Определение № 80 от 04.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7449/2014 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.2 ГПК Образувано е по частна жалба на В. С. Ц. ,чрез адв.В. П. от САК срещу определение № 20677 от 14.10.2014г по ч.гр.дело № 14278/2014г на Софийски градски съд ,с което е потвърден отказ на съдия по вписванията при СРС с определение №341/29.08.2014г за вписване на предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, тъй като съгласно закона,чл. 112 ЗС, тази категория актове не подлежат на вписване. В изложение се сочи основанието по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК ,по въпросите: подлежат ли на вписване предварителните договори съгласно чл. 4 б «е» от Правилника за вписванията в редакцията му към ДВ бр.63 от 01.08.2014г, налице ли е противоречие между подзаконов нормативен акт (изменението и допълнението на цитираната норма ) и закона – чл.112 б.а ЗС ,може ли съдия по вписванията да извърше преценка в производството по вписване ,доколкото не е правораздавателен орган, относно това има ли противоречие между подзаконов нормативен акт и закона,по своя преценка да се отклони от разпоредбите на правилника ,който е длъжен стриктно да спазва при функциите си. При положение че Агенцията по вписванията извършва услуга съгласно правилника срещу такса, която е платена добросъвестно, не подлежи ли същата на връщане. Въпросите са обвързани с довод ,че същинско противоречие няма, тъй като целта на вписването на предварителните договори е била да се внесе по- висока сигурност, че съдията по вписване извършва административна услуга и не може да изтъква правилото на чл. 15 ал.3 ЗНА, тъй като не е правораздавателен орган. С обжалваното определение Софийски градски съд е приел ,че е налице противоречие между законов и подзаконов акт, поради това правилно е отказано вписване, Без значение е дали съдията по вписвания е изтъкнал основание съобразно чл. 15 ал.3 ЗНА ,тъй като ако не той, съдът по обжалваното определение би следвало да съобрази правилото. Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима.Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане ,по следните съображения: Свързаните въпроси в изложението са относими към решаващо преценените обстоятелства по прилагането на подзаконов нормативен акт, когато същият противоречи на закон, но обосновката на основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК е неприемлива. Върховен касационен съд не приема тезата, че съдията по вписванията е бил длъжен да приложи чл. 4 б «е» от Правилника за вписванията в редакцията му към ДВ бр.63 от 01.08.2014г (относно вписване на предварителните договори, допълнение в ПВ, действало до отмяната му с ДВ бр.92/07.11.2014г), тъй като е администратор и няма правомощия да се отклонява по своя преценка от подзаконовия нормативен акт ,ако последният му повелява вписване, даже нормата от правилника да противоречи на закона. По общо правило, съгласно чл.15 ал.1 ЗНА нормативният акт трябва да съответствува на Конституцията и на другите нормативни актове от по - висока степен и когато несъответствието между подзаконов нормативен акт и закон е явно, както в случая, законът дава основание на всеки. На следващо място, по отношение на основанията за отказ от вписване е предвиден съдебен контрол. Нормата на чл. 15 ал.3 ЗНА поначало намира приложение при съдебния контрол, без това да означава, че кръга адресати на чл.15 ал.1 ЗНА е ограничен от колизионнния характер на правило в чл. 15 ал.3 ЗНА ,в което са визирани изрично правораздавателните органи, а не администрацията .Целта на съдебния контрол, включително при вписванията, е законосъобразното разрешение по конкретния случай. По настоящето дело тя е постигната именно поради това ,че съдията по вписванията се е позовал на закона, а не на нормата в подзаконовия акт, която му противоречи .Чрез въпросите се предлага тълкуване ,което да доведе до противно на даденото по законодателен път разрешение и целта на съдебния контрол, в конфликт с принципа за законосъобразност при действията на администрацията включително. Отделен въпрос е доколко може да се възприеме тезата, че дейността на съдията по вписванията е административна .Същественото е, че се касае за дейност, при която се преценява дали актът, който се представя за вписване, отговаря на изискванията на закона за това .Даже да се възприемат част доводите на касатора, те няма да обусловят друг изход на делото, нито резултат, обратен на този по обжалваното определение, с което е потвърден отказ да бъде вписан акт, който по закон не подлежи на вписване. За да е налице основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, следва приложимата правна норма, обусловила решаващия извод на съда, да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни нейното съдържание, тъй като точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата,която го урежда. Липсва неяснота и по въпроса следва ле да се върне внесена държавна такса за вписване при това положение .Нормите на Закона за държавните такси и действащите в тази връзка подзаконови нормативни актове са ясни. По изложените съображения,ВКС ІІІ г.о.