Определение № 1370 от 18.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 84/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ обжалва Решение № 250/20.10.2025 г. по в.т.д. № 351/2025 г. на АС-Варна, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на Решение № 220/02.01.2025 г. по т.д. № 541/2024 г. на ОС-Варна са отхвърлени осъдителните й искове срещу „ГАЛАКТИК ТУР“ ЕООД с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за неплатена наемна цена и неустойка за забава, дължими по договори за наем от 2014 г. и 2019 г.

Заявени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът не е обсъдил всички доказателства и неправилно е тълкувал договорената от страните клауза за актуализация на наемната цена като такава без автоматично действие, несъобразявайки обстоятелства, относими към издирване на действителната воля на страните, включително постигнатите предходни споразумения за актуализация, причините за отказ за подписване на процесните съглашения и водената в тази връзка кореспонденция между страните. Сочи, че тълкуването на договорите през призмата на свободата на договаряне е довело до отклонение от разпоредбите на чл. 8, ал. 2 и чл. 12 ЗЗД и чл. 302 ТЗ, според които ответникът трябва да не упражнява правата си в ущърб на другата страна, да преговаря добросъвестно и да изпълнява договора с грижата на добрия търговец. Счита, че с подписване на процесните договори наемателят се е съгласил с установеното в тях право на наемодателя да актуализира ежегодно наема с индекса на потребителските цени, определен от НСИ, и е бил длъжен да подпише споразуменията за актуализация, извършена съобразно горепосочения обективен критерий. Допълва, че съдът не е отчел действителната причина касаторът да не прекрати договора от 2014 г. поради неизпълнение на задължението за сключване на споразуменията, а именно – за да не влоши финансовото положение на наемателя, за когото би възникнало задължение за неустойка за неизпълнение. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на очевидната неправилност на решението и поставя въпроси, които намира за решени в противоречие с практиката на ВКС и за значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК).

Ответникът по касационната жалба „ГАЛАКТИК ТУР“ ЕООД заявява, че не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са правни, а решението е правилно и съобразено с релевантната практика на ВКС.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК. Насочена е срещу решение, постановено по обективно съединени искове. Цената на два от тях – за наемна цена и неустойка, претендирани по договора за наем от 2019 г., е съответно 666,76 евро (за наемна цена) и 328 евро (за неустойка), поради което на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК жалбата в тази част следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част – по исковете, основани на договора за наем от 2014 г., касационната жалба е насочена срещу обжалваем акт и следва да се разгледат предпоставките за допускането й до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Касаторът е предявил срещу „ГАЛАКТИК ТУР“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 и чл. 92 ЗЗД за вземания по договор за наем № Н-2/2014 г., както следва: за индексирана наемна цена за периода 2022 г. - 2024 г. в общ размер от 55 588,80 лв. и за неустойка за забава за периода до прекратяване на договора в общ размер от 37 945,18 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковете до погасяването.

Първоинстанционният съд е установил, че между страните е сключен процесният договор за наем, по силата на който ищецът е предоставил на ответника възмездното ползване на недвижими имоти срещу месечна наемна цена, подлежаща на ежегодна актуализация въз основа на индекса на потребителските цени, обявен от НСИ (който се умножава по първоначално договорената цена, а резултатът се добавя към последната месечна цена). Заключил е, че актуализирането става автоматично, а подписването на допълнително споразумение, вменено като задължение на наемателя, има само декларативно значение. В резултат е приел, че ответникът дължи процесната индексирана наемна цена, а по силата на неустоечно съглашение дължи и неустойка за забава върху индексацията в размер от 0,2 % за всеки забавен ден, но считано от узнаване на актуализирания размер на наема. С тези съображения е уважил изцяло иска за наемна цена, а за неустойка – до сумата от 25 960,99 лв.

Обратно е приел въззивният съд - че инфлационната клауза не проявява действието си автоматично, а след постигане на съгласие, като неизпълнението на задължението на наемателя да даде такова е скрепено не с автоматизъм, а с възникване в полза на наемодателя на право да прекрати договора. За да стигне до този извод, съдът е отчел, че макар да е установен обективен критерий за изчисление на индексацията, страните са предвидили изрично изискване за подписване на допълнително споразумение относно новата цена. Тълкувал е разпоредбата на чл. 10 от договора, съгласно която наемодателят извършва актуализацията, като е посочил, че тя не установява едностранно упражнимо право, а правомощие на ищеца в качеството му на заинтересован от изменението на цената да изготви и предложи за приемане допълнително споразумение. Съобразил е и поведението на страните, свързано с подписване на споразумения за актуализация за предходни периоди, както и обстоятелството, че наемодателят сам не се е позовал на автоматизъм, не е начислил автоматично увеличената цена, а е изготвил и предложил за приемане на нови споразумения. Допълнил е, че установеният в договора механизъм за актуализация не конкретизира кой индекс на потребителските цени следва да бъде взет предвид – средногодишният или определеният към датата на подписване на договора за текущата година. В резултат въззивният съд е отменил осъдителното първоинстанционно решение, отхвърлил е исковете в уважената им част и е потвърдил частичното отхвърляне на иска за неустойка.

При изложените факти не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същата би била налице, ако решението е постановено в нарушение на императивна разпоредба или на логиката, установимо без анализ на данните и доказателствата (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи).

В случая касаторът се позовава на видимо нарушение на чл. 8, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, чл. 12 вр. чл. 36 ЗЗД и чл. 302 ТЗ. Но разпоредбите, установяващи задължение за добросъвестно упражняване на права и изпълнение с добра грижа (чл. 8, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и чл. 302 ТЗ) не са приложени превратно от въззивния съд. Той не е отрекъл установените с тях принципи, а е счел, че същите не са фактически нарушени. В тази връзка съдът е аргументирал, че отказът да се даде съгласие за индексиране на цената не е недобросъвестно поведение, а е проява на свободен избор на наемателя между два договорно установени резултата: продължаване на правната връзка при увеличена цена или прекратяване на договора. Подобна теза от своя страна изключва приложимостта на чл. 12 ЗЗД, тъй като задължението за подписване на допълнително споразумение се разглежда не като част от преддоговорно правоотношение, а като елемент от договорно установен механизъм за определяне на цената по вече сключено съглашение, чието задействане е по волята на страните и отказът за това е скрепен с последици, различни от деликтната отговорност. Разпоредбата на чл. 36 ЗЗД пък е напълно неотносима в спор, в който не се твърди страните да са били представлявани от пълномощници.

Следващият порок, с който касаторът свързва очевидната неправилност на въззивното решение, е процесуален – необсъждане на събраните доказателства и липса на обосновка на фактическите констатации. Такова нарушение обаче също не е видно от мотивите, напротив – съдът е посочил как е установил фактите, като възможната неправилност на извода му е проверима след анализ на доказателствата и поради това не може да се окачестви като такава с очевиден характер.

Поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е формулиран правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

Касаторът е поставил следните въпроси:

1. Има ли задължение съдът при постановяване на решението да прецени всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и доводите на страните?

2. Има ли задължение въззивният съд да изложи логични мотиви в съдебния си акт, има ли задължение да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?

Тези питания се отнасят до начина на взимане на решение по всяко дело, поради което са обуславящи, а доколкото могат да получат абстрактен отговор и са свързани с наведен касационен довод, имат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Спрямо тях обаче не е изпълнен допълнителният критерий на заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не са решени в противоречие със съдебната практика на ВКС по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Според последната съдът дължи да аргументира установената от него фактическа обстановка и да формира въз основа на нея правните си изводи, което в случая е сторено - обсъдени са всички доказателства, събрани чрез писмени доказателствени средства (в частност - изложени са мотиви относно съдържанието на договора, водената от страните кореспонденция и издадените от наемодателя фактури), а така установените факти са залегнали в основата на изводите по правото. Несъгласието на касатора с изложените в мотивите фактически и правни съображения не е причина за допускане на касационно обжалване, защото неправилността на последните (извън очевидната) подлежи на изследване само във фазата по същество.

3. Следва ли наемател по договор за наем, имащ качеството на търговец по чл. 302 ТЗ, да изпълнява в цялост всички договорени клаузи на подписания договор за наем?

4. Счита ли се обвързваща спрямо двете страни в наемно правоотношение заложена клауза за задължително изготвяне и подписване на допълнително споразумение за актуализиране на наемна цена по договор за наем?

И двата въпроса не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първото питане не кореспондира с мотивите на въззивния съд, който не е отрекъл принципното задължение на търговеца да изпълнява договора, а е аргументирал, че неизпълнението на конкретното задължение за подписване на допълнително споразумение за актуализация на цената не води до обвързване на наемателя с предложената от наемодателя актуализация. При така даденото от въззивния съд тълкуване на клаузата за промяна на цената, непроверимо за правилност в настоящата фаза, отговорът на въпроса, даден в поддържания от касатора смисъл, не би променил изхода от спора. Вторият въпрос пък е фактологичен, не може да получи еднозначен отговор и зависи от конкретиката на казуса, в частност – от съдържанието на съответния договор.

Следователно за въпросите не е удовлетворен общият селективен критерий. Наред с това касаторът не е обосновал и поддържаното за тях допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото не е посочил коя норма се нуждае от (ново) тълкуване поради противоречива практика, неяснота или промяна в законодателството или обществените условия.

5. Следва ли при постановяване на решение апелативният съд да посочи ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви, които трябва да са във взаимно свързана връзка с диспозитива на решението, предвид факта, че въззивният съд е втора по ред инстанция, която има решаваща, а не проверяваща дейност?

6. Представлява ли съществено нарушение различието в мотивите и диспозитива на решението, водещо до неправилност, която може да бъде отстранена единствено по пътя на обжалването?

Тези въпроси са поставени в контекста на оплакването, че индивидуализацията на процесния договор в мотивите и в диспозитива е различна - № Н-2 (вярно и посочено в диспозитива) и № Н-25 (грешно и посочено в някои части на мотивите). Такъв порок обаче не съставлява касационен довод за отмяна на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като не се свързва с неправилност на формираните изводи (поради грешно възприемане на фактическата страна на спора относно това с кой договор са обвързани страните), а с фактическа грешка, чието отстраняване не е и наложително, щом същата е допусната само в мотивите към решението. Следователно и тези питания не удовлетворяват общия селективен критерий да са обуславящи за изхода от спора.

По изложените съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,