Определение № 740 от 10.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1735/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Имоти България“ ООД срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ищецът „София Франс Ауто“ АД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 и чл. 86 ал. 1 ЗЗД.

За да постанови решението си, въззивният съд е намерил за безспорни между страните обстоятелствата, че на 10.12.2013 г. бил сключен процесният договор за консултантска дейност, с който ищецът възложил на ответника в срок до седем месеца от подписване на договора и заплащане на аванс да го снабди с изработен и влязъл в сила подробен устройствен план за посочения в договора поземлен имот, позволяващ изграждането на автосервиз, автосалон за продажба на автомобили и административна сграда, както и комуникационно решение, включващо вход и изход за имота от и към автомагистрала „Хемус“, съобразено с изискванията на действащото законодателство и възложителя, а в срок до дванадесет месеца от подписването на договора да е завършена процедурата по одобряване на работния проект за пътна връзка за вход и изход към магистралата и да е получено строително разрешение за изграждането й. На 11.12.2013 г. възложителят заплатил на изпълнителя уговорения аванс. С анекс от 23.01.2017 г., страните удължили сроковете за изпълнение на дейностите относно получаването на изработен и влязъл в сила ПУП за имота със седем месеца - до 23.08.2017 г., а за дейностите относно одобряване на работен проект за пътна връзка за вход и изход на имота от към автомагистрала „Хемус“ и получаване на строително разрешение с 12 месеца - до 23.01.2018 г. И в продължените с анекса срокове, ответникът не изпълнил задълженията си по чл.1 от договора. С нотариална покана, връчена на ответника на 29.07.2020 г., ищецът на основание чл. 4 от договора направил изявление за неговото разваляне поради неизпълнение на задълженията на ответника в уговорените срокове, като поканил ответника в 10-дневен срок да върне получената сума в размер на 67 300,12 лева.

Изложените във въззивната жалба оплаквания съдът е намерил за неоснователни.

Възраженията относно наличието на невъзможност за изпълнение на задължението да осигури издаването на разрешение за строеж на комуникационно решение по чл. 1.3. договора, произтичаща от отказ на ищеца да съгласува изработване и одобряване на идеен проект за локално платно и последващо съгласуване на техническия проект за пътна връзка, съдът е отхвърлил като неоснователни със съображенията, че по делото не са ангажирани доказателства ищецът да е бил поканен да извърши тези действия, респ. да е отказал да стори това до крайния срок на договора.

По доводите, че правото на възложителя да развали договора възниква само при кумулативното наличие на условията, предвидени в чл. 4.1 и чл. 4.2, съдът е приел, че от съдържанието на чл. 4 може да се направи непротиворечив извод, че възложителят има право да развали договора при настъпването на която и да е било от двете хипотези - неизпълнение в уговорения срок на завършена процедура по влизане в сила на ПУП и комуникационно решение или незавършване в срок на процедурата по одобряване на работния проект за пътна връзка за вход-изход и липса на получено строително разрешение за изграждането й.

Съдът е отхвърлил като неоснователни и възраженията на ответника, че е изпълнил задълженията си по чл. 1.2 от договора. Приел е, че макар и след крайния срок за изпълнение на договора, а именно на 29.11.2018 г., да е налице влязла в сила заповед за одобряване на подробен устройствен план, тази част от предмета на договора не би могла да се ползва самостоятелно, тъй като не отговаря на възложеното, обхващащо и и комуникационното решение за вход и изход, тъй като частичното изпълнение без наличието на одобрен работния проект за пътна връзка и без строително разрешение за изграждането й не ползва възложителя, поради което не може да се приеме, че е налице незначително неизпълнение, което да не позволява разваляне на договора. В тази насока е изтъкнал, че липсват доказателства изготвеният от изпълнителя идеен проект за комуникационно решение е одобрен съгласно правилата на ЗУТ, доколкото идейният проект е само част от инвестиционния проект, който само в цялост служи за издаването на разрешение за строеж, а в случая идейният проект не е пресъздаден в работен проект, който да е съгласуван и одобрен от компетентните органи.

За да намери за неоснователно и възражението, че заложените в договора изисквания не съответстват на действащото законодателство, съдът е приел, че с оглед качеството на ответника като търговец, който по занятие се занятие се занимава с изработване на проекти и извършване на необходимите действия по одобряването им, същият още към момента на подписване на договора следва да е бил наясно с изискванията на действащото законодателство, но възражения в тази насока от страна на ответника не са правени нито при подписване на договора, нито в хода на неговото изпълнение, включително в продължения срок. Независимо от това тезата за невъзможност за изпълнение съдът е намерил за оборена и с оглед на обстоятелството, че след развалянето на договора на ищеца, въз основа на договор с друг консултант на ищеца през 2021 г. е било издадено разрешение за строеж на пътната връзка.

Въззивният съд е обсъдил по същество дори и заявеното за първи път във въззивното производство възражение, че от платения аванс следва да се приспаднат разходи за извършената работа. Намерил е същото за неоснователно със съображенията, че липсват доказателства за извършени такива разходи за сметка на ищеца, в договора изрично е уговорено, че разходите за услуги от подизпълнители са за сметка на ответника, а евентуалните разходи по повод промяната на предназначението на имота са извън предмета на договора, поради което следва да бъдат заявени с възражение за прихващане или насрещен иск, каквито не са предявени.

С тези съображения въззивният съд е обосновал и крайния си извод за възникнало и надлежно упражнено от ищеца право на разваляне на договора, поради което и на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД ответникът дължи връщане получения аванс, заедно с обезщетение за забавата.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

• длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на въззивника във въззивната жалба, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на въззивното решение, както и да изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните;

• длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение, като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила;

• длъжен ли е съдът да обсъди заключенията и обясненията на вещите лица по съдебно-технически експертизи и да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността и доказателствената им стойност;

• при спор относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнато общо съгласие по конкретна договорна клауза и целените с нея правни последици, длъжен ли е съдът да изложи мотиви за основанията, въз основа на които достига до извод за наличие на конкретна действителна воля на страните, както и да тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД;

• какво е значението на забавата на възложителя по договор за изработка; какви са основанията за възникване на правото на възложителя да развали договора, когато е налице забава на изпълнителя, причинена от забава на възложителя.

По отношение на последния въпрос се поддържа и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК с доводите, че значението му за точното прилагане на закона и развитието на правото произтича от необходимостта от разширяване тълкуването на разпоредбата на чл. 96 ЗЗД в хипотезата на договор за изработка и от формирането на практика по приложението ѝ в същата хипотеза.

Не са налице условията за допускане на касационното обжалване.

Първите три въпроса не отговарят на общото изискване за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Значението им за конкретния спор се обосновава с аргументите, че въззивният съд не е обсъдил редица доводи на ответника, подробно възпроизведени в изложението по чл. 280 ГПК, както и събраните по делото доказателства, вкл. експертни заключения. Въпросите поради това не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви, доколкото в същите съдът е обсъдил всички изложени в жалбата оплаквания: за неправилно определяне на предмета на договора и сроковете за изпълнение, относно съдържанието на клаузите по чл. 4 от договора и липсата на предвидените в тях условия за разваляне на договора, по наличието на основания за разваляне на договора и начина на разваляне, като съобразно правомощията си е изложил самостоятелни мотиви по спорните въпроси. Съдържащите се в изложението аргументи поради това не обосновават значимост на поставените въпроси като обусловили правните изводи на въззивния съд, а в действителност се свеждат до оспорване на правилността им, чиято проверка обаче е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и четвъртият въпрос, доколкото въззивният съд, обсъждайки доводите на ответника по чл. 4 от договора, е изложил съображенията, поради които е приел, че предвидените в текста основания за разваляне са уговорени в съотношение на алтернативност, а не кумулативно според тезата на ответника, а именно че текстът на уговорката е ясен и обосновава непротиворечив извод в този смисъл. Правилността на този извод не е предмет на фазата по допускане на касационното обжалване.

Накрая, не удовлетворява общата предпоставка и петият въпрос, доколкото същият предпоставя наличието на забава на кредитора (в случая ищеца), каквато забава въззивният съд е приел за недоказана.

По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК и съобразно направеното искане жалбоподателят следва да заплати на ищеца юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.

С тези мотиви съдът