Определение № 2494 от 27.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1881/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

С определение № 886 от 22.01.2024г. по ч.гр.д. № 9450/2023г. на Софийски градски съд е потвърдено определение № 8403 от 02.03.2023г. по гр.д. № 56658 на Софийски районен съд за прекратяване като недопустимо, по реда на чл. 130 от ГПК, на производството по делото, образувано по искове на Р. Ж. Б. срещу „Юробанк България“ АД. Със същото определение е отменено постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 19848 от 05.06.2023г. по гр.д. № 56658 на Софийски районен съд в частта, с която Р. Ж. Б. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД разноски за адвокатско възнаграждение над размер от 2 326. 14 лева до присъдените 2 473. 72 лева и е оставена без уважение частната жалба на Р. Ж. Б. срещу присъдените 2 473. 72 лева разноски, както и е оставена без уважение частната жалба на „Юробанк България“ АД, съдържаща искане за присъждане на сума от още 1 078. 28 лева разноски за адвокат, общо 3 552 лева с ДДС, така както разноските са били претендирани от банката при прекратяване на производството.

С частна касационна жалба вх. № 16492/13.02.2024г. Р. Ж. Б. обжалва определението на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено прекратителното определение на Софийския районен съд, както и за потвърждаване на определението на този съд относно разноските за адвокатско възнаграждение в размер на 2 326. 14 лева. Жалбоподателят излага, че е предявен отрицателен установителен иск, който е допустим. Първоинстанционният съд е приел, че искът е недопустим, но не е дал указания за уточняване на исковата молба. Допълнително трябва да бъде съобразено, че междувременно в изпълнителното производство е изготвено и предявено разпределение (на 06.12.2023г.), след което ще бъдат извършени плащания и погашение на суми. Това е още едно основание за продължаване на съдопроизводствените действия в исковото производство. От въззивния съд не е било съобразено, че с молбата на банката за допълване на прекратителното определение в частта на разноските е било представено преводно нареждане за кредитен превод с дата 02.03.2023г., която е датата на прекратителното определение. Така не се установява дали е налице извършено плащане преди постановяване на прекратителното определение. Липсва и представен договор за правна защита и съдействие, а е представена фактура за плащане, която е данъчен документ. С оглед извършените минимални процесуални действия платеният адвокатски хонорар е прекомерен. Дължима е сума от 300 лева. Делото не се отличава с правна и фактическа сложност, като е съобразимо решение на СЕС по дело С-438/22.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното определение е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Формулираните от касатора въпроси са:

1. Допустимо ли е съдът да постанови прекратяване на производството по делото без да е дал възможност за уточняване на исковата молба, отстраняване на нередовности по нея и възможност за обосновка на допустимостта на предявения иск, които не е изложил в определението, с което е оставил без движение исковата молба, а посочил едва в прекратителното определението и за които съдът не е дал срок за отстраняването им от страна на ищеца?

Според касатора определението на въззивния съд е постановено в противоречие с определенията и решенията, постановени по ч.т.д. № 669/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., ч.гр.д. № 6523/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., ч.гр.д. № 776/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., гр.д. № 700/2009г. на ВКС, ГК, І г.о.

2. Допустимо ли е да се извършват изпълнителни действия по изпълнително дело, което е перемирано по силата на закона и въпреки липсата на образувано на ново, дори и „канцеларско дело“, да се продължават изпълнителните действие от страна на кредитора и по негово искане?

Касаторът се позовава на решение № 371 от 29.10.2015г. по гр.д. № 1385/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 42 от 26.02.2016г. по гр.д. № 1812/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 37 от 24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020г. на ВКС, ГК, ІV г.о.

3. Следва ли да бъдат присъдени на ответника разноски при прекратяване на производството по делото в случай, че плащането е извършено в дена на прекратяване на производството и не е безспорно доказано, че плащането е извършено преди постановяване на прекратителното определение?

Касаторът сочи като относимо определение № 66 от 07.04.2017г. по ч.гр.д. № 49/2017г. на ВКС, ГК, І г.о.

Насрещната страна „Юробанк България“ АД оспорва жалбата на Р. Ж. Б. като неоснователна.

С частна касационна жалба вх. № 18362/16.02.2024г. „Юробанк България“ АД обжалва определение № 886 от 22.01.2024г. по ч.гр.д. № 9450/2023г. на Софийски градски съд в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на банката срещу определение № 19848 от 05.06.2023г. по гр.д. № 56658 на Софийски районен съд, съответно в частта, с която първоинстанционното определение е отменено и искането за присъждане на разноски за адвокат над размер от 2 326. 14 лева до 2 473. 72 лева е отхвърлено. Определението се счита за очевидно неправилно. Не са формулирани правни въпроси в изложение.

Р. Ж. Б. оспорва жалбата като неоснователна.

Частните касационни жалби на Р. Ж. Б. и „Юробанк България“ АД са редовни, като съответстващи на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустими – подадени в срок, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове, от страни с интерес от обжалването.

Производството пред Софийския районен съд е било образувано въз основа на искова молба от 19.10.2022г. на Р. Ж. Б. срещу „Юробанк България“ АД. Съгласно исковата молба и допълнителните уточняващи молби от 07.11.2022г., 18.11.2022г. и 28.11.2022г. Р. Ж. Б. е поискал от съда да бъде установено несъществуването на права на банката по изпълнително дело № 2012838040952 на ЧСИ М. Б., рег. № 838 на КЧСИ, да насочва принудителното изпълнение и да извършва изпълнителни действия срещу имуществото на ищеца. Изпълнителното производство е било образувано след издаването на заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 36219/2012г. на Софийския районен съд. Ищецът е изложил, че по изпълнителното дело след 11.12.2014г. не са били искани и извършвани изпълнителни действия и то е прекратено по силата на закона (на 11.12.2016г.). Същевременно съществуването на част от вземанията на банката е било отречено съгласно влязло в сила решение от 20.10.2015г. по т.д. № 2424/2013г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК. Вземанията в изпълнителното производство, предмет на исковете, съгласно посоченото от ищеца, са били в размер на 14 374. 83 евро и 285 лева.

С подаден отговор на исковата молба от 23.02.2023г. от името на „Юробанк България“ АД е било възразено, освен другото, за недопустимост на производството. Ищецът води иск по чл. 439 от ГПК, а не се позовава на новонастъпили факти или такива, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. Отхвърлянето на исковете по чл. 422 от ГПК, според банката, е трябвало бъде съобразено от частния съдебен изпълнител в изпълнителното производство.

Възражението за недопустимост на производството е било споделено от състава на Софийския районен съд и с определение № 8403 от 02.03.2023г. производството по делото е прекратено. Този съд е посочил, че решението по чл. 422 от ГПК на Софийски градски съд е било потвърдено от Апелативен съд – София (недопуснато до касация) и фактите, допустими за разглеждане на иска, следва да са настъпили след 20.03.2018г. – датата на приключване на съдебното дирене пред САС.

С молба от 14.03.2023г. от ответната банка е било поискано допълване на прекратителното определение в частта на разноските, като на банката се присъдят разноски от 3 552 лева за платено адвокатско възнаграждение (2 960 лева и 592 лева ДДС). С молбата по чл. 248 от ГПК са били представени данъчна фактура № 1028/23.02.2023г. и преводна нареждане за кредитен превод от 02.03.2023г.

Искането за присъждане на разноски е било оспорено от Р. Ж. Б..

С определение № 19848 от 05.06.2023г. първоинстанционният съд е присъдил разноски за адвокат на ответника в размер на 2 473. 72 лева с ДДС. Приел е, че такива разноски са доказани като направени, но е частично основателно възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Постановеното определение по чл. 130 от ГПК за прекратяване на производството по делото е било обжалвано от Р. Ж. Б., а това по чл. 248 от ГПК за изменение (допълване) на определението в частта на разноските и от двете страни. Оплакванията на ищеца са били, че е било налице противоречие с обстоятелствената част и петитума на исковата му молба, което първоинстанционният съд не е констатирал, както и че не се касае за иск по чл. 439 от ГПК, а за установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК. Оспорен е бил часът на превода по представено преводно нареждане за плащане на сумата от 3 552 лева адвокатско възнаграждение, съответно е възразено, че от ответната банка не се доказват сторени разноски. Банката е поискала присъждане на пълния размер на направените разноски.

Въз основа на подадените частни жалби е било образувано ч.гр.д. № 9450/2023г. на Софийски градски съд.

С определение № 886 от 22.01.2024г. на този съд жалбата на Р. Ж. Б. срещу прекратяване на производството по делото е била оставена без уважение. Според изложените мотиви, не се е установявало необходимост да бъдат давани указания на ищеца, тъй като не е имало противоречие или неяснота във фактическите му твърдения или заявения петитум. Предявените искове е следвало да се квалифицират по чл. 439 от ГПК и тъй като не са се основавали на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е било издадено изпълнителното основание, тези искове са били недопустими. Дори да се приеме, че е предявен иск по чл. 124 от ГПК, то той също би бил недопустим. Въпросът относно частичното несъществуване на вземания на банката вече е решен с влязло в сила съдебно решение, а при незаконосъобразни действия от частния съдебен изпълнител по прекратено по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнително производство ищецът би имал право на жалба и иск за вреди по реда на чл. 441 от ГПК.

Отхвърлена е била частната жалба на Р. Ж. Б. срещу определеното за заплащане адвокатско възнаграждение на другата страна над размер от 2 326. 14 лева с ДДС (първоинстанционното определение до размера за присъдената сума от 2 473. 72 лева е било отменено). За адвокатското възнаграждение е било прието, че е уговорено и платено. По-специално, според въззивния съд, е било относимо действителното заплащане на възнаграждението в деня на прекратяването на делото, за което към датата на подаване на молбата по чл. 248 от ГПК са били представени доказателства. Съобразени са били размерите на адвокатските възнаграждения съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По същите съображения относно размерите на минималните адвокатски възнаграждения частната жалба на „Юробанк България“ АД срещу отказа да се присъдят още 1 078. 28 лева от адвокатското възнаграждение е била отхвърлена изцяло.

По частната касационна жалба на Р. Ж. Б.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд, в обжалваната от този касатор част, както и не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение, за да бъде определението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Първият поставен процесуалноправен въпрос, свързан с оплакването в частната касационна жалба, че първоинстанционният съд не е дал указания за уточняване на исковата молба преди да приеме недопустимост на производството, не може да бъде приет като правен въпрос от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е свързан с процесуалните действия на първоинстанционния съд при прекратяване на делото по реда на чл. 130 от ГПК, но предмет на касационно обжалване е не определението на Софийския районен съд, а това на Софийски градски съд като въззивна инстанция. Допълнително поставеният въпрос е предпоставен от твърдение за нередовност на исковата молба на касатора, съответно, че при отстраняване на нередовносттта производството би било допустимо. Такива обстоятелства са отречени както от първоинстанционния, така и от въззивния съд. Изрично във въззивното определение е посочено, че липсва противоречие или неяснота във фактическите твърдения на Р. Ж. Б. или в заявения петитум.

Не е удовлетворен и допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В посочените от касатора съдебни актове (определение № 891 от 28.11.2014г. по ч.гр.д. № 6523/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 869 от 12.12.2012г. по ч.гр.д. № 776/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 434 от 13.05.2010г. по гр.д. № 700/2009г. на ВКС, ГК, І г.о.) е даден отговор на друг въпрос. Прието е, че неизпълнението на неправилни или неясни указания на съда не влече след себе си неблагоприятни последици за ищеца, включително и не може да е основание за прекратяване на делото или за обезсилване на първоинстанционното решение.

Вторият процесуалноправен въпрос относно това дали е допустимо извършването на процесуални действия по изпълнително дело, което е прекратено по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК също не е въпрос от значение за изхода на делото, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд. В определението си въззивният съд не е дал отговор, различен от този, който поддържа самият касатор – че извършването на такива действия е недопустимо. В обжалваното определение е прието друго - че дори да се приеме, че ищецът води иск по чл. 124 от ГПК, извършването на такива незаконосъобразни действия от страна на частен съдебен изпълнител, не обосновават правен интерес на касатора от водения иск. В този случай ищецът би имал право на жалба срещу действията на частния съдебен изпълнител, както и на иск за вреди. В този смисъл определението на въззивния съд не е и в противоречие с посочените от касатора съдебни решения по гр.д. № 1385/2012г., гр.д. № 1812/2015г. и гр.д. № 1747/2020г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Във връзка с третия поставен въпрос касаторът се позовава на определение № 66 от 07.04.2017г. по ч.гр.д. № 49/2017г. на ВКС, ГК, І г.о. Счита, че обжалваният съдебен акт на Софийски градски съд в частта на потвърдените като дължими на „Юробанк България“ АД разноски по чл. 78, ал. 4, вр. чл. 81 от ГПК е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определението. Действително съгласно трайната практика на Върховния касационен съд, ако производството по делото е прекратено в закрито заседание, ответникът може да претендира заплащането и да представи доказателства за сторените разноски в срока и по реда на чл. 248 от ГПК; разноските следва да са във връзка с производството, т.е. да са извършени до момента на прекратяването му. В този смисъл са още определение № 43 от 12.03.2018г. по ч.гр.д. № 3905/2017г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., определение № 234 от 27.05.2021г. по ч.т.д. № 962/2021г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. Начинът, по който е формулиран въпросът на касатора обаче, изключва допускането на касационно обжалване. Въпросът не е правен, а фактически. Той предоставя преценка от страна на касационния съд на доказателствата по делото във връзка с определено фактическо обстоятелство - дали плащането на адвокатското възнаграждение от ответната банка е преди постановяване на прекратителното определение на Софийския районен съд, макар в рамките на деня, в който това определение е било постановено. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

По частната касационна жалба на „Юробанк България“ АД.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване по жалбата на банката. От този касатор изобщо не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос във връзка с допускане на касационното обжалване. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ, приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Същевременно не се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение.

Воден от горното съдът