Определение № 660 от 14.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3539/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по: 1/ касационна жалба на [фирма] срещу решение № 2263 от 03.04.2015г. /поправено с решение от 10.07.2015г./ по гр.д. № 16113/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 20.02.2014г. по гр.д. № 9356/2013г. на Районен съд – София в частта, в която са признати за нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, като неравноправни по чл.143, т.10 и т.12 от Закона за защита на потребителите, клаузите по чл.3, ал.1; чл.3, ал.5; чл.6, ал.3, чл.12, ал.1 от договор за потребителски кредит от 24.03.2008г., сключен между Й. Т. Й. и [фирма], и [фирма] е осъдена да заплати на основание чл.55, ал.1 ЗЗД на Й. Т. Й. сумата от 2970.40 швейцарски франка, съставляваща разликата между предварително договорените анюитетни вноски и такса за годишно управление, от една страна, и заплатените от Й. Й., от друга страна, за периода 24.03.2008г. - 01.03.2013г., както и в частта, с която се потвърждава допълнително решение от 14.07.2014г. по гр.д. № 9356/2013г. на Районен съд – София в частта, с която е оставено без уважение искането на банката за допълване на решението чрез произнасяне по възражението й за изтекла погасителна давност, както и се допълва решението като се присъжда законна лихва върху главницата от 2970.40 швейцарски франка, считано от предявяване на исковата молба. 2/ касационна жалба на Й. Т. Й. срещу решение № 2263 от 03.04.2014г. по гр.д. № 16113/2014г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 20.02.2014г. в частта, в която е отхвърлен иска за признаване за нищожна на клаузата на чл.22, ал.1 от договор за потребителски кредит от 24.03.2008г., сключен между Й. Т. Й. и [фирма], и в частта, в която е отхвърлен иска на Й. Т. Й. срещу [фирма], по чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 6899.46 лева, представляваща надплатена за периода 24.03.2008г. - 01.03.2013г. сума по кредита, вследствие на валутната разлика между швейцарски франк и български лев. В касационната жалба на [фирма] се сочи, че въззивното решение в обжалваната част е незаконосъобразно и неправилно, поради което се иска отмяната му и присъждане на направените по делото съдебни и деловодни разноски. Ответникът по жалбата, Й. Т. Й., счита касационната жалба на банката за недопустима и неоснователна. Претендира присъждане на направените по делото разноски и в касационната инстанция. В касационната жалба на Й. Т. Й. се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се иска отмяната му и присъждане на направените по делото разноски и в трите инстанции. Ответникът по жалбата, [фирма], счита касационната жалба на ищеца за недопустима и неоснователна и незаконосъобразна. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Исковете за прогласяване на нищожност на клаузи от договор за кредит, като неравноправни, са неоценяеми, поради което не намира приложение ограничението по чл.280, ал.2 ГПК, относимо само за оценяеми искове. Старата практика на ВКС, в която е прието, че тези искове са оценяеми, следва да се счита преодоляна с постановяване по реда на чл.274, ал.3 ГПК на определение № 449/29.07.2015г. по т.д. № 1567/2015г.на I ТО на ВКС и по реда на чл.290 ГПК на решение № 424/ 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/ 2015г. на IV ГО на ВКС и решение № 77/ 22.04.2015г.по гр.д. № 4452/2014г. на III ГО на ВКС. Настоящият състав напълно споделя изложените в посоченото определение съображения, че когато съдържанието на договорната клауза, чиято нищожност се претендира, не касае основанието на вземането / престацията и не се отрича наличието на действително правно основание на престацията, а единствено реда и начина на определяне на вземането, или други уреждащи правоотношението елементи, искът за прогласяване на нищожността на клаузата е неоценяем. Доколкото изхода на спора по исковете по чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД е обусловен от този по исковете по чл.146 З. вр. чл.26, ал.1, пр.1-во ЗЗД, неонователни са доводите че предвид цената на осъдителните искове, те не подлежат на касационно обжалване., в каквато насока е трайната практика на ВКС. Според съда, установителните и осъдителните искове са достатъчно ясно уточнени, както в обстоятелствената си част, където са изложени съображения за нищожност на конкретно посочени договорни клаузи и плащане без основание на конкретни суми, така и в адекватния й петитум за прогласяване нищожност на същите клаузи и връщане на същите суми. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е счел, че не се установява наличие на конкретно заявена и доказана основателна причина по чл.143, т.10 З., банката да променя едностранно лихвения процент. На основание чл.272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд като е приел, че не е било доказано оспорените клаузи да са били предварително подготвени, респ. ищците да са имали възможност предварително да ги обсъдят с ответника., поради което спорните клаузи не са индивидуално договорени по см. на чл.146, ал.2 З.. От самия договор следва, че банката поставя условия за предоставяне на кредит, които не подлежат на договаряне. Съдът е приел процесните четири клаузи за неравноправни по смисъла на чл.143, т.10 от З., тъй като предоставянето на възможността за едностранно изменение изцяло в полза на едната страна по договора и то на непосочени в съглашението критерии, поставя в изключително неравноправно положение потребителя. Според съда са налице неравноправни клаузи и по смисъла на чл.143, т.12 от З., тъй като лихвата, която ищците ще заплащат за срока до края на договора, се завишава многократно, а за потребителите не е уговорена възможност при такива хипотези да се откажат от договора за кредит. Изложил е съображения, че неравноправната клауза не обвързва потребителите да заплащат едностранно определените от банката лихви, като съдът се е позовал и на практиката на С.. Доколкото посочените 4-ри клаузи са неравноправни, същите се явяват нищожни по чл.26, ал.1, пр.1-во ЗЗД. Според съда, при договора за кредит е налице неделимо плащане, като даже и да е постигнато споразумение кредитът да се връща на погасителни вноски, уговорката касае характера на плащанията като частични, без договорът да се превръща в такъв за периодични платежи, поради което приложение намира общият 5-годишен давностен срок. По тези съображения е установено, че осъдителният иск по чл.55, ал.1 ЗЗД е подаден в рамките на давността, а установителните искове за нищожност не се погасяват по давност. Решаващият състав е изложил мотиви, че няма неравноправност в клаузите за връщане на сумите по кредита в същата чуждестранна валута, в която е предоставен. Според съда, изричното съгласие на ищеца да носи риска от промяната във валутните курсове представлява декларация, обективираща извършеното индивидуално договаряне и постигнатото взаимно съгласие по съдържанието на клаузата, съобразно чл.146, ал.2 З.. Съдът е изложил съображения, че изключението на чл.144, ал.3, т.1 З. от случаите за неравноправност на подобна клауза, намира приложение спрямо процесния договор за банков кредит, с оглед уговорката за обусловеност на размера на задължението от борсовия курс или индекс, който е извън контрола на страните и в частност на банката. В изложението към касационната жалба на [фирма] се твърди, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като касаторът поставят следните правни въпроси: /1/ „Какъв е начинът на определяне на цената и дължимата държавна такса на установителни искове за прогласяване нищожност на клаузи от договор за банков кредит, съгласно който страните са постигнали обща воля и съгласие банката да има право едностранно да променя приложимия БЛП – елемент от възнаградителната лихва по кредита и възможността за промяна на лихви, такси и комисионни при осъществяване на договореното превалутиране?“, /2/ „Допустимо ли е касационно обжалване на договорни клаузи с посоченото съдържание и приложимост на хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК?“, /3/ „Допустим и основателен ли е иск за прогласяване на нищожност на клауза от договор за кредит, в която е уговорено задължението на кредитополучателя по смисъла на чл.430, ал.2 ТЗ за заплащане на възнаградителна лихва?“, /4/ „Прогласяване на нищожността на чл.3, ал.1 от договора за кредит променя ли характера на правоотношението и до колко такава промяна е допустима и какви биха били последиците от това?“, /5/ „Подписването на договора за кредит води ли само по себе си до извода, че кредитополучателя е бил наясно с условията на предлаганите от банката договори за кредит и че е бил удовлетворен от условията им?“, /6/ „Налице ли е промяна в условията и същността на договора за кредит при изменение в размера на лихвата, настъпило съгласно постигнатите между страните договорености?“, /7/ „Процесните договорни клаузи може ли да се определят като декларативни по своята правна същност и допустимо ли е в този смисъл предявяване на установителни искове за прогласяване на нищожността им по смисъла на чл.124 ГПК, вр. чл.26 ЗЗД, вр. чл.143 и 146 З.?“, /8/ „Приложими ли са изключенията по чл.144, ал.3 З. по отношение на договори за кредит с предмет предоставяне на целеви кредит за закупуване на недвижим имот и други разплащания, обезпечен с ипотека, при който е приложима лихвата по чл.430, ал.2 ТЗ?“, /9/ „При анализ на условията на кредитното правоотношение допустимо ли е приравняване на годишна лихва по договор за кредит и БЛП като компонент от годишната лихва?“, /10/ „Предвидената в договора възможност за предсрочно погасяване може ли да се определи като възможност за отказ от договора във връзка с прилагането на чл.143, т.12 З.?“, /11/ „Налице ли е правен интерес от прогласяване нищожност на процесните клаузи и с оглед установеното от двете съдебни инстанции, а именно „от събраните по делото доказателства не се установи ищецът да е надплатил суми по кредита на основание нищожните клаузи от договора, нито въз основа на неправилно приложена методология на банката“?“, /12/ „Относно индивидуално уговаряне на клаузите съобразно хипотезата на чл.146, ал.2 З. и установяване наличието на двете кумулативно дадени условия, а именно клаузите са изготвени предварително и потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – фактът, че потребителят не се е възползвал от дадените му правни възможности, следва ли да се приравни на лишаването му от такива?“, /13/ „Налице ли е промяна на договорените между страните условия по кредитното отношение при промяна в размера на дължимата лихва в следствие осъществяване именно на договореностите между страните по процесния договор?“, /14/ „Налице ли е неравноправност на договорна клауза, съгласно която страните са постигнали обща воля и съгласие дължимата по кредита възнаградителна лихва да бъде обвързана с един променлив компонент, какъвто е БЛП на банката, както и до колко е необходимо изследването на промените и причините за настъпването им по отношение на БЛП?“, /15/ „Кой вид погасителна давност /обща или специална/ е приложим при осъдителни искови претенции за недължимо платени суми по месечни анюитетни вноски по договор за банков кредит?“, /16/ „Налице ли е неравноправие между страните в кредитното правоотношение, когато промяната на лихвения процент и съответно размера на дължимата анюитетна вноска се променят въз основа на предвидени в договора за кредит основания, именно промяна на базовия лихвен процент /договорен променлив компонент/, събитие, независещо от волята на страните, с оглед на което процесните клаузи не са нищожни и претенцията на ищеца следва да бъде отхвърлена?“. Сочи се следната съдебна практика, относима към поставените въпроси: решение № 142 от 16.03.2015 на Районен съд – София, решение № 174 от 25.02.2015г. по гр.д. № 19333/2013г. на Районен съд – София, решение от 12.04.2013г. по гр.д. № 38034/2011г. на Районен съд – София, определение от 31.07.2014г. по гр.д. № 24054/2013г. на Районен съд – София, определение № 432 от 27.06.2013г. по ч.т.д. № 2407/2013г. на ВКС, определение № 290 от 09.04.2014г. по ч.т.д. № 953/2014г. на ВКС, определение от 29.01.2014г. по ч.гр.д. № 16634/2013г. на Софийски градски съд, определение от 04.10.2013г. по гр.д. № 62390/2012г. на Районен съд – София, определение от 09.10.2014г. по гр.д. № 1451/2014г. на Районен съд – София, определение от 29.01.2014г. по ч.гр.д. 16634/2013г. на Софийски градски съд, определение от 04.10.2013г. по гр.д. № 62390/2012г. на Районен съд – София, определение № 87 от 14.01.2013г. по гр.д. № 3489/2012г. на Районен съд – Хасково, решение от 29.04.2015г. по в.гр.д. № 20464/2014г. на Софийски градски съд, решение № 960 от 26.09.2012г. по гр.д. № 3052/2012г. на Районен съд – Стара Загора, решение № 11289 от 04.12.2009г. по гр.д. № 21859/2009г. на Районен съд – София, решение № 221 от 08.05.2013г. по гр.д. № 257/2013г. на Окръжен съд – Пазарджик, решение от 08.04.2015г. по гр.д. № 16764/2013г. на Софийски градски съд, решение от 08.04.2015г. по гр.д. № 16765/2013г. на Софийски градски съд, решение от 26.09.2014г. по гр.д. № 2895/2013г. на Софийски градски съд, решение № 172 от 21.03.2011г. по гр.д. № 80/2010г. на ВКС, решение от 09.10.2014г. по т.д. № 3106/2013г. на Софийски градски съд, решение от 30.04.2015г. по гр.д. № 135/2013г. на Окръжен съд – Разград, решение от 26.11.2013г. по гр.д. № 703/2013г. на Районен съд – Разград, решение № 6193 от 22.12.2014г. по гр.д. № 12212/2013г. на Районен съд – Варна, решение на Съда на ЕС по преюдициално запитване по дело С-472/10, решение № 11289 от 04.12.2009г. по гр.д. № 21859/2009г. на Районен съд – София, решение от 29.06.2010г. по гр.д. № 988/2010г. на Софийски градски съд, определение № 605 от 07.10.2011г. по т.д. № 1097/2010г. на ВКС. Първите два въпроса, свързани с определянето на цената на иск за обявяване за нищожни като неравноправни клаузи от договора за кредит, са неотносими за спора, тъй като исковете са неоценяеми, предвид изложеното по-горе относно допустимостта на касационното обжалване, поради което въпросът за цената на исковете се явява неотносим за спора. Той е от значение само при оценяемите искове, с оглед на което в случая не е осъществен общият критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Третият въпрос също не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като не е налице недопустимост на исковете за нищожност на клауза за възнаградителна лихва по договор за кредит, с оглед разпоредбите на чл.143 и сл. на З., позволяващи прогласяване за неравноправнина клаузи по договори за финансови услуги, между които е и банковият кредит. Преценка, дали искът е основателен не се извършва в селективната фаза на касационното производство. Четвърти и шести въпрос не покриват основния критерий по чл.280, ал.1 ГПК, свързан с цялото правоотношение между страните, доколкото то не е предмет на исковете по чл.26, ал.1, пр.1-во ЗЗД, а предмет е нищожността само на отделни негови клаузи. Пети и четиринадесети въпрос са неотносими към спора за неравноправност на клаузите, с оглед заложените за това в З. критерии, които не се обхващат от въпросите. Отговорът на седмия въпрос, тъй като е предпоставен от възприемане на съдържащото се във въпроса твърдение на касатора, че клаузите имали „декларативен характер”, противно на приетото от въззивния съд, не се явява обуславящ за крайния изход на делото. Осми и девети въпрос също не са обуславящи изхода на спора, тъй като липсват мотиви в тази насока на въззивната инстанция. Десети въпрос, свързан отново с приложението на чл.144, ал.2, т.1 З. вр. чл.143, т.12 З., също не покрива общото основание за допускане на решението до касация, тъй като в него не се съдържа позоваване на „основателна причина”, явяваща се част от фактическия състав на изключението по чл.144, ал.2, т.1 З.. Освен това, посочената разпоредба касае правото на прекратяване едностранно на договора от потребителя в хипотеза на несъгласие с едностранното увеличение на възнаградителна лихва, без заплащането му, поради което извън предмета на спора е наличието на клаузи, предвиждащи правото на предсрочно изпълнение на договора от потребителя, водещо като последица до прекратяването му, в която хипотеза следва да се заплати увеличения размер на лихвата. Не е налице и евентуална недопустимост на решението, поради липса на правен интерес от исковете за прогласяване на нищожност на клаузи от договор за кредит като неравноправни, тъй като този интерес пряко произтича от разпоредбите на чл.143 и сл. на З., поради което единадесети въпрос не предпоставя допускането на решението до касация. Въпрос № 12 също не може да обуслови допускането на касационния контрол, тъй като с оглед чл.146, ал.4 З., тежестта на доказване, че определено условие в договора е индивидуално уговорено е на търговеца, а не на потребителя, на което именно се е позовал въззивния съд, като относно приложението на посочената разпоредба липсва формулиран въпрос. Тринадесети въпрос отново не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, защото въпросът не е относим към предмета на спора – наличието на неравноправност на клаузи по договор за кредит, за които има формирано съгласие. Петнадесети въпрос е разрешен от съда в съответствие с практиката на ВКС относно срока и течението на погасителната давност по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД. По отношение на последния въпрос също не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивната инстанция е приела противното на въведеното във въпроса от банката твърдение, че определянето на Б. е събитие, независещо от волята на страните. Според въззивния съд, не се установява конкретно заявена и доказана основателна причина банката да промени едностранно лихвения процент. Решаващият състав въз основа на препращането по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция е приел, че, обявените за неравноправни клаузи дават възможност за едностранна корекция на БЛП, определен едностранно от банката, липсва методология за определянето на БЛП и решението за изменение на размера на лихвата е поставено изцяло в преценката и избора на банката, без да е обвързано от ясни и предварително фиксирани критерии за това, кога и с какъв размер може да се изменят лихви, такси, а от там и анюитетните вноски. Доколкото въззивната инстанция не е основала решението на съдържащото се във въпроса твърдение на касатора, че определянето на Б. е събитие, независещо от волята на страните, въпросът не е обуславящ изхода на спора. С оглед горното, въззивното решение не може да бъде допуснато до касация в обжалваната от банката част. В изложението към касационната жалба на Й. Т. Й. се твърди, че са налице основания по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като касаторът поставят следните правни въпроси: /1/ „Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 и чл.146 З. клауза от потребителския договор, с която се прехвърля изцяло валутния риск от промяна на стойността на швейцарския франк спрямо еврото при положение, че липсва реално предоставен от банката и усвоен от кредитополучателя кредит в швейцарски франкове?“, /2/ „Неравноправна ли е клауза от потребителски договор по смисъла на З. и Директива 93/13/Е., която въвежда задължение на потребителя да погасява кредита във валута швейцарски франкове и дава право на банката да преизчислява вноските по кредита в евро по произволно определен от нея курс „купува“, без да е посочена конкретна сума в тази валута?“, /3/ „Може ли да се приеме, че „механизмът“ на усвояване на кредита, описан в чл.1, чл.2, чл.6, чл.20 и чл.22 от потребителския договор отговаря на изискването за добросъвестност и прозрачност и на изискването на чл.147 З. клаузите на договорите, предлагани на потребителите да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин? Следва ли този „механизъм“ и неговата неравноправност да се обсъди от съда при постановяване на крайния акт?“, /4/ „Попада ли в изключенията на чл.144, ал.3 З. клауза, която създава задължение на потребителя изключително да носи риска от валутната разлика по кредит при положение, че курсовите разлики на усвояване на кредита и на погасяването му не са част от основания предмет на договора и не представляват възнаграждение за финансова услуга?“, /5/ „Неравноправна ли е клауза по смисъла на З. и Директива 93/13/Е., която въвежда различна валута на насрещните задължения на търговеца и потребителя по договор за кредит?“, /6/ „Допустимо ли е чрез клауза в потребителски договор, потребителят да се отказва от права и да заявява готовност да понесе всички вреди, включително и пропуснати ползи от повишаване на валута (швейцарски франкове), която не е усвоил и това кореспондира ли с духа и съдържанието на З. и Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори?“, /7/ „Длъжен ли е националният съд служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори и при постановяване на крайния си акт да обсъди неравноправността им, дори да не е сезиран с изричен иск за прогласяването им?“ Поставените въпроси от касатора – ищец във връзка с приложението на чл.144, ал.3 З., валутния риск и възлагането на вредите от валутните промени са обуславящи за изхода на спора. Налице е посочено от жалбоподателя допълнително основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ТЗ, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне в обжалваната от касатора – ищец част, съгласно чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, по конкретизирания от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: Неравноправна ли е клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията на чл.144, ал.3 З.? На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 177,99 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд