Определение № 1331 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2196/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. Г., Р. Г. Г., К. Г. Г., Г. Г. Г., С. Т. Р. и С. Т. Г. срещу въззивно решение № 219/12.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 6121/2021 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение от 15.02.2021г. по гр. д. № 51707/2019 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу Столична община искове с правна квалификация чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че са собственици по давност на 1/2 ид. част от недвижим имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], район „К. ”, м. „Ф.“, с площ от 2961 кв. м. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците в първоинстанционното производство се легитимират като собственици на 1/2 ид. част от процесния имот, съставляващ имот пл. № *, впоследствие пл. № *, а сега с идентификатор *** по КККР, по силата на проведена през 2008 г. земеделска реституция по реда на ЗСПЗЗ. За останалата 1/2 ид. част от имота на 28.04. 2009 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС са издадени АЧОС № 854 и АПОС № № 875 и 876, отнасящи се до отделни части от него. Имотът попада в урбанизирана територия, но не е застроен, нито е урегулиран. В плана от 1943 г. имот пл. № * е записан на А. В., а в представения от ищците разписен лист от 1956 г. с твърдения имотът да е бил в ДЗС „В.“, същият е записан на ДЗС „В.“. За процесната идеална част от имот пл. № * не са подавани искания за възстановяване и няма провеждани реституционни процедури в сроковете по ЗСПЗЗ. Тъй като имотът е в урбанизирана територия, не са съставяни планове по чл. 19 ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, нито пък има КВС. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че целият имот пл. № * е бил обобществен, не е загубил статута си на земеделска земя и е подлежал на възстановяване на бившите му собственици по реда на ЗСПЗЗ (като е без значение, че вече е урбанизирана територия), и при това положение е длъжен да прецени възможността да тече придобивна давност, с оглед действащите в тази насока императивни материалноправни норми, за чието приложение съдът следи служебно, още повече, че пред въззивния съд ищците са уточнили, че са установили владение срещу ДЗС и А. В.. Във връзка с това е прието, че за подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ имоти теклата давност до 22.11.1997 г. не се зачита, а съгласно трайната съдебна практика и след това до приключване на процедурата по реституция давност не може да тече, съответно до изчерпване на възможността да се стартира такава процедура (т.е. до 12.05.2007 г.). Щом е подлежал на възстановяване, имотът не е държавна собственост (държавата запазва собствеността си само върху имоти, които не подлежат на реституция), а след като не е проведена и вече е невъзможна процедура по възстановяване (изтекли са сроковете затова най-късно на 12.05.2007 г. - ТР 4/2014 г. на ОСГК на ВКС), той е станал общинска собственост по силата на чл. 25, ал. 1, вр. с чл. 19 ЗСПЗЗ. За имот общинска собственост е приложим мораториумът, въведен с § 1 ЗИД ЗС (ДВ, бр. 195/2006 г., действащ до 07.03.2022 г. вкл. съгласно решението на КС на РБ по к. д. 16/2021г., ДВ, бр.18/04.03.2022 г.). Едва след тази дата може да тече давност за имота (както и в периода 31.12.2017 г.- до 18.01.2018г. съгласно същото решение на КС). Тъй като давностният срок не е изтекъл към деня на приключване на делото пред въззивния съд, преддявените искове са приети за неоснователни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли в противоречие с нормите на чл. 8, ал. 2, чл. 6, ал. 2 и чл. 7, ал. 1 ГПК въззивният съд по свой почин да въвежда обстоятелства и възражения от името на страна по делото; 2. Всички земеделски земи ли подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и при какви предпоставки следва да се счита, че един имот е влязъл във фонда по чл. 19 от този закон; 3. Какво трябва да съобрази въззивният съд, когато разглежда възражение за нормативно съществуващи пречки за придобиването на общински имот по давност или когато се произнася по позоваване на т. нар. мораториум върху придобиване по давност на имот общинска собственост, като в тази връзка следва ли да анализира в конкретиката на случая, дали обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна в хода на делото, има обратно действие. Ответната страна по жалбата Столична община е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос е формулиран според тезата на касаторите и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като в случая въззивният съд не е въвел по свой почин обстоятелства и възражения от името на ответната страна, а в изпълнение на основополагащия в процеса принцип за законност (чл. 5 ГПК) е приложил императивна материалноправна норма (чл. 19 ЗСПЗЗ), фактическият състав на която е приел за установен по делото. Съгласно дадените в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения съдът е бил длъжен да приложи тази разпоредба, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за нейното нарушаване в първоинстанционното решение. Освен това сочената от касаторите практика на ВКС по този въпрос (ТР № 4/2012 г. на ОСГК, т. 1, решение № 269 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 654/2012 г., І г.о., решение № 391 от 18.10.2012 г. по гр. д. № 1139/2011 г. и решение № 183 от 18.11.2018 г. по гр. д. 3561/2014 г., всички на І г. о.) не се отнася до настоящия случай и противоречие с нея не е налице. Вторият въпрос е общотеоретично формулиран отново според доводите на касаторите, че процесният имот не е бил обобществен, респ. не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ, които не коресподират на твърденията им пред предходните инстанции и на приетите за установени в обжалваното решение факти. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. В допълнение следва да се отбележи, че не е налице и противоречие със сочената от касаторите практика на ВКС – решение № 395 от 22.10.2012 г. по гр. д. № 144/2012 г., І г. о. и др., включително относно предпоставките, при наличие на които следва да се счита, че един земеделски имот е включен във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. Във връзка с последния поставен въпрос касаторите не се позовават на практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи, респ. не е обоснован релевираният от тях допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на касационната жалба. В допълнение следва да се отбележи, че според практикатата на ВКС за имоти, които са частна общинска собственост, е приложим мораториумът, въведен с § 1 ЗИД ЗС (ДВ, бр. 195/2006 г., действащ от 31.05.2006 г. до 07.03.2022 г. съгласно решението на КС на РБ по к. д. 16/2021г., ДВ, бр.18/04.03.2022 г.), като придобивна довност е могла да тече само в периода 31.12.2017 г.- 19.01.2018 г., респ. след 07.03.2022 г., както е приел и въззивният съд. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, на които касаторите не се и позовават. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят на ответната страна сумата 200 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвения отговор на касационната жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,