Определение № 303 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2123/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Г.Д. като процесуален представител на Община Харманли срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 30.І.2019г. по в.гр.д. № 67/2018г. Ответниците по жалбата К. Д. С., Т. А. Т. и М. А. Т. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокати Н.Д. и Ж.Т. са заели становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски – адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв. В отговора си чрез юрисконсулт М.Я. Министерство на отбраната е заел становище за липса на твърдяните основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение, поправено с решение от 05.ІІ.2019г., САС е отменил частично решението на СГС от 11.VІІІ.2017г. по гр.д. № 3167/2015г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Община Харманли да заплати на основание чл.49 ЗЗД: на К. Д. С. 116 700лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга й А. С., настъпила на 06.ІІ.2012г. вследствие наводнението в [населено място], Община харманли, ведно със законната лихва, считано от 06.ІІ.2012г. до окончателното им изплащане, отхвърляйки иска за разликата до 200 000лв., на М. А. Т. и на Т. А. Т. по 96 700лв. обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на баща им А. С., настъпила на 06.ІІ.2012г., ведно със законната лихва от същата дата, отхвърляйки исковете им за разликите до по 150 000лв., потвърдил е първоинстанционното решение в отхвърлителните му части по отношение на Министерство на отбраната и е присъдил разноски на страните. За да постанови решението, въззивният съд е взел предвид легалната дефиниция на понятието „язовир”, съдържаща се в пар.1 т.94 от ДР на Закона за водите /ЗВ/ - водностопанска система, включваща водния обект, язовирната стена, съоръженията и събирателните деривации, както и земята, върху която са изградени, че язовир „И.” не е включен в списъка – Приложение № 1 към чл.13 ал.1 ЗВ – на язовирите публична държавна собственост, както и че съгласно чл.19 ЗВ публична собственост на общината са тези язовири, които не са публична държавна собственост и не са включени в имуществото на търговски дружества. Взета е предвид и общата уредба относно собствеността върху язовирите от местно значение – пар.7 ал.1 т.2 от ЗМСМА и чл.2 ал.1 т.2 ЗОС. Прието е, че на основание и в съответствие със закона /пар.7 ал.1 т.2/ общината е съставила през 2000г. в своя полза АПС за два конкретни имота - с площ 28.621 дка, от които 25.8 дка са попадали в язовир „И.”, и с площ 2.459 дка, от които 2.1 дка са попадали в язовира, които актове за публична общинска собственост удостоверяват възникването на правото на собственост и легитимират общината като собственик на тези имоти с начин на трайно ползване язовир Е. /И./ в землището на [населено място]. Актовете имат само декларативно, но не и конститутивно действие относно собствеността. Правото на собственост на общината е възникнало по силата на закона. На основание чл.179 ал.1 ГПК актовете се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти по аналогия с възприетото в ТР № 11/2012г. на ОСГК относно доказателственото значение на констативния нотариален акт и имат легитимиращо действие за собствеността на държавата/общината до доказване на противното, като те не носят тежестта да доказват основанието за съставянето им. Доказването, че общината не е собственик на имота, следва да се осъществи от трети лица, претендиращи вещни права върху актувания имот, във висящо исково производство. В случая ищците нямат такъв интерес, а ответната община не може да се защитава, като оборва легитимиращия ефект на акт, който сама е издала. Като недоказано е прието язовирът да е бил държавна собственост към момента на влизане в сила на ЗМСМА, нито да е бил включен в капитала или уставния фонд на дружество с държавно имущество или да са били налице други пречки за актуването му като общинска собственост. Актът от 2003г. за публична държавна собственост за имот № 000002, от който 277.6 дка са попадали в язовира, вкл. язовирната стена, е съставен след актуването на имота като публична общинска собственост и няма данни за проведена процедура по прехвърлянето му от общината на държавата. След като по силата на ЗМСМА язовирът е станал ПОС и не е сред комплексните и значими язовири в списъка по чл.13 ал.1 ЗВ, които са държавна собственост, язовирът не е считан за държавна собственост при влизане в сила на ЗВ. Би могло да се допусне, че имот № 000002 представлява реална част от язовира, което означава притежаване в съсобственост на имота, върху който е разположен язовирът. Извън представените актове за публична общинска и публична държавна собственост няма данни за възникване на такава съсобственост, въпреки посоченото в заключението на СТЕ, че водната част с площ 277.6 дка попада в имот № 000002, а останалата част с площ 27.9 дка попада в имотите, актувани като ПОС; да се приеме наличие на такава съсобственост, може да стане само въз основа на правопораждащи факти, каквито относно държавата не са доказани, а за общината е ЗМСМА. С оглед законодателната уредба и събраните доказателства е заключено, че язовирът съставлява част от имот, актуван с акт за ПОС, а не част от имота, актуван с акт за ПДС. Прието за недоказано е язовирът да е бил предоставен за ползване на МО. Данните за фактическо ползване към 2004г. за военни нужди не е основание да се приеме, че МО е носител на ограничено вещно или облигационно право на ползване. Фактическо ползване, ако такова е било налице, е създало отношения между МО и собственика на язовира, които са извън предмета на делото. С оглед на това е направен извод, че МО не е пасивно материалноправно легитимирано по предявените искове за солидарното му осъждане с Община Харманли, поради което тези искове следва да бъдат отхвърлени, както и исковете срещу МО като предпочитан ответник. Предвид изложените съображения Община Харманли, легитимираща се като собственик на язовира, може да носи отговорност по чл.49 ЗЗД по предявените срещу нея при условията на евентуалност искове. Въз основа на заключение на СТЕ е прието за установено, че язовирът е имал техническа възможност да поеме високата 7.93м вълна, формирана вследствие денонощния валеж на 06.ІІ.2012г., надвишаващ три пъти денонощния максимум за месец февруари. Това не е станало, тъй като изградените бетонни блокове по преливника са възпрепятствали преминаването на ледените късове, довело до преливане на вода през преливника, няколко дни преди това не е започнало контролирано изпускане на водата от язовира, през есенно-зимния сезон язовирът не е бил изпразнен, за да няма повърхност на заледяване и за да може да поеме висока вълна. Поради това преминалата през преливника вода е разрушила язовирната стена, при което [населено място] е било наводнено. След скъсването на стената наводнението на селото е било непредотвратимо. По силата на чл.139 ЗВ поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на съоръженията по чл.138 ал.4 т.1 ЗВ се осъществяват от собственика или ползвателя им. Към момента на събитието не е имало вещно или облигационно право на ползване на язовира. Отговорността по чл.139б ЗВ на областния управител не изключва отговорността на действителния собственик на съоръжението, а двете институции биха могли да отговарят солидарно за причинените вреди. Искът е насочен срещу общината, следователно отговорността е за нея. Бездействието на служителите на общината е противоправно като противоречащо на задълженията за действие, вменени на собственика на язовира във връзка с поддръжката му. Установено е, че тежкото състояние на язовира и на язовирната стена е било известно на общината няколко години преди настъпването на събитието, но до реални действия не се е стигнало. Според заключението на вещото лице към деня на наводнението язовирът е бил безстопанствен и за него не са полагани никакви грижи. Прието е за установено въз основа на СМЕ, че вследствие наводнението е починал наследодателят на ищците. От показания на свидетел е направен извод, че съпругата и децата на починалия трудно са преживели смъртта му. Ищцата К. изпаднала в кома и била в болница три дни, тя преживяла силен стрес, плачела постоянно и съжалявала, че не си е отишла от света заедно със съпруга си. При определяне размера на дължимите се обезщетения за неимуществени вреди са взети предвид следните обстоятелства: ищците и починалия били задружно семейство, последният бил добре физически, отглеждал животни и се грижел за селскостопанска градина, трудолюбив и отзивчив, помагал със съвети на синовете си, а те на него в стопанството му, разбирал се добре със съпругата си, двамата живели в [населено място], а синовете им в [населено място] в отделни семейства, като ги посещавали в събота и неделя, понякога и през седмицата, внезапната загуба на дългогодишния спътник на ищцата К. С.. В тази насока съдът не е взел предвид неимуществените вреди на К.С. от изпадането й в кома и престоя в болница поради невъвеждането им в исковата молба. Взето е предвид и обстоятелството, че всеки от тримата ищци е получил от общината по 3300лв. обезщетение. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите: 1. по силата на пар.7 т.2 от ПЗР на ЗМСМА придобиват ли общините имоти, включително язовири, които преди влизането в сила на ЗМСМА не са били собственост на държавата, а на трети лица, или съставянето на акт за публична общинска собственост за такива имоти, в които като основание е посочен пар.7 т.2, е достатъчно за приемане, че общината е собственик на актувания язовир; 2. допустимо ли е ответникът по иск по чл.49 ЗЗД да навежда възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпването на вреди за ищеца, или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в актовете субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборвана само от трети лица в производство, в което претендират самостоятелни права върху съответните имоти; 3. с оглед чл.154 ал.1 и 2 ГПК в производства по искове по чл.49 ЗЗД има ли право ответникът да твърди и доказва обстоятелства, изключващи вината му, включително че не той, а трето лице е собственик на имота, от неподдържането на който са настъпили вреди; 4. длъжен ли е съдът да обсъди всички приети и относими към спора доказателства или може да обоснове изводите си на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с твърдения за очевидно неправилни изводи за придобиване на имота от общината по силата на пар.7 т.2 от ПЗР на ЗМСМА, въпреки приетото, че язовирът към влизането в сила на този закон не е бил държавна собственост, и че държавата в лицето на Министерство на отбраната не е материално легитимиран ответник, въпреки че 90% от водната площ, язовирната стена и преливникът на язовира попадат в имот – държавна собственост, ползван от МО за подводно кормуване и обучения по десантиране. ВКС на РБ намира, че така поставените въпроси не са основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите не са от значение за изхода на спора по делото. Те са свързани с извода на въззивния съд, че Община Харманли се легитимира като собственик на язовир „И.“, включително с представените актове за публична общинска собственост. Актовете са съставени от Общината, като тя е заявила и неизменно и последователно е поддържала в производството пред първоинстанционния съд, че „съвсем малка част от язовира се намира върху имот, общинска собственост, поради което не е собственик на язовира“ – в отговора си по реда на чл.131 ГПК, че „Общината е собственик на незначителна част от язовира, в която попада единствено вода“ – в становището си от 05.V.2016г., че поддържа отговора си и всички депозирани становища – в първото открито съдебно заседание, че „съвсем незначителна част от водната част на язовира – само 10% - е собственост на Общината, а останалите 90% от язовира, сред които и язовирната стена, са разположени в имот №.., предоставен на МО“ – в писмените си бележки, депозирани на 26.V.2017г., т.е. след приключването на последното проведено на 05.V.2017г. пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание. Възражение, че язовирът е бил собственост на ТКЗС към влизането в сила на ЗМСМА, респективно, че не е приложимо основанието по пар.7 т.2 ПЗР на ЗМСМА за придобиването на собствеността върху него от общината, посочено в актовете за публична общинска собственост, и че е собственост на трети лица след извършени разпоредителни сделки, общината е заявила несвоевременно, без да твърди и да сочи обстоятелства по смисъла на чл.147 и чл.266 ал.2 ГПК – за първи път с писмените си бележки от 26.V.2017г., при което възражението не би могло да бъде съобразено от касационния съд, дори ако допусне касационно обжалване. Във връзка с поставените в изложението въпроси следва да се добави и следното: Първият въпрос не е относим към решаващ извод на въззивния съд с оглед условието в него – за приложението на пар.7 т.2 от ПЗР на ЗМСМА в случай, че язовирът не е бил собственост на държавата към влизането в сила на посочения закон, а на трети лица. Съдът в случая не е формирал извод към посочения момент имотът да е бил собственост на трети лица. Освен това, приетото от съда, че актовете за общинска собственост се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти, а за собствеността на общината те имат легитимиращо действие до доказване на противното, без общината да носи тежест да доказва основанието за съставянето им, не е в противоречие със сочената практика, обективирана в решението по гр.д. № 921/2009г. 1 ГО, и е в съответствие с ТР № 11/2012г. на ОСГК. По втория и третия въпроси следва да се посочи още, че касаторът не е навел по делото своевременно възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на съставените от него актове за общинска собственост, нито /поради това/ му е отказано да твърди и доказва обстоятелства, „изключващи вината му, включително, че не той, а трето лице, е собственик на“ язовира. Следователно по такива въпроси въззивният съд не се е произнасял, с оглед на което сочената във връзка с тези въпроси практика на ВКС по гр.д. № 647/2012г. ІV ГО, по гр.д. № 7685/2013г. ІІ ГО, по гр.д. № 692/2013г. ІІІ ГО, по гр.д. № 6943/2014г. І ГО, по гр.д. № 582/2011г. ІV ГО и по гр.д. № 879/2016г. ІІ ТО като допълнително основание за допускане на касационно обжалване не следва да бъде обсъждана. Във връзка с четвъртия въпрос действително въззивният съд не е преценил представените по делото доказателства по възражението на ответника МО, че язовирът е бил собственост на ТКЗС и след разпоредителни сделки е придобит от трети за спора лица, но това не е от значение за изхода на делото с оглед изложените вече съображения. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Едното от твърденията в тази насока е предмет и на релевираните по чл.280 ал.1 ГПК въпроси, значението на които за спора вече бе изложено. А твърдението за неправилност на извода, че МО не е материално легитимиран ответник, въпреки че 90% от водната площ, язовирната стена и преливникът на язовира попадат в имот – държавна собственост, ползван от МО, е такова за необоснованост, представляващо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, по което касационният съд дължи произнасяне, ако допусне касационно обжалване. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. На основание чл.78 ал.1 ГПК, чл.38 ал.2 ЗАдв., чл.7 ал.2 и чл.9 ал.3 Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на процесуалния представител на ответниците по касационната жалба – ищци адвокат Ж. В. Т. от С. следва да бъдат присъдени 10726лв. адвокатско възнаграждение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,