Определение № 56 от 07.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 765/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, [населено място] срещу решение № 263 от 17. 11. 2020 г. по в. т. д. № 488/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, трети състав, с което е потвърдено решение № 251 от 17. 06. 2020 г. по т. д. № 292/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което касаторът е осъден да заплати на И. А. П. сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от телесни повреди /травматично проникване на кръв и въздух в лявата гръдна кухина, счупване на 6-11 леви ребра, контузия на белите дробове/, получени при ПТП на 26. 02. 2018 г. на автомагистрала „Тракия“, виновно причинени от водач на неидентифицирано моторно превозно средство, което е напуснало местопроизшествието и не е било установено, ведно със законна лихва върху сумата, считано от 17. 01. 2019 г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Релевира оплаквания, че въззивният съд е достигнал до неправилния извод за осъществяване на механизма на ПТП съобразно твърденията на ищеца, без да обсъди доводите на ответника и събраните по делото доказателства,. Сочи, че решаващият състав неправилно е ценил показанията на свидетеля А. Х., като е игнорирал противоречията им с фактическите твърдения в исковата молба и противоречието им с показанията на същия свидетел, дадени в наказателното производство. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът не е анализирал данните от приложените по делото материали от досъдебното производство, както и заключенията на автотехническата експертиза и съдебномедицинската експертиза. Изразява становище, че съдът не е отчел възможната заинтересованост на свидетеля П., баща на ищеца, разпитан относно неимуществените вреди на последния. В жалбата се твърди, че посочените процесуални нарушения са довели до неправилни изводи на съда относно осъществяването на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Липсвали и доказателства за хипотезата на чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, доколкото по делото не било установено участието на неидентифицирано МПС в процесното ПТП. Релевират се и доводи за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон, а именно на разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Касаторът молби обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въвежда следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, наведени във въззивната жалба, както и по всички събрани по делото доказателства относно релевантните факти в тяхната взаимна връзка и да изложи мотиви по отношение на тези доказателства, доводи и възражения?; Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, респ. на установените чрез тях правнорелевантни факти, да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и цени заключението на вещото лице заедно с другите доказателства по делото?; Длъжен ли е да го възприеме в случай, че заключението е ясно и обосновано и да обсъди доказателствената му стойност?; Длъжен ли е въззивният съд, когато по делото има разноречиви доказателства, да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едни, а отхвърля други?; 3. Длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на доводите на жалбоподателя Гаранционен фонд за наличието на обстоятелствата по чл. 172 ГПК по повод свидетелските показания и относно наличието на вътрешни противоречия в свидетелските показания и логическите им несъответствия?; Длъжен ли е въззивният съд да подходи със засилена критичност при преценка свидетелските показания по чл. 172 ГПК?; 4. Каква е доказателствената сила на актовете на органите в досъдебното производство и на събраните в наказателно производство доказателства за доказване на механизма на пътнотранспортното произшествие в производството и как въззивният съд следва да прецени доказателствената сила на актовете на органите в досъдебното производство и на събраните в досъдебното производство доказателства във връзка с доказване механизма на ПТП?; 5. За доказателствената сила на констативния протокол за ПТП с пострадали лица в случаите, когато ответникът своевременно е оспорил отразения в констативния протокол механизъм на ПТП, и по въпроса кой носи доказателствената тежест за установяване на механизма на ПТП?; 6. Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки един от тези критерии е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетение за приложението на чл. 52 ЗЗД?; 7. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички доказателства и данни по делото и до какъв порок на въззивния съдебен акт води липсата на такова обсъждане?; 8. При преценка за наличието на съпричиняване въззивният съд следва ли да прецени дали конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия съставлява пряка и непосредствена причина за настъпване на вредите и налице ли е принос за настъпване на увреждането, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането?; Следва ли въззивният съд да намали обезщетението за вреди от непозволено увреждане, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване при наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат?; Следва ли въззивният съд да вземе предвид заключението на вещото лице по автотехническата експертиза при преценката дали е налице съпричиняване?; При определяне на степента на съпричиняването подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?“ Касаторът твърди, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, като се позовава: по въпросите по т. 1 – на Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/1953 г. и на решения на ВКС – решение по т. д. № 34/2013 г., ІІ т. о., решение по гр. д. № 1413/2009 г., ІV г. о., решение по т. д. № 1826/2016 г., І т. о., решение по т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 866/2012 г., І т. о. и решение по т. д. № 823/2010 г., ІІ т. о.; по въпросите по т. 2 – на ППВС № 1/1953 г. и решения на ВКС - решение по т. д. № 1034/2019 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 684/2019 г., ІІ т. о. и решение по т. д. № 587/2018 г., І т. о.; по въпроса по т. 3 – на противоречие с актове на ВКС, а именно решение по гр. д. № 4604/2014 г., ІV г. о., решение по гр. д. № 1/2013 г., ІV г. о.; по въпроса по т. 4 – на решения на ВКС, а именно решение по т. д. № 2192/2017 г., ІІ т. о. и решение по т. д. № 648/2008 г., ІІ т. о.; по въпроса по т. 5 – на решения на ВКС, както следва решение по т. д. № 750/2011 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 768/2008 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 423/2011 г., І т. о. и решение по т. д. № 490/2011 г., І т. о.; по въпроса по т. 6 – на ППВС № 4/1968 г. и на решения на ВКС - решение по т. д. № 795/2008 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 1664/2019 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 486/2012 г., ІІ т. о. и решение по т. д. № 669/2012 г., ІІ т. о.; по въпроса по т. 7 – на решение по т. д. № 2546/2019 г., ІІ т. о.; по въпросите по т. 8 – на ППВС № 17/1963 г. и на решения на ВКС – решение по т. д. № 1117/2009 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 1677/2017 г., І т. о., решение по т. д. № 1748/2017 г., І т. о. и др. Касаторът поддържа, че е налице и предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът по касационната жалба И. А. П. не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е преценил, че първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено и е препратил към мотивите на същото. В последните е прието, че на 26. 02. 2018 г., около 13, 40 на автомагистрала Тракия е настъпило ПТП с участието на лек автомобил „Сузуки Гранд Витара“, рег. [рег.номер на МПС], управлявано от ищеца, и лек автомобил „Мерцедес 313 ЦДИ“, рег. [рег.номер на МПС], управляван от Д. Д. Г., като образуваното по случая досъдебно производство е било прекратено; съгласно заключението на автотехническата експертиза П. е управлявал лекия автомобил по южното платно за движение на магистралата в посока от запад на изток, докато вторият автомобил бил спрян в лентата за принудително спиране. В мотивите на първоинстанционния съд е отразено, че според вещото лице по автотехническата експертиза била задействана спирачната система на автомобила „Сузуки“, като същият загубил странична устойчивост, започнал да се завърта в посока на часовниковата стрелка с едновременно косо движение надясно по платното и със задна лява част се ударил в задната лява част на спрелия „Мерцедес“. Посочено е, че съгласно експертизата липсват обективни данни за наличие на трети неизвестен автомобил на мястото на инцидента. Във въззивното решение е направен извод, че ищецът е получил уврежданията по исковата молба в посоченото ПТП на автомагистрала Тракия, причинено от МПС, което е напуснало местопроизшествието и не е било идентифицирано. Позовал се е на показанията на свидетеля А. Х., очевидец на процесното ПТП, и на заключението на автотехническата експертиза. Въз основа на показанията на посочения свидетел, който е пътувал на предната дясна седалка в управлявания от ищеца автомобил „Сузуки“, съдът е приел, че произшествието е настъпило след задействането на спирачната система на движещия се в най-лявата лента на магистралата посочен автомобил от ищеца с оглед внезапното и несигнализирано навлизане в същата лента на изпреварвания, движещ се в средната лента, неидентифициран автомобил, който към момента на напускането на лентата си за движение се е намирал на около 10-15 метра от автомобила „Сузуки“, при удар със спрял микробус „Мерцедес“, който поради наличието на сняг в аварийната лента се намирал отчасти и в средната лента за движение. Съдът е съобразил експертното мнение, че техническата причина за настъпилото ПТП е загубата на странична устойчивост на управлявания от ищеца автомобил, предизвикана от задействане на спирачната му система, както и че към момента, в който ищецът е реагирал, с оглед движението му със скорост от 80 км/ч, същият е нямал възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно екстрено спиране. Въззивният съд е споделил извода в първоинстанционното решение, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания възлиза на 35000 лв. Счел е, че не е налице основанието по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, доколкото по делото не се установява пострадалият да е допринесъл за вредоносния резултат, като е извършил твърдяните от ответника нарушения на правилата за движение по пътищата – да е бил без поставен обезопасителен колан и да е управлявал МПС с несъобразена с пътните условия скорост. Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т. 1, 2 и 7 в изложението на касатора се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, По тези въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които цитираните от касатора и служебно известните на състава – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Съгласно трайноустановената практика на ВКС /решение № 157 от 8. 11. 2011 г. по т. д. № 823/2010 г., ІІ т. о., решение № 344/21. 09. 2012 г. по гр. д. № 862/2011 г., ІV г. о., решение № 127 от 5. 04. 2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г., ІV г. о. и др./ въззивният съд може да препрати към мотивите на първата инстанция, но само като приеме, че обжалваното решение подлежи на потвърждаване и след като мотивира, защо оплакванията в жалбата са неоснователни. Дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 от ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58 от 13. 02. 2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, І г. о., решение № 241 от 23. 10. 2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 324 от 13. 07. 2011 г. по гр. д. № 378/2009 г. на ВКС, ГК, І г. о. и др. се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. При постановяване на въззивното решение, апелативният съд се е съобразил с тази задължителна и постоянна практика на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси, с оглед на което не е налице допълнителното основание по чл. 280 ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Във въззивния акт е посочено, че се препраща към мотивите на потвърденото първоинстанционно решение, но съставът на апелативния съд е изложил и собствени мотиви за осъществяване на основанието по чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ за плащане на дължимото застрахователно обезщетение от Гаранционния фонд, като се е произнесъл по доводите и възраженията на страните след извършена преценка на фактическия и доказателствен материал по делото. Досежно механизма на ПТП решаващият състав е обсъдил и анализирал показанията на свидетеля Х., пътувал в управлявания от ищеца автомобил към момента на произшествието, и заключението на автотехническата експертиза, като е формирал изводи за противоправно поведение на водача на неустановения автомобил, намиращо се в причинна връзка с настъпилото ПТП. Решаващите изводи на съда са основани на данните от автотехническата експертиза за „техническата причина“ за ПТП – загуба на странична устойчивост на управлявания от ищеца автомобил поради задействане на спирачната му система и на изяснената от свидетеля Х. „фактическа причина“ за това поведение на водача на катастрофиралия автомобил. Видът и характерът на уврежданията на ищеца, както и начинът, по който са получени, са установени въз основа на съдебномедицинската експертиза. В този смисъл неоснователни се явяват оплакванията на касатора, в контекста на които са поставени въпросите, че съдът не е анализирал експертните заключения и не е основал изводите си относно релевантните факти на тях. С оглед мотивите на съда некоректно е и позоваването на касационния жалбоподател на противоречие между събраните гласни доказателства и заключението на автотехническата експертиза по отношение на участието в процесното ПТП на неидентифицирано МПС, доколкото, както е акцентирал съдът, причината за задействането на спирачната система на управлявания автомобил от страна на пострадалия се изяснява само от показанията на посочения свидетел. Несъгласието на касатора с изводите в съдебното решение представлява оплакване за неправилност на акта по чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава наличие на основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. Неоснователни са и доводите на касатора, във връзка с които са поставени въпросите, че въззивният съд не е съобразил показанията на свидетелите, дадени в прекратеното досъдебно производство, тъй като съгласно константната практика на ВКС гражданският съд, разглеждащ иск за обезщетяване на вреди от ПТП, може да формира изводи само въз основа на събрани в гражданския процес, в съответствие с принципите на непосредственост и равенство на страните, доказателства. Въпросите по т. 3 от изложението са свързани с оплакванията на касатора, че въззивният съд е ценил показанията на свидетеля П., баща на ищеца относно претърпените от него болки и страдания във връзка с телесни увреждания при ПТП в противоречие с разпоредбата на чл. 172 ГПК, както и че не е обсъдил противоречията между показанията на свидетеля П. и твърденията в исковата молба. Съгласно решение № 79 от 12. 07. 2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, ІV г. о. относимите и допустими гласни доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. В решение № 131 от 12. 04. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о., посочено от касатора, е дадено разрешението, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Изводите на въззивния съд относно претърпените от ищеца неимуществени вреди и обстоятелствата от значение за справедливия размер на дължимото обезщетение за тези вреди действително са основани на показанията на свидетеля П., които решаващият състав е преценявал с оглед заключението на съдебно-медицинската експертиза и при отчитане на възможната му заинтересованост. С оглед изложеното не може да се направи извод, че съдът се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК. Що се отнася до показанията на свидетеля Х. въззивният съд е посочил, че същият е потвърдил фактите, изложени от ищеца в исковата молба. Касае се до заключение за липса на противоречие на гласните доказателства с фактическите твърдения по исковата молба, с което съдът е отговорил на въззивните доводи на ответника. Що се отнася до правилността му, то същата не подлежи на преценка в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите относно доказателствената сила на констативния протокол за ПТП, актовете на органите в досъдебното производство и събраните в наказателното производство доказателства относно механизма на ПТП не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изводите на Пловдивски апелативен съд относно механизма на ПТП не са основани на такива документи и на събрани в прекратеното досъдебно производство доказателства. Поради това касационното обжалване по тези въпроси не може да се допусне. Поставеният от касатора въпрос по т. 6 касае приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е включен в предмета на конкретното дело и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се доказва наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност / решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2017 г. на ВКС, решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о. и др./ В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца И. П., въззивният съд е съобразил изяснените в посочената практика на ВС и ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства. При формирането на изводите си, въззивният съд е отчел вида и характера на уврежданията на ищеца, обстоятелството, че всяко от нараняванията е представлявало разстройство за здравето му, временно опасно за живота, проведеното му спешно оперативно лечение, конкретно претърпените от него болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, затрудненията на движението на ищеца вследствие уврежданията, както и възрастта му към момента на произшествието. Изложеното сочи, че изводите на съда са изградени при съобразяване на задължителната практика на ВС и формираната последователна практика на ВКС, поради което не е обосновано приложното поле на касационния контрол. Въпросите по т. 8, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, са значими за изхода на делото с изключение на последния въпрос относно определянето на степента на съпричиняване, доколкото в случая въззивният съд е счел, че не са налице твърдяните от ответника нарушения на правилата за движение по пътищата, извършени от пострадалия, които да са допринесли за увреждането. При произнасянето по тях въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираните от жалбоподателя ППВС № 17/1963 г. и решение на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24. 06. 2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12. 11. 2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02. 10. 2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04. 02. 2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о. и решение № 92 от 24. 07. 2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о. се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия трябва да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от застрахователя, който го е въвел надлежно. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. В случая въззивният съд е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства, в т. ч. и на заключението на автотехническата експертиза, за да приеме, че липсват данни към момента на ПТП ищецът да е бил без поставен обезопасителен колан, както и че не се установява скоростта на управлявания от него автомобил да не е била съобразена с конкретните пътни условия. Въззивният съд не е игнорирал заключението на автотехническата експертиза, че при движение със скорост от 63 км/ч пострадалият би имал техническа възможност да избегне удара чрез безопасно спиране, в какъвто смисъл са доводите на касатора, свързани с поставените въпроси. Изводът на съда за липса на съпричиняване е основан на интерпретация на посоченото експертно заключение заедно с данните за съобразената със зимните условия скорост на движение на управлявания от ищеца по магистрала автомобил от 75-80 км/ч към момента на навлизането на неидентифицираното МПС в лявата лента за движение и с установеното, че навлизането не е било сигнализирано и е било внезапно, поради което за пострадалия не е било налице задължение или възможност за предвиждането му, съответно за намаляване на скоростта. Правилността на това заключение на решаващия състав не може да бъде преценявана в производството по чл. 288 ГПК. Касационното обжалване не може да се допусне и на въведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това касаторът не аргументира тезата си за очевидна неправилност на атакувания съдебен акт отделно от поставените правни въпроси, по които вече бяха изложени съображения, и от оплакванията за неправилност на изводите на съда. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение