотивите по т. 3 от този тълкувателен акт е разяснено, че при настъпила трудова злополука на работника и служителя при действието на КТ от 1986 г. пострадалият работник при условията на чл. 200 КТ не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Вторият материалноправен въпрос е свързан с критериите за справедливост, от които съдът трябва да се ръководи при определяне на справедливото заместващо обезщетение за причинени на пострадал неимуществени вреди, респ. с обстоятелството как трябва да цени самостоятелно и в съвкупност събраните по делото доказателства при прилагане на критериите за справедливост. Те отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за изхода на правния спор, но не е породена специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - по приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива тълкувателните постановки в ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост”. Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на заместващото обезщетение, а в обстоятелствената част на решението, в която е изяснена правосъдната воля на съда, следва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства (приети за установени в процеса на доказване), така и значението им за присъдения размер. При определяне на обема на имуществената отговорност на застрахователя за причинените на пострадалата при настъпване на процесното ПТП неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД – възрастта на пострадалия към настъпване на релевантното застрахователно събитие (на 62 години); характера и степента на причинените увреждания (фрактура на втори, трети и четвърти мататарзални кости); продължителната временна неработоспособност през периода от 14.07.2022 г. до 07.10.2022 г.; затруднената опорна и ходилна функция на крайника за около 4 месеца; настъпилите у пострадалия посттравматични усложнения; развилото се заболяване - инактивитетна остеопороза, с траен характер и прогресиращ ход, обусловено от начина на травмиране (размачкване, нарушаващо трофиката на тъканите) и следните функционални смущения: ограниченията в пълния обем на движение на ставите; частично затруднение на моноподалния стоеж и при придвижването с ходене на пръсти и пети на десен крак (с обратим характер до пълно възстановяване, но при провеждане на физиотерапия и рехабилитация); постоянния белег от раната на ходилото; персистиращите болки при натоварване на крака и застудяване. Въззивният съд е съобразил и общественото разбиране за справедливост към момента на настъпването на вредоносния резултат – средата на 2022 г., отчитайки конкретните икономически условия в страната и практиката на съдилищата при сходни случаи. Въз основа на този съвкупен анализ на правнорелевантните факти, относими към определяне на размера на заместващото обезщетение, въззивният съд е счел, че справедливото обезщетение за причинените на ищцата при ПТП неимуществени вреди възлиза на сумата от 35000 лв. По същество с този поставен от касатора материалноправен въпрос се релевира касационен довод за необоснованост на въззивното решение, но по него касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а е едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При всяко едно травматично увреждане неблагоприятните неимуществени последици са различни, поради което при определяне на заместващото обезщетение за причинените на пострадалите неимуществени вреди трябва да се следват задължителните за правосъдните орани тълкувателни разяснения при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., които са приложени от въззивния съд. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника по касационната жалба да се присъдят сторените по делото съдебни разноски в размер на сумата от 1200 лв., представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд