Определение № 722 от 17.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1710/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. П. ,чрез пълномощник адв. С. З. срещу решение №1534 от 29.11.2016г по в. гр.дело № 1616/2016г. на Варненски окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 545 от 18.02.2016г на ВРС в една част и потвърждаването му в друга, изцяло е отхвърлен иска му по чл. 200, ал.1 от КТ срещу работодател [фирма], за обезщетение на неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, за конкретен посочен в исковата молба период. Ищецът,като докер в отдел „Товаро- разтоварна дейност” на пристанището е получил травматични увреждания от трудова злополука на 09.03.2013г .Предвид уврежданията и свързаните с тях болки и страдания въззивният съд е приел за прекомерно определеното по справедливост от ВРС обезщетение в размер на 45 000 лева. На първа инстанция са били присъдени 11 385лв ,след приспадане на вече получено от застрахователя обезщетение в общ размер на 33 642 лв, т.е искът е бил частично уважен, а до пълния предявен размер от 62 258 лв .отхвърлен, поради което, приемайки за справедливо и достатъчно обезщетение от 30 000 лева с оглед естеството на претърпяните увреждания и свързаните с него болки и страдания, въззивният съд е отхвърлил иска, тъй като с полученото от застрахователя плащане ищецът е обезщетен за предявените неимуществени вреди .Въззивният съд е разгледал и макар с други мотиви е потвърдил отхвърлянето на евентуалния обратен иск, предявен от ответния работодател срещу [фирма], застраховател за риска „трудова злополука” по задължителната застраховка. В касационната жалба се съдържа оплакване за необоснованост по отношение на извода ,че ищецът се е възстановил напълно от травмите и оплакване за незаконосъобразност, поради извода на съда ,че с полученото плащане от застрахователя [фирма] са обезщетени всички претендирани неимуществени вреди, болки и страдания за преиода 09.03.2013г – 15.01.2015г Според защитата, съдът е следвало да съобрази дължимото по застрахователната полица, което в случая е с дължим остатък 47 131лв. Като основание за допускане до касация в изложението се поддържа чл.280 ал.1,т.3 ГПК,по два формулирани въпроса: 1.Има ли право работника, реализирайки правото си срещу работодателя по съдебен ред, да ангажира и отговорността на застрахователя, след това, за същото събитие .Според защитата, такова действие в настоящия процес не е извършено, затова отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона, за отговорността на работодателя и застрахователя. 2.Следва ли при присъждане на обезщетение по чл. 200 КТ ,съдът да изхожда единствено от общото понятие за справедливост, или е длъжен при сключена застраховка „трудова злополука „ да съобрази този размер с дължимото застрахователно обезщетение. Обосновка на този въпрос не се съдържа в изложението, но в касационната жалба се поддържа ,че справедливият размер е определеният при сключване на застраховката „трудова злополука”,с оглед установена 50 % намалена трудоспособност. Изтъква се и основанието по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, като са цитирани реш. № 321/2010г по гр.д № 4161/2008г, реш. № 191 /2010г по гр.д № 824/2009г ІV г.о и реш. № 211/2010г по гр.д № 719/2009г, без да е уточнено по кой въпрос. Решенията са от практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът [фирма] е заявил отговор за недопускане на касационната жалба до разглеждане, становище в същия смисъл е депозирал и застрахователя [фирма] ,трети лице помагач и ответник по обратния иск.Посочените въпроси са хипотетични .Въпрос на избор е срещу кого увреденият да предяви иска си ,застраховател, или работодател. В случая работникът е изцяло обезщетен за претендираните с иска вреди. За да приеме иска за изцяло неоснователен въззивният съд е изтъкнал,че отговорността на работодателя е ангажирана ,но ищецът е изцяло обезщетен с полученото обезщетение от застраховката по чл.52 ,ал.1 ЗЗБУТ за неимуществените вреди, които е претендирал с иска и завишено оценил на общо 100 000 лева, за период от датата на злополуката до последния ден болничен лист. Застрахователят е изплатил на два пъти суми на ищеца ,в размер на 900 лв на 01.08.2014г и 32 742 лв на 27.03.2015г. Въззивният съд, като е съобразил обществения критерии за справедливост съгласно чл.52 ЗЗД ,при установените по делото травматични увреждания и свързаните с тях болки и страдания е определил като адекватен размер на обезщетението от 30 000 лева,т.е определил е по справедливост размер, по- малък от получените обезщетения. Върховен касационен съд, ІІІ г.о намира, че не е налице основание за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество по формулираните въпрос. Въпросът, формулиран в изложението на първо място, няма връзка с решаващите съображения на съда да отхвърли иска и въобще с предмета на делото, очертан от исковата молба, включително произнасянето на съда по евентуалния обратен иск, което решение не засяга касатора. Въпрос за избор срещу кого да насочи претенцията си ,съответно да приеме ли обезщетение от застраховател, е стоял пред ищеца преди да заведе настоящето дело и този въпрос не е обуславящ за изхода му,нито е произнасян в решението. Съгласно закона и установената константно практика по прилагането на чл. 200, ал.4 ГПК е от значение факта на полученото по застраховката ,заради приспадането му. Така намира изражение принципът на пълното и реално обезщетяване на всички вреди, приложим и за обективната отговорност по чл. 200, ал.1 КТ, а производно от него е правилото ,че една и съща вреда не се обезщетява повече от веднъж. Вторият поставен въпрос има ясен и установен отговор в задължителната практика на ВКС, включително в цитираната от касатора практика ( реш. №211/2010г по гр.д № 719/2009 ІVг.о, по реда на чл. 290 ГПК). Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно критериите,въведени задължително с ППВС №4/1968г. Затова договорени със застраховател, или установени по друг начин, вкл. с подзаконов нормативен акт прагове за обезщетяване и способи за определяне на застрахователни суми по сключени застраховки с предмет обезщетения на пострадали, включително за вреди от трудова злополука, нямат място сред установените съгласно ППВС № 4/1968г критерии, прилагани от съда съгласно чл. 52 ЗЗД. Въззивното решение еднозначно изразява това установено в правоприлагането разбиране.Съдът е формирал собствена преценка за справедливия размер на обезщетението при понесените в случая болки и страдания, без да изхожда от механизма за определяне размера на плащанията от застровател при „трудова злополука” ,като е отхвърлил доводите на ищеца ,че следва да се ръководи от него.Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване и по втория формулиран въпрос. Съдържателни съображения във връзка с посоченото основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК ,или по основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК липсват в изложението .За пълнота следва да се изтъкне ,че съдът не е направил извод ищецът да се е възстановил напълно, както защитата на касатора счита. Касае се за тежка комбинирана травма, лекувана оперативно, като при обсъждането на фактите и заключението на СМЕ от въззивния съд изрично е възприето ,че не е налице пълно възстановяване и че най- вероятно ще се наложат бъдещи оперативни интервенции, лечебни и възстановителни процедури.При определяне на обезщетението по размер решаващо е съобразен предметът на претенцията, който ищецът изрично е ограничил за определен период, за понесени от него болки и страдания до м. януари, 2015г. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение, от ответника по жалбата, което на основание чл.78, ал.8 ГПК следва да бъдат определено в размер на 200 лева и присъно, в тежест на касатора. Предвид горното Върховният касационен съд, ІІІ г.о.