Определение № 50758 от 20.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 594/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца А. Е. С. срещу решение № 1154 от 09.11.2021г., постановено по в. гр. дело № 1383/2021г. на Софийски апелативен съд /САС/, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 4 000 лв. до сумата 50 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.02.2019 г. до окончателното плащане. Касаторът счита, че обжалвания съдебен акт е неправилен като постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необоснован. Моли той да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който да му бъде присъдено по – високо обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателят С. релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по следния въпрос: „Кои са предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди и това, че подсъдимото лице е било оправдано още на първа съдебна инстанция от наказателния съд, може ли да бъде основание въззивният съд да намали присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди, без това обстоятелство да е въведено като довод за неправилност на първоинстанционното съдебно решение от въззивника – ответник и без въззивният съд да се мотивира въз основа на какви доказателства и въведени доводи от страните стига до извод за намаляване на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди?", по който не навежда допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България, не подава отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с цена над 5 000лв., т.е. тя е допустима. Не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Формулираният от касатора въпрос не притежава характеристиките на правен въпрос, т.е. не удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният въпрос изисква при отговора му да бъде изследвана конкретната установена фактическа обстановка по делото въз основа на приетите доказателства при извършената преценка за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, както и допуснал ли е въззивният съд нарушение на процесуалния закон като е съобразил обстоятелство, от значение при определяне по смисъла на чл. 52 ЗЗД на справедливия размер на претендираното обезщетение, което не е било наведено във въззивната жалба на ответника, т. е. той е относим към правилността на атакуваното решение и релевираните в тази връзка нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от въззивния съд. Изложените оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение е недопустимо да бъдат разглеждани в настоящата фаза по предварителната селекция на касационните жалби. Освен това, касаторът не е навел конкретно допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, а касационно обжалване може да бъде допуснато само при кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да бъде посочено също, че дори да се приеме за изводим от касационната жалба правен въпрос относно критериите, които трябва да бъдат взети предвид при точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, то той е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в безпротиворечивата практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Според разясненията в горецитираното ППВС, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за възрастта, здравословното състояние и негативните последици, претърпени от пострадалия вследствие на незаконното обвинение в личния и социалния му живот, съдебното му минало и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява при определяне на размера на претендираното обезщетение /незаконното обвинение е за умишлено престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 5 вр. с ал. 1 НК за причинена средна телесна повреда на едно лице, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ за срок до 6 години; разумната продължителност от 2 г. и 5 м. на наказателното преследване; взетата най – лека мярка за неотклонение – „подписка“; младата възраст на пострадалия /28г./ и чистото му съдебно минало; претърпените тревоги, притеснения и грижи от ищеца във връзка с процесното незаконно обвинение, най – вече по повод очакване на дете, с оглед и на обстоятелството, че известно време е бил без работа; внасянето на обвинителния акт в съда три месеца след повдигане на обвинението и постановяването на оправдателна присъда още на първа съдебна инстанция; липсата на твърдения и доказателства за влошено здравословно състояние в резултат на незаконното обвинение в престъпление; обстоятелството, установено с гласните доказателства по делото, че приятелите на ищеца не само не са се отдръпнали от него, но са и го подкрепяли, вкл. за по – бързото намиране на работа; социално – икономическите условия на живот в страната и обичайната практика на съда в подобни случаи/, съобразявайки задължителните постановки на ППВС № 4/1968г., поради което не е осъществено противоречие с последното. Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, посочвайки и кои обстоятелства съобразява за намаляване на определения от първоинстанционния съд размер /взетата най – лека мярка за неотклонение; разумната продължителност на наказателното преследване; своевременното внасяне на обвинителния акт в съда и оправдаването на ищеца още на първа съдебна инстанция; непромененото здравословно състояние преди и след незаконното обвинение в престъпление и неустановяването на отдръпване на близки и приятели от пострадалия, напротив оказваната му подкрепа/, въззивният съд е определил справедливия му размер от 4 000 лв., в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да бъде посочено също, че съобразно със задължителните разрешения на ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, САС е разгледал изчерпателно наведените във въззивната жалба на ответника оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, свързани с определяне на завишен размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди в нарушение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Последният довод е основание по смисъла на чл. 269, изр. последно ГПК за проверка на правилността на първоинстанционния съдебен акт досежно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на процесното обезщетение и извършената преценка на конкретните обстоятелства по смисъла на ППВС № 4/23.12.1968 г., едно от които е оправдаването на ищеца още на първа съдебна инстанция. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение