Определение № 547 от 15.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 2334/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 581/20.03.14г., постановено по в.т.д.№ 1134/13г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6/11.01.13г. по т.д.№ 692/12г. на Пернишкия окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на „Диагностично – консултативен център І П.” Е., [населено място] сумата от 48673.15 лв. - обезщетение за периода 01.03.09г. до 30.04.10г., представляващо разлика между изплатената наемна цена за ползваните медицински кабинети в [населено място], [улица], ведно с намиращото се в тях медицинско оборудване, апаратура и инструментариум по договор за наем от 01.01.08г., които наемателят е продължил да ползва въпреки противопоставянето на наемодателя след прекратяване на договора, и пазарната стойност на наема за обекти от същия вид, определена в размер на пазарната стойност на наема за общински имоти. С решението е присъдена и законната лихва от 31.07.12г. до окончателното изплащане на главницата, както и сумата от 18241.82 лв., представляваща законната лихва върху главницата за периода от 28.01.11г. до 31.07.12г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е сключен наемен договор на 01.01.08г. при условията на чл.102, ал.4 от Закона за лечебните заведения със срок на действие до 31.12.08г. С нотариална покана, получена на 19.01.09г., наемодателят – ответник по касационната жалба, е заявил, че след изтичане на един месец от получаването й, договорът ще се счита прекратен и наемателят – настоящ касатор, следва да върне наетите вещи. По делото е било безспорно, че през исковия период от 01.03.09г. до 30.04.10г. наемателят е продължил ползването, като решаващият състав е изложил съображения, че е налице противопоставяне от наемодателя (с изпратената нотариална покана) и срокът на договора не е продължен с още една година, каквато възможност е била уговорена от страните. Обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползване на имота след прекратяване на наемния договор е определено съгласно решение № 194 по протокол № 15/23.12.97г. на ОбС – П. на база наемните цени за 1 кв.м. площ за имоти - общинска собственост и по действащата от 01.01.09г. тарифа за наемите. Изложени са съображения, че съгласно чл.51а, ал.4, т.3 ЗОС условията и редът за упражняване на правата на собственост на общината в търговски дружества с общинско участие в капитала се определят с наредба на общински съвет. Съгласно чл.28 от Наредбата за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, приета от ОбС П., наемните цени при отдаване под наем на имоти без търг или конкурс, какъвто е случаят, се определят с решение на Общинския съвет по приета тарифа. Възражението на наемателя, че цената следва да се определи по пазарни наемни цени за сходни помещения в същия район е счетено за неоснователно. Касаторът поставя въпросите: „Как следва да се определи наемната цена по отношение на имоти, собственост на общински търговски дружества – на базата на средната пазарна цена на наемите за съответния район и период или на база на приетите от общинските съвети наредби за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество?” и „В случай, че наемът се определя по приетите от общинските съвети наредби, когато в същите няма определени наеми за помещения, ползвани за „медицинска дейност”, последната може ли да се приравнява на търговска дейност?”. Сочи се основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие в практиката на съдилищата по решение № 378/27.01.14г. по в.гр.д.№ 1710/13г. на САС и решение № 644/13.06.05г. по т.д.№ 953/04г. на ВКС. В частта за присъдената лихва се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационното обжалване. В решение № 378/27.01.14г. по в.гр.д.№ 1710/13г. на САС е прието, че цените, определени по наредба на общинския съвет за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, се прилагат при изчисляване на наемната цена по сключен договор по реда на чл.102, ал.3 и ал.4 ЗЛЗ, по силата на изрично препращане в закона. Извън тези хипотези имотите и вещите на търговските дружества се отдават под наем при свободно договаряне, поради което и обезщетението за ползване следва да се определя по средни пазарни наемни цени за имоти от същия вид, и то доколкото същото надвишава размера на наемната цена по прекратения договор, ако наемателят е продължил да плаща наемната цена. Посоченото решение не е влязло в сила. С решение № 644/13.06.05г. по т.д.№ 953/04г. на ВКС е присъдено обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД, като не е коментирана базата, на която същото е определено. В случая е бил променен статутът на имота – от публична в частна държавна собственост, като е прието, че отношенията между наемателя и наемодателя следва да се уредят по правилата на ЗЗД по силата на чл.24 ЗДС. Поставеният първи въпрос от касатора е от значение за формиране на решаващите изводи на въззивния съд, поради което е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Посоченото от касатора решение на Софийския апелативен съд не е влязло в сила, поради което не е обосновано приложното поле на касационното обжалване съгласно чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В. въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като ВКС уточнява въпроса в смисъл: „При ползване на имот от наемателя след прекратяване на договор за наем, сключен по реда на чл.102, ал.3 и ал.4 ЗЛЗ, как следва да се определи обезщетението, претендирано по реда на чл.236, ал.2 ЗЗД – на базата на средната пазарна цена на наемите за съответния район и период или на база на приетите от общинските съвети наредби за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество?”. Отговорите на втория поставен въпрос и на въведените въпроси за определяне на лихвата произтичат от отговора на въпроса, по който се допуска касационното обжалване. На основание чл.18, ал.1, т.2 от Т. по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 973.46 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд