Определение № 185 от 18.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 924/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. О. срещу решение № 386 от 12. 02. 2020 г. по в. гр. д. № 3474/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав в частта, с която е потвърдено решение № 2817 от 17. 04. 2019 г. по гр. д. № 5964/2018 г. на Софийски градски съд, Първо ГО, 19 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. С. О. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на ПТП на 15. 01. 2018 г. за разликата над 60 000 лв. до 90 000 лв. Касационната жалбоподателка поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Счита, че съдът не е съобразил по- големия интензитет и размер на преживените от ищцата неимуществени вреди. Твърди, че в решението само формално са посочени релевантните обстоятелства, като не е съобразено какво е конкретното значение на всяко едно от тях за определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа, че въззивният съд не е съобразил съдебната практика, формирана по аналогични казуси. Прави искане за отмяна на атакувания акт в обжалваната част и за постановяване на решение, с което искът да бъде уважен в пълния му предявен размер. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – „Застрахователна компания Лев Инс“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение в обжалваната част, Софийски апелативен съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди възлиза на 60 000 лв. При произнасяне по размера на обезщетението решаващият съд е съобразил вида и характера на получените от ищцата телесни увреждания – фрактура на два поясни прешлена, отличаваща се с усложнение, тъй като фрагмент от единия прешлен се е насочил към гръбначния канал, натъртвания в областта на гръдния кош и изгаряне в областта на крака; проведеното й лечение – оперативна интервенция с поставяне на синтезни материали в гръбнака; продължителния период на възстановяване – около една година; болките и страданията, които са били по-интензивни в първите четири месеца; ограниченията в движенията; влошеното качество на живот на пострадалата след инцидента; оказваното й съдействие след операцията в рамките на три – четири месеца; възрастта на пострадалата към момента на увреждането; обществено – икономическите условия в страната към същия момент; обичайната практика по подобен вид дела; застрахователните лимити и принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че не са налице основания за завишаване на размера на обезщетението, тъй като част от твърденията на ищцата са останали недоказани – липсват конкретни данни за негативни емоции от загрозяващия ефект от белега на крака, за психотравма, установена от съдебнопсихиатрична експертиза или от проведена терапия от специалист или с медикаменти. Изтъкнал е, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение е подходящо и възлиза на приблизително 120 минимални работни заплати за страната или възнаграждение за приблизително 10 години, която сума може да бъде разгледана и като припадаща се сума от 5000 лв. за всеки месец от посочения от вещото лице по съдебномедицинската експертиза едногодишен период на възстановяване. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалбоподателка поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2. Следва ли съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да обсъди всички обективно съществуващи обстоятелства за конкретния случай, в т.ч. пълния обем на претърпените физически и морални болки и страдания, продължителността на възстановителния процес, както и прогнозите за пълното физическо и емоционално възстановяване на пострадалия?; 3. Трябва ли съдът при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да съобрази и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, както и икономическата конюнктура в страната?“. Поддържа се, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, тъй като формулираните въпроси са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно с ППВС № 4/1968 г. и постановените по чл.290 ГПК решение № 248 от 02.08.2018 г. по т.д. № 1565/2017 г., II т.о., решение № 274 от 14.11.2019 г. по гр.д. № 4473/2013 г., IV г.о., решение № 243 от 03.05.2018 г. по т.д. № 198/2017 г., II т.о. Касационната жалбоподателка твърди, че произнасянето на въззивния съд по поставените правни въпроси е от значение за точното прилагане на закона, с което обосновава основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставените първи и втори въпрос могат да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени решения по реда на чл. 290 ГПК, между които са и цитираните в изложението. В тази практика са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /служебно известните на състава решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС и решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о./. В настоящия случай при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения от ищцата иск по чл. 432, ал. 1 КЗ въззивният съд е съобразил изяснените в цитираната практика критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението, като ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност. Тъй като въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВС и постоянната практика на ВКС по поставените релевантни въпроси, по отношение на която не се установява необходимост от промяна или осъвременяване, не са налице въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Последният поставен в изложението въпрос е от значение за изхода на спора, но при произнасянето по него въззивният съд също не се е отклонил от формираната постоянна практика на касационната инстанция, поради което не са обосновани предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационен контрол. В решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 66 от 3.07.2012 г. по т.д. № 619/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 157 от 28.10.2014 г. по т.д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 124 от 14.07.2016 г. по т.д. № 2056/2015 г. на ВКС, І т.о., решение № 233 от 20.12.2016 г. по т.д. № 3586/2015 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12.01.2017 г. по т.д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т.о. е прието, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Застъпено е разбирането, че лимитите на застрахователни покрития нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В настоящия случай въззивният съд, като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което на ищцата са причинени процесните неимуществени вреди, е настъпило на 15. 01. 2018 г., е отчел икономическите условия в страната към момента на увреждането, съответно основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. Изрично е посочил, че определеното обезщетение възлиза на приблизително на 120 минимални работни заплати за страната. В допълнение, следва да се изтъкне, че преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид изложените от касационната жалбоподателка доводи, че въззивният съд не е съобразил размера на обезщетенията, присъждани по сходни казуси, трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение