Определение № 4720 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4173/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. К. Г., против решение № 600 от 04.06.2024 г. по гр. дело № 197/2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. дело № 13392/2022 г. по описа на Районен съд - Варна в частите с уважени искове по чл. 108 ЗС и чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Касаторът поддържа, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на решението. Претендира разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал. 2 ГПК и с допълнителните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, при формулиране на следните въпроси: 1. Действителна ли е делбата между В. И. и С. С., при положение че скицата, изготвена от вещото лице по същата делба, не е изработена въз основа на скица-копие от кадастралния план, издадена от съответната техническа служба, въпреки че такава е приложена по делото за делба. Липсва посочване от касатора на съдебна практика на ВКС, на която да противоречи даденото разрешение от въззивния съд по поставения въпрос; 2. Редовна ли е исковата молба, при положение че в нея липсва петитум по всички искове. По този въпрос се посочва противоречие на приетото от въззивния съд с решение № 278 от 02.10.2012 г. по гр. дело № 1345/2010 г. на ВКС, III г.о.; 3. Произнесъл ли се е съдът „свръхпетитум“, при положение че ищецът претендира да е собственик на 160 кв. м, заключени между т. 1, 6, 7, 8, 9, 10, 13, 12, 14, 1, а съдът го признава за собственик и на реална част, заключена между т. 10, 11, 12, 13 по комбинирана скица № 7 от СТЕ. Поддържа се противоречие на приетото от въззивния съд по този въпрос с тълкуването, дадено в решение № 181 от 12.04.2012 г. по гр. дело № 239/2011 г. на ВКС, I г.о.; 4. Правилно ли първоинстанционният и въззивният съд са допуснали за разглеждане предявените искове в частта, която засяга съседния имот с пл. № * по КП от 1973 г., който не е собственост нито на ищеца, нито на ответника. По този въпрос е обосновано противоречие на разрешенията на въззивния съд с приетото в решение № 553 от 09.11.2009 г. по гр. дело № 56/2009 г. на ВКС, II г.о., и решение № 274 от 22.04.2003 г. по гр. дело № 185/2002 г. на ВКС, IV г.о.; 5. Относно възможността за защита на правото на собственост чрез различни искове в зависимост от характера на породения правен спор и задължението на съда да квалифицира този правен спор, изхождайки от обстоятелствата в исковата молба, и с трайната практика, че при постановяване на решението си, съдилищата следва да обсъдят в съвкупност събраните по делото доказателства и доводи на страните. Твърди противоречие на мотивите на въззивното решение по поставения въпрос с решение № 673 от 18.12.2009 г. по гр. дело № 321/2009 г. на ВКС, II г.о.; 6. Коя е вярната имотна основа, при която следва да се изработи новият план, при положение че по предходния план парцелите са отредени за части от имот, собственост на едно лице, и в кои случаи е допустим иск за собственост на реална част от имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, без да е проведен иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, респ. административна процедура по чл. 53, ал. 1 ЗКИР за поправяне на непълноти и грешки в одобрената кадастрална карта и кадастрални регистри. Твърди противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с приетото в решение № 640 от 18.10.2010 г. по гр. дело № 398/2009 г. на ВКС, I г.о.; 7. Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните и освобождава ли се въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на проверката по чл. 269 ГПК. Поддържа, че така формулираният въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на касационната инстанция, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 390 от 26.06.2015 г. по гр. дело № 7568/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. дело № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. дело № 408/2012 г. на ВКС, I г.о., и други; 8. Неправилното докладване на делото води ли до неправилно съдебно решение, като въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие на приетото в т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 9. Тълкувателните решения и тълкувателни постановления при прилагането на чл. 130, ал. 2 ЗСВ задължителни ли са за органите на съдебната власт, и 10. Съдът длъжен ли е съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК при постановяване на решението да изложи мотиви. Посочва, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба С. И. С. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор, в който излага правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в жалбата касационни основания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 3669 от 13.11.2023 г. по гр. дело № 13392/2022 г. на Варненски РС в частите, с които са уважени предявени от С. С. против И. Г. искове по чл. 108 ЗС и чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване на собственост върху реална част от 138 кв. м, находяща се в [населено място],[жк], защрихована в цианов и червен цвят, заключена между точки 1, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 14 и 1 на комбинирана скица № 7 към заключение на съдебно-техническа експертиза на л. 190 от делото, която приподписана от съда е неразделна част от решението, включваща обозначените на скицата „реална част № 2“ от поземлен имот (ПИ) с идентификатор *** по КККР на [населено място], защрихована в цианов цвят, с площ от 66 кв. м, заключена между точките 1, 6, 13, 12, 14, и 1, и „реална част № 3“ от ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], защрихована в червен цвят, с площ от 72 кв. м, заключена между точките 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13 и 6, на основание договор за дарение от 07.01.1975 г. и съдебна спогодба от 09.05.1989 г., одобрена по гр. дело № 934/1989 г. на Варненски РС, и осъждане на ответника И. Г. да предаде владението върху посочената реална част, и за признаване наличието на грешка в КККР на [населено място], изменени със заповед № 18-10639 от 20.09.2021 г., изразяваща се в неправилно заснемане (включване) на собствена на С. С. реална част от имот с площ от 66 кв. м, защрихована в цианов цвят, заключена между точките 1, 6, 13, 12, 14, и 1 по същата скица, като част от имот с идентификатор *** на И. Г. вместо като част от имот с идентификатор *** на С. С.. За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено, че с договор за покупко-продажба от 1958 г. К. А. Т. е продал на И. С. И. – баща на ищеца С. С., лозе от един декар, находящо се в землището на [населено място], м. „К. “, част от лозе от общо 2.7 декара, при граници на тази част: С. П.; Т. И., К. Т. и път, който с два договора за дарение от 01 януари 1975 г. е дарил на децата си - В. Г. и ищеца С. С., по 1/2 идеална част от процесното лозе, при посочените граници по НА от 1958 г., а към сключването им – С. К.; Л. Т.; И. К., Д. М. и път. Съсобствеността между В. Г. и С. С. върху дарената им земя е прекратена с одобрена от съда съдебна спогодба от 09.05.1989 г. по гр. дело № 934/1989 г. на Варненски РС, въз основа на която ищецът е придобил в изключителна собственост имот пл. № 1844 в кв. 87 по плана на [населено място] с площ от 1000 кв. м. Изложено е в решението, че за имота на ответника И. Г. са представени договори за дарение от 27.10.1970 г., с които Б. Т.-К. и И. К. И. са дарили съответно на своите внуци и деца К. И. Г. и Я. И. Д. имот от 1000 кв. м, представляващ лозе, цялото от 1700 кв. м, находящо се в землището на [населено място], м. „К.“. На 30.03.1989 г. надареният К. Г. от своя страна е дарил на ответника И. Г. 500 кв. м идеални части от дворното място, цялото от 1700 кв. м, представляващо имот с пл. № * кв. м в кв. 88 по плана на [населено място], който въз основа на съдебна спогодба от 31.05.1989 г., постигната между него и съделителите И. Д. К. и Я. И. Г. и одобрена от съда по гр. дело № 1404/1989 г. на Варненски РС, е придобил правото на собственост върху имот, представляващ дворно място с площ от 850 кв. м с пл. № * в кв. 88 по плана на [населено място], заедно с построените в него сгради, подобрения и насаждения. От писмени декларации с нотариална заверка на подписите от 07 и 08.05.1986 г. е прието за установено, че ищецът и бащата на ответника взаимно са дали съгласието си за построяване на гаражи на границата между процесните имоти. В одобрената със заповед от 2008 г. на изпълнителния директор на АГКК кадастрална карта на [населено място] имотът на ищеца е нанесен с идентификатор *** и площ от 1127 кв. м, който по предходен план е имот с пл. № *, а този на ответника – с идентификатор *** и площ от 872 кв. м., като през 2021 г. е одобрено изменение в кадастралната карта, според което източната граница на имота на ищеца е преместена на запад. Обсъдени са от въззивния съд и заключенията на приетите съдебно-технически експертизи (първоначална и повторна експертизи), въз основа на които е установено, че на територията на процесните имоти са действали кадастрални планове от 1956 г. и 1973 г., а понастоящем кадастрална карта от 2008 г., с последно изменение от 2021 г. Изложено, че по направените с първоначалната експертиза фактически изводи западната граница на имота на ответника е продължението на изградения в имота му гараж, а отразената в кадастралната карта граница не е материализирана. Прието е за установено от заключението на повторната експертиза, че през 1999 г. е изработен друг кадастрален план, който не е одобрен съобразно действащите към този момент ЗЕКРБ (отм.) и Правилник за прилагането му. Установено е, че имотите с идентификатори *** (на ищеца) и *** (на ответника) са били част от един имот с пл. № * по КП от 1956 г. с площ от 3837 кв. м. По плана от 1973 г. имотите са заснети съответно с пл. № * с площ от 899 кв. м за имота на ищеца и пл. № * с площ от 792 кв. м за имота на ответника. По него имотът на ищеца не граничи с път, а процесната реална част с площ от 72 кв. м попада по този план с площ от 9 кв. м в имот с пл. № *, с площ от 4 кв. м в имот с пл. № * и с площ от 59 кв. м в имот с пл. № * на трето лице, а процесната реална част от 66 кв. м попада с цялата си площ в имот с пл. № *. Посочено е за разяснено от експертните изводи на повторната експертиза, че по неодобрен кадастрален план от 1999 г. имотът на ищеца е заснет като имот с пл. № * с площ от 1121 кв. м, като същият е граничел с път в североизточната си част, която от своя страна в североизточния си ъгъл граничи с гаража в съседния имот с пл. № * на ответника И. Г., за който е и представената декларация. Въз основа на изводите в него е прието за установено, че между процесния имот с идентификатор *** по действащите КККР и имот с пл. № * по КП от 1999 г. е налице почти пълно съответствие по граници, като различието се състои в 16 кв. м, касаещи „стеснената североизточна част от пътя“. Установено е също, че по неодобрения план от 1999 г. спорните по делото реални части попадат в имота с пл. № *. Последният съответства по граници с документите за собственост на ищеца и неговия праводател, както и на скицата на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, изготвена по гр. дело № 934/1989 г. по описа на Варненски РС, неразделна част от одобрената съдебна спогодба. По първоначалната кадастрална карта, одобрена през 2008 г., имотът с идентификатор *** е идентичен с имот с пл. № *, а имотът с идентификатор *** - с имот с пл. № * по КП от 1999 г. Установено е, че кадастралната граница не е материализирана на място към момента на изготвяне на експертизата. Процесните реални части са били заснети като части от имота ищеца, осигурявайки му достъп до уличната мрежа, какъвто същият е имал по всички легитимиращи го документи за собственост (НА от 1958 г. и 1975 г. и съдебна спогодба от 1989 г.), в които като граница на имота му е посочен и „път“. След изменението на кадастралната карта през 2021 г. имотът с идентификатор *** е отразен с площ от 1071 кв. м и с достъп до път на север. При огледа на място вещото лице е констатирало наличие на ограда на процесната реална част от 66 кв. м, показана с пунктирани линии в цианов цвят на комбинирана скица № 7 към експертното заключение, по линията по точките от 1 до 6, стопанисвана от ответника И. Г.. Спорната реална част от 72 кв. м, показана с червени пунктирани линии на посочената скица, също е стопанисвана от ответника и е оградена по линията на точките 6, 7, 8, 9, 10 и 11 на скицата. Въззивният съд не е кредитирал заключението по повторната СТЕ в частта, в която вещото лице е посочило, че имотът, описан в нотариален акт за покупко-продажба от 1958 г., легитимиращ праводателя на ищеца като собственик на процесния имот с настоящ идентификатор ***, е с неустановено местоположение и граници по плановете, както и в частта, в която са приети за неустановени границите на имота, предмет на договорите за дарение от 1975 г. Изложени са съображения, че липсата на попълване на кадастралния план на даден поземлен имот, както и погрешното му отразяване в кадастралната основа, не се отразява на пространствения обхват на правото на собственост, респ. не е основание за извод за неустановено местоположение. Извел е, че заключението на експертизата в посочените части противоречи на изводите му за очертаването на имота по местоположение и граници със собствениците на съседните имоти, за които е налице съвпадение, установената във всеки от актовете за собственост граница с път и установената такава на север също с път на придобития от ищеца въз основа на съдебната спогодба имот, част от която е скица на експертно заключение и според която достъпът на имота до пътя е представлявал проход с ширина от 6 метра и дължина 22.70 метра. Такова е изведено и с данните от другите събрани по делото писмени доказателства - договор за дарение от 1970 г., легитимиращ ответника като съсобственик на имот от 1000 кв. м, в който е посочено, че същият граничи с имот на И. С. И. – праводател на ищеца, и двете декларации от 07 и 08.05.1986 г., според които границата между имотите е минавала по стената на гаража, построен в имота на ответника. От събраните по делото свидетелски показания на М. Х., С. С. и В. Г. въззивният съд е приел за установено, че в северната част на имота, през която се е влизало в него, праводателят на ищеца е изградил оранжерия, която впоследствие е била премахната и са посадени плодни дръвчета. През 1986 - 1987 г. в съседния на ищеца имот е изграден гараж, който граничел с тясната част на имота на ищеца. Свидетелката В. Г. - сестра на ищеца, е посочила, че през м. октомври 2021 г. с брат й установили, че ответникът е разбил катинара на входната порта и е изсякъл дърветата, които са били в тази част на имота. През м. септември 2022 г. са установили също, че вратата от пътя е затворена, като е закована с дъска, сложени са мрежи и така достъпът от север до собствения им имот е ограничен. Свидетелката А. Г. е заявила през съда, че е съсед на ответника, живее в местността от 2010 г. и не е виждала оградите на имота му да са местени. Сочи, че северната му граница е оградена с бетонна ограда откъм пътя, на изток граничи със стена на гараж, на юг - с мрежа, а на запад - с друга бетонна ограда. Сходни са показанията на свидетеля В. К., който е уточнил, че гаражът на ответника никога не е бил до ограда, която да е перпендикулярно на пътя като продължение на стената му. Съдът е кредитирал изцяло показанията на свидетелите М. Х. и С. С., доколкото ги е определил като последователни и логични, посочвайки, че впечатленията на М. Х. са още от края на 50-те години на миналия век и се подкрепят от събраните писмени доказателства – декларации с нотариални заверки на подписите от 1986 г. и съдебната спогодба с приложената към нея скицата. При условията на чл. 172 ГПК са кредитирани показанията и на свидетелката В. Г., като е посочено, че същите се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства, включително и заключението по СТЕ. По отношение на показанията на А. Г. и В. К. съдът е приел, че същите са колебливи и несигурни относно спорните факти и в частта относно местоположението на гаража в имота на ответника противоречиви на установените данни от скицата-извадка от изработения, но неодобрен кадастрален план от 1999 г. на [населено място], с оглед отразените в нея условни знаци за полумасивна и паянтова огради, както и на представената декларация с нотариална заверка на подписите, с която ищецът се е съгласил ответникът да навлезе в собствения му имот, за да изгради гараж. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че доводите на ответника за произнасяне на първоинстанционния съд „свръхпетитум“ са неоснователни. Посочил е, че площта на реална част от имот не е негов решаващ индивидуализиращ признак, а с оглед спецификата на иска, когато негов предмет е реална част от имот, точната индивидуализация на претендираното право се извършва въз основа на заключение на вещо лице по чл. 195 ГПК. За неоснователни са преценени и възраженията относно недопустимост на първоинстанционното решение поради това, че реалната част, заключена между точки 6, 7, 8, 9, 10, 13 и 6 по комбинирана скица № 7, касае имот, собственост на третото за делото лице. Прието е, че индивидуализацията на имот при предявен иск за собственост се извършва съобразно актуалния му статут, поради което доколкото процесната реална част е заснета в кадастралната карта като част от поземления имот на ищеца, то последният е легитимиран да защити правата си, които счита за нарушени от ответника. Отбелязано е, че нямат отношение към процесуалната недопустимост на въззивното решение и оплакванията относно липсата на произнасяне по направено възражение, основано на забраната по чл. 200, ал. 1 ЗУТ. Изложени са съображения, че местоположението, формата и границите на закупения от праводателя на ищеца имот – лозе от един декар, са тези, отразени в първоначалната кадастрална карта от 2008 г. на [населено място]. Със същите размери и граници имотът е отразен в неодобрения съобразно ЗЕКНРБ (отм.) кадастрален план от 1999 г., който е послужил като основа за изработването на кадастралната карта през 2008 г., доколкото в скицата-извадка от 2022 г. е посочено, че имотът с идентификатор *** е с номер по предходен план 334, т. е. с номера по КП от 1999 г. В подкрепа на този извод са и показанията на ангажираните от ищеца свидетели относно формата и границите на имота, закупен от праводателя на ищеца, включително относно поставените от него огради, порта и изградената оранжерия. Не е установено правото му на собственост да е оспорвано преди 2021 г., като събраните писмени доказателства сочат, че е искано съгласието му за строителство на гараж на границата между неговия имот и този на ответника. Заключението на повторната експертиза също сочи, че придобитият от ищеца С. И. имот по актовете са собственост, включително и съдебната спогодба по гр. дело № 934/1989 г. на Варненски РС граничи с „път“, който факт се установява от скицата, неразделна част от нея, отразяваща коректно общата граница между имотите на ищеца и ответника. За неоснователно е прието и възражението на ответника, че съдебната спогодба-делба е нищожна поради противоречие със закона – чл. 61 ЗТСУ (отм.) във вр. с чл. 54, ал. 1 ППЗТСУ (отм.), доколкото тези норми имат отношение към реалната поделяемост на имот, включен в строителните граници на населено място, при която се образуват нови самостоятелни имоти. Не са възприети и оплакванията на ответника относно нарушение на нормите на чл. 200, ал. 1 и чл. 19, ал. 1 ЗУТ, тъй като към 1958 г., когато праводателят на ищеца е закупил процесния имот, ЗУТ не е бил действащ нормативен акт. За него не е била приложима и забраната на чл. 40 ЗПИНМ (отм.), тъй като същата се отнася за поземлени имоти, включени в границите на населеното място, а процесният имот към момента на придобиването му е представлявал земеделска земя, извън строителните граници на населеното място. В заключение въззивният съд е приел, че в границите на имота на ищеца С. С. попада цялата процесна реална част от 72 кв. м, защрихована в червен цвят на скицата по приложение № 7, заключена между точките 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13 и 6, както и че в кадастралната карта на [населено място], в актуалния й вид от 2021 г., е налице грешка, изразяваща се в неправилно заснемане на реалната част с площ от 66 кв. м, защрихована в цианов цвят на същата скица, заключена между точките 1, 6, 13, 12, 14 и 1, като част от имот с идентификатор ***, собственост на ответника И. Г. (сега касатор), вместо като част от имот с идентификатор ***, собственост на ищеца С. И.. Изложени са съображения за установяване на упражнявана от ответника упражнява фактическа власт върху процесните реални части и за липса на доказателства същото да се осъществява на основание, противопоставимо на ищеца, поради което въззивният съд е приел предявените искове за основателни, а първоинстанционното решение за правилно. При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Не съществува вероятност обжалването въззивно решение да е нищожно или недопустимо, въпреки изрично наведените от касатора твърдения за наличие на тези основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване, а и за които касационната инстанция следи служебно. Решението е постановено от съд в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмен вид и е подписано и изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание по предявените искове. Не е налице вероятност и за недопустимост на въззивното решение. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск - на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на своите правомощия и в пределите, в които е сезиран с допустими и предявени с редовна искова молба искове по чл. 108 ЗС и чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Не се констатира и произнасяне от съда „свръхпетитум“ (извън рамките на търсената защита), с каквото оплакване е свързан и третият от поставените от касатора въпроси в изложението. Спорната реална част от имота, площта на който не е негов индивидуализиращ признак, е определена в исковата молба по местонахождение, граници и приблизителна площ, включително и с очертаването й и по приложена към исковата молба скица, и именно въз основа на така очертаната спорна част, в която е заключена и посочената от касатора част по скицата към експертното заключение, и която е предмет на исковите претенции, същата е индивидуализирана по местонахождение и граници (последните очертани с координатни точки) чрез използване на специални знания по смисъла на чл. 195 ГПК с приетите по делото експертните заключения. В рамките на тази спорна част въззивният съд се е произнесъл по предявените с исковата молба искания, като е извел извод както относно принадлежността на правото на собственост върху тази реална част от имота според неговите граници и наличието на основание за осъществяването върху същата владение, така и за наличието на грешка при нанасянето на част от имота в действащата кадастрална карта, която заедно с твърдения за отнето владение за спорната част са обосновали търсената искова защита и съответно предпоставили особеностите на конкретния случай за общо разглеждане на исканията по производството. Изложеното обоснова извод за произнасяне от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с разрешенията, дадени в решение № 181 от 12.04.2012 г. по гр. дело № 239/2011 г. на ВКС, I г.о., и ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, доводи за което са наведени и при неясно формулирания въпрос за приложимостта на чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Въззивното решение не е вероятно недопустимо и поради нередовност на исковата молба, изведена от липса заявен петитум по всички предявени искове, в каквато насока е и поставеният втори въпрос от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Доводите на касатора в тази насока не съответстват на данните по делото от наведените в исковата молба и възпроизведени в последното съдебно заседание при приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд твърдения за принадлежността на ищеца на правото на собственост върху спорната част от имота въз основа на конкретно посочени при евентуалност придобивни способи (дарение и съдебна делба, а при евентуалност – давностно владение с присъединяване на осъществяването от праводателите му от придобиването на имота), владението върху която е отнето без основание от ответника и допусната за част от нея грешка в действащата кадастралната карта поради неправилното й нанасяне (заснемане) като част от имота на ответника, и обоснованите в съответствие с тях искания. Последните за ревандикиране на спорната реална част, съдържащо в себе си две искания за правна защита, отправени до съда – искане за установяване на принадлежността на правото на собственост върху процесния имот на ищеца и искане за осъждане на ответника да му предаде владението върху имота, по които съдът следва да се произнесе в диспозитива на решението (мотивите към т. 2А от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС), и за установяване наличието на грешка в действащата карта за част от спорната част от имота, при произнасянето за която съдът има предвид пространствените предели на правото на собственост върху него (т. 3 – 5 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС). Изложеното от ищеца (чрез процесуалния му представител) в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд възпроизвежда изцяло така наведените твърдения и формулирани искания в исковата му молба, препис от която е връчен на ответника и по която същият е подал отговор в срока по чл. 131 ГПК. Затова и посочено изявление не въвежда нови фактически твърдения и не изменя основанието, респ. исканията на предявените претенции, по които ответникът да не е осъществил своята процесуална защита. При тези процесуални действия по производството липсва основание да се приеме, че е налице нарушение на съдопроизводствените правила, осигуряващи правото на защита на ответника, и несъобразено от въззивния съд, респ. недопустимо ограничаване на правата на една от страните в процеса в противоречие с принципа за равнопоставеност в гражданския процес. Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по първи и четвърти от поставените от касатора въпроси, свързани с действителността на съдебната спогодба по делбата поради несъобразяване на конкретна скица по кадастрална карта и засягането на собствен на трето лице имот, тъй като те са относими към правилността на оспорвания съдебен акт, а не към решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Отговорите на така поставените въпроси изискват обсъждане и преценка на доказателствата и установените въз основа на тях факти по правния спор (включително на посочената скица, неразделна част от съдебната спогодба от 1989 г.), които не могат да са предмет на производството по чл. 288 ГПК при предварителната селекция на касационната жалба. Те не осъществяват общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е безпредметно разглеждането на поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси с дадените от въззивния съд разрешения, каквато дори и не се сочи от касатора по поставения първи въпрос и каквото противоречие с установената и посочена такава практика на ВКС по другия поставен въпрос не е налице. Последната разглежда и положението на имотите при прилагането на регулационните планове, каквито не са налице за процесните имоти. А и нормата на чл. 61, ал. 1 ЗТСУ (ред. - ДВ, бр. 14 от 19 февруари 1988 г., сега отм.) е неотносима, тъй като тя регламентира забрана за делба на съсобствен дворищнорегулационен парцел с образуване на самостоятелни парцели, които не могат да бъдат обособени съобразно правилата за регулацията, каквато в случая не е извършвано. С одобрената от съда спогодба за извършването на делбата на съсобствения имот, за който има създадени (изготвени) само кадастрални планове, но не и регулационни планове, не са обособени самостоятелни парцели, а делбеният имот е поставен в дял и придобит в изключителна собственост от съделителя и ищец С. С., който е заплатил уравнение за дела на другия съделител В. Г., поради което и посочената разпоредба е неприложима. Липсва и произнасяне по отношение на трето на производството лице, тъй като предмет на делото по иск за собственост и иск за установяване наличието на непълнота или грешка в действащата кадастрална карта е обемът от права върху имота, респ. пространственият обхват на правото на собственост на ищеца към момента на предявяване на иска, респ. на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, което въззивният съд е приел за установено към този релевантен момент за принадлежност на ищеца в съответствие с приетите за доказани граници на правото му на собственост, спорни с ответника И. Г. (сега касатор), а не с трето на производството лице. Петият въпрос, свързан със задължението на съда да квалифицира правния спор и да обсъди събраните доказателства и доводи на страните, останалите необсъдени от които не са посочени в изложението към касационната жалба при обосноваването му, също не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът е обуславящ при разглеждане на всеки правен спор, във връзка с който е потърсена защита на спорно право, и при разрешаването на който съдът дължи обсъждане на всички релевантни доказателства и доводи на страните при изграждане на своите изводи, но по него въззивното решение не е в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС, включително и с посоченото в изложението решение (решение № 673 от 18.12.2009 г. по гр. дело № 321/2009 г. на ВКС, II г.о.). Въззивният съд е извършил преценка на правния спор въз основа на наведените в исковата молба фактически твърдения и обоснованите въз основа на тях искания по чл. 108 ЗС и чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Същият е разгледал и разрешил правния спор по тях с обсъждане в мотивите на обжалваното решение на всички релевантни доказателства и преценка на относимите обстоятелства и доводи в поддържаните от страните процесуални позиции при изграждане на собствените му фактически и правни изводи относно принадлежността на правото на собственост върху спорната реална част от имота и осъществяваното върху нея владение, както и относно наличието на грешка при нанасянето на част от спорната реална част от имота (индивидуализирана като реална част № 2 с площ от 66 кв. м по скицата към експертното заключение) в действащата кадастрална карта, като е посочено и в какво се състои същата. Изложеното е в съответствие с изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и обосновава извод за отсъствието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението и по следващия (шести) въпрос, свързан с имотната основа за изработване на план и отреждане на парцели за части от имот на едно лице, респ. за допустимостта на иск за такава част. Част от този въпрос, който е и неясно формулиран, не е изведен от данните по делото и от решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на делото. В последните е прието, че имотът, спорната част от който е предмет на исковете, е придобит от наследодателя на ищеца С. С. като земеделска земя и същият очертан в границите на правото му собственост въз основа на придобивното основание по легитимиращите го актове за собственост, като част от имота му е неправилно включена в имота на ответника, които са нанесени в изготвяни за тази територия кадастрални планове. Данни по делото за урегулиране на тези имоти и отреждането им за парцели по регулационни планове, респ. за урегулирането им с устройствени планове липсват и такива не са посочвани и не са обосновали изводите на въззивния съд в обжалваното решение. А и преценката относно вярната имотна основа, при която следва да се изработи новият план, касае случаите (такъв е и този, разглеждан по посоченото в изложението решение № 640 от 18.10.2010 г. по гр. дело № 398/2009 г. на ВКС, I г.о.), в които спорно по делото обстоятелство е за приложението на дворищнорегулационен план на населеното място, в което се намира имотът, предмет на правния спор. Затова и в тази си част поставеният въпрос не осъществява общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Във втората си част въпросът не е решен в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС - ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В същите е прието, че в случаите когато спорът произтича от заснемането (нанасянето) на реална част, за която ищецът твърди, че принадлежи към собствения му имот, като част от имота на ответника, за него съществува интерес от предявяване на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, посредством който да установи действителните граници на имота му (пространствения обхват на правото му на собственост към настоящия момент), доколкото наличието на презумпцията по чл. 2, ал. 5 ЗКИР за вярност на основните кадастрални данни, създава привидност, че тази част действително е собственост на ответника. Допустимостта на този иск и на иск за собственост за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралната карта като част от съседен имот, не е обусловена и от провеждане на административна процедура по констатиране на непълноти или грешки в кадастралната карта. Допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол на решението липсва и по следващите въпроси (седми и осми въпроси), свързани с правомощията на въззивната инстанция. В съответствие с т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и установената практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, включително и посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал в хода на производството пред първоинстанционния съд, включително и приетите заключения на първоначалната и повторна съдебно-технически експертизи, и свидетелски показания, отчитайки при оценката им възможната заинтересованост на някои от тях, съобразно правилото на чл. 172 ГПК. В съответствие с изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан и от оплакванията от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от спорните правнорелевантни факти за установени, а други за неосъществили се, като се е произнесъл по всички направени доводи и възражения на страните, включително и по противоречието между показанията на двете групи разпитани свидетели. Изложил е и в съответствие с посочените съдопроизводствени правила и правилото на чл. 202 ГПК за оценка на заключението на вещото лице защо не възприема част от изводите на заключението по повторната експертиза и подробно е разяснил противоречията с другите изводи на заключението и със събраните по делото писмени доказателства. Въззивният съд, като съд по същество на материалноправния спор, сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. При извеждането им същият е изложил и съображения относно редовността на исковата молба и разглеждането на направените с нея искания, по които са и наведените оплаквания във въззивната жалба, включително и относно докладването на делото. Други оплаквания, които да са наведени във въззивната жалба и да са останали несъобразени от въззивния съд за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото, препятствали предприемането на съответните процесуални действия по доказване на правнорелевантните факти съобразно приложимия за спора закон, за които въззивният съд не следи служебно и не обосновават изготвянето на нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК (т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), не се посочват от касатора в изложението към касационната жалба, а и не следват от съдържащите се такива във въззивната жалба. Несъгласието на касатора с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази насока доводи за неправилност на изводите на решаващия съд не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Липсва и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по последните два въпроса от изложението на касатора по приложението на чл. 130, ал. 2 ЗСВ и чл. 236, ал. 2 ГПК, за които не се обосновава нито една от посочените форми на основанието, разяснени в мотивите към т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не е налице и твърдение за липса на практика на касационната инстанция, като не се обосновава наличие и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване и по тези въпроси. Не е налице и посоченото от касатора основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да е налице очевидна неправилност на решението, необходимо е неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличие на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. Решението не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл), нито извън тези закони (въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, въззивният съд е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС и ЗКИР, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК, съобразно с техния точен смисъл. Изводите за наличие на материалноправните предпоставки за уважаване на предявените искове, до които е достигнал съдът, след анализ на събраните по делото доказателства, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. В заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този резултат на ответника по касационната жалба – С. С., следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят своевременно претендираните разноски по производството пред касационната инстанция в размер на 1700 лева, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.