Определение № 1339 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3105/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу Решение № 455 от 12.04.2023 г. по в. гр. д. № 2442/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение на СГС 1-11 състав от 19.05.22 г., поправено с решение от 11.07.22 г., постановено по гр. д. № 213/2021 г. по описа на СГС, в частта, в която търговското дружество е осъдено да заплати на Е. Т. Д., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 90 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от реализирано на 31.01.2018 г. в [населено място] по вина на застрахования при касатора водач на л. а. "Форд", с рег. [рег.номер на МПС], неимуществени вреди - болки и страдания от телесни увреждания на дясно коляно, дясна подбедрица, контузия на гръдния кош и повърхностна травма в областта на окосмената част на главата, сътресение на мозъка и отключили се впоследствие вестибуларни нарушения, както и посттравматично стресово разстройство и псевдоепилептични (дисоциативни) припадъци, ведно със законната лихва от 15.06.2020 г. до окончателното плащане на дълга.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че съдът не е установил по безспорен начин причинната връзка между произшествието и част от вредите, настъпили за ищцата - сътресение на мозъка, вестибуларни нарушения, както и посттравматично стресово разстройство и псевдоепилептични (дисоциативни) припадъци. Поддържа, че определеният от съда размер на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Излага оплаквания, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен релевантните за размера на обезщетението обстоятелства, а именно вида и тежестта на телесните увреждане на ищцата, интензитета и продължителността на понесените физически и психически болки и страдания и икономическото състояние на страната към датата на произшествието. Искането е за отмяна на атакуваното решение.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Е. Т. Д. е подала отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно - за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за осъществили се всички правопораждащи претенцията на ищцата юридически факти - валидно възникнало правоотношение по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите между делинквента и „Дженерали Застраховане“ АД към датата на настъпване на застрахователното събитие; настъпване на застрахователно събитие - пътнотранспортно произшествие (ПТП); предпоставките по чл. 45 от ЗЗД - противоправно деяние; претърпени от ищцата неимуществени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се претендира застрахователно обезщетение, и причинно-следствена връзка между поведението на застрахованото лице (водач на л. а. "Форд", с рег. [рег.номер на МПС] ) и вредите. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат, като е установил, че на 31.01.2018 г., около 13. 45 ч. в [населено място], на бул. „Д-р П. Дертлиев“, в района на [жилищен адрес] при управление на л. а. "Форд", с рег. [рег.номер на МПС], водачът Б. К. П. нарушил правилата за движение по пътищата, като преминал на червен светлинен сигнал на светофарната уредба, не пропуснал и така реализирал ПТП с пресичащия пътното платно на пешеходна пътека тип М8. 1, сигнализирана с пътен знак Д-17 и хоризонтална маркировка, пешеходец Е. Т. Д.. Приел е за безспорно, че към датата на ПТП касаторът е имал качеството на застраховател на гражданската отговорност на делинквента. Въз основа на писмените доказателства по делото (медицински документи), гласните доказателства (показанията на двамата разпитани от СГС свидетели) и заключенията към комплексните медицински експертизи, в това число и обясненията на вещите лица при изслушването им в откритите съдебни заседания, е счел за несъмнено установена пряката причинна връзка между ПТП и настъпилите увреждания на здравето на ищцата - контузия на дясно коляно, дясна подбедрица, гръден кош, повърхностна травма в областта на окосмената част на главата, сътресение на мозъка, увреждания на вестибуларния апарат, посттравматично стресово разстройство и появата на псевдоепилептични гърчове. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил характера и тежестта на телесните повреди на ищцата, дълбоките увреждания на психичното й здраве, негативната прогноза за лечение на болестта, както и младата й възраст към датата на деликта (33 години). Въззивният съд е отчел факта на извънсъдебното плащане на сумата от 60 000 лева, част от общия претендиран размер на обезщетението от 150 000 лева, както и неблагоприятната перспектива за пълно възстановяване на ищцата, чиято неработоспособност е в размер на 50 % след инцидента. Преценена е и нуждата от продължително лечение и интензивна терапия за преодоляване на снижената й социалната активност и дезадаптация. Произнасянето на СГС по размера на обезщетението е съобразено и със социално-икономическите условия в страната към 2018 година.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. "Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните ?";

2. "Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението ?";

3. „При доказано наличие на какви обстоятелства съдът следва да приеме за пълно (безспорно) доказана пряката причинно-следствена връзка между заболяване и неимуществени вреди, които по своя медикобиологичен характер нямат връзка с получените при увреждащото събитие физически травми ?“

4. "Длъжен ли е съдът да търси "точен паричен еквивалент" на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий ?";

5. "Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост ?".

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС - т. II на ППВС № 4/1968 г., както и в Решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV ГО, Решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на II ТО, Решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г.

на IV ГО, Решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на IV ГО, Решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV ГО, (по първи, втори и трети въпрос), с Решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на II ТО, Решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на I ТО, Решение № 154 от 30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на II ТО и Решение № 142 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на I ТО (по четвърти и пети въпрос).

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС по повдигнатите въпроси би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото.

Процесуалноправните въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението на касатора се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, включени са в предмета на делото и са обусловили правната воля на решаващия състав. При обосноваване на извода за дължимия размер на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди въззивният съд е съобразил доводите на въззивника - ответник по иска, и е извършил преценка на събраните по делото доказателства във връзка с релевантните за определяне на обезщетението обстоятелства. Въз основа на доказателствения анализ решаващият състав е приел за неоснователни доводите на застрахователя, поради което определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението - 90 000 лв. - е счетен за справедлив. В този смисъл по питания 1 и 2 е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по- горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички относими към предмета на делото доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. Анализът на фактите по делото, относими към дейността на въззивния съд по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост, касае обосноваността на съдебния акт, а оттам и правилността му. Тези въпроси не са част от производството по селекция на касационната жалба и не биха могли да мотивират допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият от поставените въпроси не отговаря на изискванията по чл. 280, ал. 1 ГПК, защото не поставя за разглеждане принципен процесуалноправен или материалноправен въпрос, а се свежда до преценка на събраните по делото доказателства и законосъобразността на процесуалните действия на съда. По съществото си този въпрос съдържа оплаквания, представляващи касационни основания за неправилност по чл. 281 ГПК. Разглеждането им в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Преценка за законосъобразност на решението се извършва само в случай на допускането му до касационно обжалване. В посочения смисъл са мотивите в точка 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК.

Последните два въпроса са по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Тези въпроси са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В цитираните от касационния жалбоподател ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел вида и характера на уврежданията, продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, възстановителния период, психическите последици от уврежданията, възрастта на пострадалата, дългия прогнозен период на лечение и неблагоприятната прогноза пред него. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Неоснователно е и искането за селектиране на касационната жалба по същите поставени въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът недопустимо се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по т. 3 от същия текст. Касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки, и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС, на която касаторът се позовава, не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение, ако по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. Наличието на съдебна практика по поставените питания, вкл. и дадено по тях обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вън от изложеното, липсва обосноваване и на твърдението за наличие на специалната предпоставка - значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение