Определение № 952 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 403/2024 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, озаглавена „молба“, подадена от Н. Т. и И. Т. против определение № 4071 от 14.12.2023 г. по гр.д.№ 5166/2023 г. на ВКС, ІІ гр.о. с което е оставена без разглеждане, като процесуално недопустима, подадената от тях молба, квалифицирана като молба за отмяна на влязло в сила решение № 104 от 22.06.2020 г. по гр. д. № 1085/2019 г. на Районен съд – Севлиево. В частната жалба се изразява общо недоволство от влезлия в сила съдебен акт на Районния съд и от администрирането на молбата за отмяна от него. С допълнителна молба излагат съображения, че делото пред РС е следвало да се прекрати, че е разгледано в нарушение на чл. 117 от Конституцията на Република България /КРБ/, че е нарушен чл. 121, т.1,2 и 3 от КРБ – задължението на съда да осигури равенство на страните и условия за състезателност, за установяване на истината и за мотивиране на съдебните актове. Останалите оплаквания са свързани с изпълнение на решението. Ответниците по частната жалба я оспорват и молят да се остави без уважение. Претендират разноски. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба, е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 2 във вр. с ал.1 т.1 ГПК. Производството по гр.д.№ 5166/2023 г. пред ВКС, ІІ-ро гр.о. е образувано по молба вх. № 260125/28.09.2023 г. на Н. и И. Т. и допълнителна молба вх. № 260143/17.10.2023 г. Същата е изпратена от ИВСС на Районен съд – Севлиево за администрирането й като такава по чл. 303 ГПК за отмяна на влязло в сила решение № 104 от 22.06.2020 г. по гр. д. № 1085/2019 г. на Районен съд – Севлиево. Същото е потвърдено с решение № 260025 от 03.11.2020 г. по гр. д. № 261/2020 г. на Окръжен съд – Габрово и като не подлежащо на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.3, т.2 ГПК е влязло в сила на 03.11.2020 г. С влязлото в сила решение е разпределено ползването, на основание чл. 32, ал. 2 ЗС, на дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор ***по КК на [населено място], одобрена със заповед № РД-18- 77/16.07.2008 г. на изп. директор на АГКК, с административен адрес: [населено място], [улица], между Н. П. М., притежаващ 1/2 ид.ч., Й. Н. Т., притежаваща правото на ползване за тази идеална част и И. Н. Т., притежаващ правото на собственост върху другата 1/2 ид.ч. от дворното място. Тези права са установени с представените при разглеждане на спора договор за доброволна делба от 1996 г. на придобит по наследство и давност недвижим имот и н.а. № 99,т.ІІ/2002 г. В хода на производството е представено и разрешение за строеж на гараж. Молителите представят с молбата същите изброени документи. Първоинстанционният Севлиевски РС е администрирал молбата, съгласно изискването на чл. 306 ГПК, като е дал указания за посочване на отменително основание по чл. 303 или чл. 304 ГПК, връчил е препис от молбите и доказателствата на противната страна. В първоначалната молба, молителите посочват основанията по чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като твърдят, че решението е взето въз основа на лъжи, че са нарушени са чл. 117 и чл. 121 от Конституцията на Република България; че на редовното заседание липсвал съдебен състав; че заседанието било ръководено от председателя на съда; разгледана била само исковата молба, а представените от молителите документи не били уважени; било разделено нещо (имот), което не съществува. В допълнителната молба-уточнение, подадена в отговор на указания да бъдат посочени точно и мотивирано основанията за отмяна, се излага, че с одобреното разделяне ползването на спорния имот от некомпетентно вещо лице са нарушени чл. 32 и чл. 33 КРБ; молителите били лишени от обжалване пред трета съдебна инстанция. Към молбата-уточнение са приложени жалба до Министерство на правосъдието, отговор на жалбата и снимки. Първоначалната и уточнителната молба не съдържат обосноваване на някое от изчерпателно уредените основания за отмяна на влязло в сила решение, предвидено в нормата на чл. 303, ал.1 и чл. 304 ГПК. Бланкетно са посочени чл. 303, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Представените доказателства са същите, които са приети като доказателства и в хода на разглеждане на делото, което посочват и молителите. Няма твърдения да са новооткрити или да сочат на нови обстоятелства, които да са им били неизвестни към момента на разглеждане на делото. Затова основанието по чл. 303, ал.1 т.1 ГПК не е обосновано. На основание чл. 303, ал.1 т.2 ГПК може да се иска отмяна на влязло в сила решение, когато то е основано на установени по надлежния съдебен ред неистинност на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице, или престъпно действие на страната, на нейния представител, на член от състава на съда или на връчител във връзка с решаването на делото. Молителите твърдят некомпетентност на вещото лице и лъжливи свидетелски показания, но в молбата няма твърдения това да е установено по надлежния съдебен ред – с влязло в сила съдебно решение /за установяване неистинност на документ/ или с влязла в сила присъда /за престъпление по чл. 290 или чл. 291 НК за свидетелите или за вещото лице/ или с решение по чл. 124, ал.5 ГПК, ако не може да се проведе наказателно производство поради пречките по чл. 24, ал. 1, т.2-5 или 25, ал.1, т.2 или чл. 26 НПК. При така изложеното, изводът на състава на ВКС, че изложеното в молбата не съставлява обосноваване на конкретно основание за отмяна на влязлото в сила решение е обоснован. То е съобразено с приетото по т. 10 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че молбата за отмяна се явява недопустима, когато от съдържанието й не могат да се изведат фактически твърдения, за позоваване на конкретно правно основание, между изчерпателно изброените в чл. 303, ал.1 и чл. 304 ГПК. Не съставляват основание за отмяна позоваването на чл. 117 и чл. 121 от Конституцията на Република България. Според първия текст, съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. При наличие на съсобственост на дворно място при равни права е допустим иск за разпределение на ползването на осн. чл. 32, ал.2 ЗС и ищците са се възползвали от това признато от закона право. Това, че съдът не е възприел тезата на молителя, че следва само той да ползва дворното място, защото е на първия етаж и няма тераси, не означава, че съдът е нарушил чл. 117 КРБ. Изискванията на чл.121 от Конституцията за състезателност, равенство на страните установяване на истината и мотивиране на съдебните актове е уредени като принципи в ГПК /чл. 8-10 ГПК/. Неспазването на някои аспекти от тези принципи може да се свърже с основанията, предвидени в чл. 303, ал.1 т. 5 и т.6 ГПК. В оставената без разглеждане молба за отмяна обаче не се съдържа никакво фактическо твърдение за наличие на тези основания. Напротив, при преглед на делото се установява, че молителят е участвал в производството лично и е представляван от адвокат, изслушан е лично от съда, допуснати са и са изслушани поисканите от ответника свидетели, обжалвал е решението на РС. Съдилищата са разгледали възражението на ответника за придобиване по давност на правото на ползване на незастроената част от дворното място, но то е прието за неоснователно поради невъзможност да се придобие по давност, включително и правото на ползване на обща част на етажната собственост, възникнала след делбата от 1996 г. Районният съд заседава еднолично по граждански дела с предмет иск по чл. 32, ал.2 ЗС, а не в троен състав. Молителят черпи права от същия договор за доброволна делба, който са представили и ищците. При разпределението е отчетена площта на недовършения гараж, за който е издадено строително разрешение, представено от молителя. Спазено е и изискването, установено от съдебната практика, при разпределение на ползването на дворно място да се обособява около жилищната сграда площ за общо ползване /пътеки/ с оглед ефективно ползване на сградата и поддръжката й. Твърденията за нарушение на чл. 32 КРБ – неприкосновеност на личния живот на гражданите и на чл. 33 КРБ – неприкосновеност на жилището, не съставляват основания за отмяна, предвидени в чл. 303, ал.1 и чл. 304 ГПК. Отделно от това, молителите твърдят нарушение на тези права при изпълнение на влязлото в сила решение, а не при разглеждане на делото. Твърдението, че молителите били лишени от обжалване пред трета съдебна инстанция също не съставлява основание за отмяна на влязло в сила решение. Недопустимостта на обжалване пред касационната инстанция на решение по чл. 32, ал.2 ЗС е изрично предвидена в чл. 280, ал.3, т.2 ГПК. Според Решение № 4 от 16.06.2009 г. на Конституциония съд по к. д. № 4/2009 г., от уредбата в Конституцията не следва, че производството по делата е задължително триинстанционно. Как да функционират съдебните инстанции, се урежда в устройствените, процесуалните и други закони, съдържащи процесуални правила, каквото е цитираното правило на чл. 280, ал.3, т.2 ГПК. По изложените съображения, като е приел, че молбата за отмяна не съдържа обосноваване на предвидено в чл. 303, ал.1 или чл. 304 ГПК основание за отмяна между изчерпателно изброените, съставът на ВКС е постановил правилно – законосъобразно и обосновано определение, което следва да се потвърди. Предвид неоснователността на частната жалба и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настоящото производство в доказаният с договора за правна помощ размер 400 лв., за които е отразено, че са платени в брой. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение