Определение № 60 от 09.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 714/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България„АД против решение № 1391/26.11.2024г. по гр.д. № 1911/2024г. на Окръжен съд Пловдив, допълнено с решение № 80/29.01.2025г., с които, след частична отмяна на решение № 260027/22.04.2024г. по гр.д.№ 15217/2020г. на Районен съд Пловдив, „Юробанк България„ АД е осъдено да заплати на Р. А. М., по обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД: 1/ сумата от 2908,98 евро, платена от същия в периода 11.02.2008 г. – 10.09.2015г., без правно основание, възнаградителна лихва по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 14.12.2007г.; 2/ сумата от 284,03 евро – платена през същия период, без правно основание, такса за управление по чл. 4, т. 2 от договора за кредит; 3/ сумата 314 евро - платена без правно основание такса за усвояване на кредита по чл. 4, т. 1 от договора; 4/ законна лихва върху всяка от трите суми, считано от подаването на исковата молба - 17.11.2020г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 266, ал. 3 ГПК - касаторът извежда от обстоятелството, че фактът на узнаване от ищеца Р. М., за неравноправността на клаузи в сключения с ответника договор за кредит, е останал недоказан в производството, нещо повече - не е включен в предмета на спора и в доклада на съда, но въпреки това съдът го е приел за установен към един много по-късен от усвояването на кредита момент. Не е проведено от ищеца пълно и главно доказване на релевантния момент, предвид носената от него доказателствена тежест за този факт. От друга страна касаторът твърди, че са налице доказателства / заключение на съдебно-икономическа експертиза / от които да се направи извод, че ако би положил дължимата грижа за собствените си работи, ищецът би узнал неравноправния характер на договорните клаузи през м. декември 2008 г. или най-късно през 2010г., когато драстично са се увеличили месечните му погасителни вноски. Противоречие с материалния закон се твърди, поради произнасяне в разрив с приетото в ППВС № 1/1979г., относно началния момент на погасителната давност в хипотеза на дадено при начална липса на основание. Предвид цитираната от съда практика на СЕС са изложени обстойни съображения за неправилното й приложение от националния съд. Ответната страна – Р. М. – не е депозирал отговор на касационната жалба на ответника. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: В исковата молба, обосновавайки неравноправност на клаузи от сключения с ответната банка договор за кредит за покупка на недвижим имот - HL 31999/14.12.2007г. / каквато съдилищата са приели, че е налице, но спор с такъв предмет не е пренесен в настоящата инстанция /, претендирайки от ответника платеното въз основа на същите нищожни клаузи – като платено без основание, ищецът се позовава на практика на Съда на Европейския съюз, според която е несъвместима със Съюзното право национална уредба, регламентираща, че началото на течението на давностния срок [ за реституция на даденото ] е свързано с изискуемостта / момента на извършване / на престацията, направена в изпълнение на неравноправната клауза. Посочил е, че според тази практика, началото на давностния срок следва да е момента, в който потребителят е узнал или разумно е могъл да узнае за неравноправния характер на договорната клауза / така в решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 – т. 90,91, 92 от съобразителната част и т. 4 от диспозитива, а също в решение по съединени дела С-698/18 и С-699/18 /. Насетне ищецът сочи, че инициира настоящото производство / исковата молба е входирана на 17.11.2020 г. / след узнаване за неравноправността, макар да не сочи обстоятелства, свързани с това узнаване. С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил евентуално възражение за погасяване на предявените вземания по давност. Изразил е несъгласие с доводите на ищеца, основани на практиката на Съда на Европейския съюз, считайки че същият я тълкува и прилага превратно. Цитира т. 92 от решение на СЕС по съединени дела С- 224/19 и С-259/19, според която „член 6, пар. първи и чл. 7, пар. първи от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат предявяването на иск, относно реституционните последици от установяването на нищожност на неравноправна договорна клауза, да бъде обвързано с давностен срок, при условие че началния момент на този срок, както и неговата продължителност не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска връщане„. Набляга се и на т. 82 от съобразителната част на същото решение, в която изрично се припомня формирана от СЕС практика, според която защитата на потребителя не е абсолютна / решение по съединени дела С-154/15, С-307/15, С-308/15 / и определянето на разумни преклузивни срокове в интерес на правната сигурност е съвместимо с правото на Съюза. Като краен извод е прието, че необвързването със срок на иска за прогласяване нищожност на договорни клаузи не изключва обвързването с такъв реституционни претенции, следващи от такава нищожност, стига да са спазени принципите на равностойност и ефективност. Ответникът акцентира на приетото в т. 87 от решението, според която: „Доколкото в практиката на СЕС се приема, че тригодишни и двегодишни давностни срокове са в съответствие с принципа на ефективност, следва да се приеме, че давностен срок от 5 години, приложим към иска относно реституционните последици от установяване на нищожност на неравноправна клауза, по принцип не изглежда, че може да направи на практика невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с Директива 93/13, като това следва да се провери от запитващата юрисдикция„. От цитираната съобразителна част на решението, ответникът намира, че същото разглежда законодателно определен / от законодателството на запитващата юрисдикция / срок за самото предявяване на реституционните претенции, считано от сключването на договора, какъвто нашето законодателство не предвижда. Оттук ответникът формира извод, че с оглед института на погасителната давност и неограниченото със срок предявяване на реституционни претенции, българското национално право не прави прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска връщане на суми, свързани с приложението на неравноправни клаузи, определяйки разумни давностни срокове / в частност – петгодишния по чл.110 ЗЗД/. С определението си от 28.04.2021г. първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, както следва /: в тежест на ищеца е да докаже извършените в полза на ответника плащания и неравноправността на атакуваните договорни клаузи, а в тежест на ответника – валидно основание за получаване на плащанията, в евентуалност - възражението си за изтекла погасителна давност. С молба от 28.06.2021г. „Юробанк България„ АД е възразило срещу разпределената доказателствена тежест, но не и досежно вменената му по възражението за изтекла погасителна давност. В хода на производството е поддържало довод, че представената с отговора на исковата молба молба на ищеца от 27.11.2019г. / стр. 63 от първоинстанционното дело / установява знанието му за неравноправността на атакуваните клаузи. В писмената си защита, оспорвайки подобен извод от съдържанието на молбата от 27.11.2019г., ищецът е уточнил, изводимото и от исковата му молба твърдение, че е узнал за неравноправния характер на атакуваните клаузи в „годината на образуване на настоящото дело„ и по повод завеждането му. Писмената защита е депозирана преди провеждане на последното открито съдебно заседание, но срещу така уточнения в същата факт ответникът не е противопоставил възражения, нито направил доказателствени искания. Първоинстанционният съд е уважил предявените установителни искове, като е приел за установено по отношение на „Юробанк България“АД, че договорните клаузи на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал.5, чл. 4, т.1 и т. 2, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от сключения договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 31999/14.12.2007г., са нищожни като неравноправни, на основание чл. 143 ЗЗП. Осъдителните искове, за връщане на платеното, на основание прогласените за нищожни договорни клаузи, са частично уважени и частично отхвърлени, като отхвърлянето / за платеното в периода 09.02.2008г. – 11.11.2015г. / е обосновано с прието за основателно възражение, за изтекла в полза на ответника погасителна давност. Макар да е посочил за „неоснователно“ / очевидно в смисъл на недоказано / твърдението на кредитополучателя, че е разбрал за неравноправния характер на договора за кредит от 2007г. едва през 2020 г., по същество първоинстанционният съд не е счел за нужно изследване на действителен момент на узнаването, а се е позовал на ППВС № 1/1979 г. – т. 7, според което началният момент на погасителната давност, за връщане на полученото без основание, тече от момента на получаване на недължимото / сиреч от момента на всяко, твърдяно от ищеца да е извършено без основание, плащане по договора за кредит /. Първоинстанционното решение е атакувано от ищеца, отново с аргументи от практиката на Съда на Европейския съюз. Акцентира се на това, че преценката за неравноправния характер на договорните клаузи изисква правни познания, каквито „средният потребител“ не притежава. Според тази практика, прилагането на давностен срок, който започва да тече от сключването на потребителския договор, доколкото предполага, че потребителят може да иска връщане на плащанията, извършени в изпълнение на договорна клауза, обявена за неравноправна, през определен срок след сключването на договора, независимо дали е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността й, може да направи прекомерно трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 права на този потребител и следователно да наруши принципа на ефективност / решение по дело С-484/21 – т. 29, 30, 35 и цитирана в същото практика – решение по съединени дела С-224/19 и С- 259/19 – т. 91 и С-485/19 – т. 63 /. Насетне ищецът се е позовал на развитото в практиката на СЕС разбиране, за съдържанието на това знание на потребителя за неравноправност на договорни клаузи - решения по съединени дела С-810/21 и С-813/21: за да бъдат условията за прилагане на даден давностен срок в съответствие с принципа за ефективност, не е достатъчно да предвиждат, че потребителят трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорната клауза, без да отчитат от една страна обстоятелството, дали той е запознат с правата, които черпи от Директива 93/13 и от друга страна обстоятелството, дали разполага с достатъчно време, за да може ефективно да подготви и задейства правото на защита пред съд, за да предяви тези права / също в решение по съединени дела С- 776/19 и С- 782/19 /. Ищецът се позовава и на решения на СЕС / по дело С- 484/21 и С- 561/21 /, според които е недопустимо давностния срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребител, да започне да тече от датата на която националният върховен съд е постановил по друго дело решение, с което е обявена за неравноправна клауза от договор с общи условия, съответстваща на клаузата от потребителски договор, респ. че не може да се счита, че от наличието на трайно установена национална съдебна практика относно нищожността на подобни клаузи, следва че съответният потребител е знаел за неравноправността на идентична клауза от собствения му договор и за произтичащите от нея правни последици. Съобразно приетото в тези решения, знанието на конкретен потребител, за обвързаността му с неравноправна клауза, когато самият той е адресат на съдебно решение, прогласяващо нищожността, се установява в момента на влизане в сила на съдебното решение, но продавачът/доставчикът има правото да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността, предходно на постановяване на съдебното решение за нейното установяване. В подкрепа се сочат и решения по съединени дела С- 810/21, С-813/21, С-224/19 и С-259/19, С- 485/19, С-698/18 и 699/18, С- 776/19 и С-782/19, С - 40/08 /. В отговора на въззивната жалба ответникът също се позовава на постоянната практика на СЕС, според която „при липса на специална правна уредба на Съюза [ в съответната област ] редът и условията за прилагане на защитата на потребителите, предвидена в Директива 93/13, се уреждат във вътрешния правов ред на държавите – членки по силата на принципа за процесуална автономия на последните, като се вземат предвид принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като зачитане правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното протичане на производството„. Това, според ответника, означава, че националната юрисдикция разполага със суверенното право на преценка и тълкуване на конкретните правопораждащи юридически факти, обусловили спорните правоотношения, предмет на конкретното дело и приложимите към тях правни норми, за да се установи дали дадените специфични разрешения на СЕС по конкретни преюдициални запитвания са приложими към особеностите на националната правна система и нормативна уредба. Правилно, според ответника, първоинстанционният съд е приел, че националната правна уредба – предвидените в същата давностни срокове за погасяване на потребителски реституционни права и условията за тяхното прилагане - не противоречат на принципите за ефективност и равностойност, заложени в Директива 93/13, като нито правят прекомерно трудно или невъзможно упражняването на потребителското право за реституция на даденото, нито го ограничават неравностойно в сравнение с други правни субекти, предявяващи идентични искове, без да имат качеството на потребители. Насетне са изложени съображения относими към разумната продължителност на приложимия давностен срок по чл. 110 ЗЗД, а не към разумно определимия начален момент на погасителната давност, в относимост към нормата на чл. 114 ЗЗД. Изложени са и аргументи за неотносимост към спора на цитираната във въззивната жалба практика на СЕС, поради различие между настоящата и разгледаните в съответните решения фактическа обстановка и правна рамка на запитващата юрисдикция. Независимо от това, ответникът се позовава именно на коментираната за неотносима практика, според която, макар давностният срок да е принципно съвместим с принципа за ефективност само ако потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността преди началото и по време на изтичането му, това не препятства и не засяга правото на търговеца / доставчика да докаже,че потребителят е знаел или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на процесната клауза преди постановяване на съдебно решение за прогласяване на нейната нищожност / така т. 35 от решение по дело С – 484/21, т.38 и т.41 от решение по дело С – 561/21 /. Знанието, в съответствие с така формираната практика, ответникът съобразява като „ знание за правата на потребителя “ при неравноправност на договорни клаузи и акцентира на приетия от СЕС стандарт на „средния потребител„ – относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен „. По всички преждеизтъкнати съображения ответникът е противопоставил узнаване на ищеца поне 7 - 8 години назад спрямо предявяването на исковете, в резултат на широко разпространена, убедителна и ясно разбираема информация, вкл. от адвокати и обществени медии, относно възможния неравноправен характер на някои договорни клаузи и техните правни последици. По-насетне се позовава и на възможност за узнаване от момента на заплащане на увеличени вноски по кредита / погасителни вноски от 16.10.2008г. и 09.12.2008г. /, съгласно установеното от заключението на СИЕ, ако би положил дължимата грижа за собствените си работи. Окончателно, обаче, ответникът формира тезата, че „теорията за узнаването неравноправния характер на клаузите от потребителя, като начален момент на давностния срок, е неприложима по нашето право, а тази неприложимост е в рамките на процесуалната ни автономия и не нарушава принципите на равностойност и ефективност, доколкото е и в съответствие с принципа на правната сигурност„. Позовава се на липсата на разграничение в приложимия начален момент, съобразно субекта на предявимото право, в ППВС № 1/1979г. и ТР № 5/2019г. по тълк. дело № 5/2017г. на ОСГТК на ВКС, както и на принципа, че никой / ерго потребителят / не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, визирайки правно необоснованото му бездействие в предявяване на реституционни права. В противовес с предходното позоваване на практика на СЕС в противен смисъл, относно разпределението на доказателствената тежест, ответникът оспорва носена от него такава, за факта на узнаване от ищеца на неравноправния характер на договорните клаузи, предвид качеството му на положителен факт, от който именно ищецът черпи благоприятни правни последици. За да уважи предявените искове и в отхвърлената от първоинстанционния съд част, въззивният съд се е позовал на приетото в цитираната от въззивника практика на СЕС, обобщена и в междувременно постановеното решение по т.д.№ 2746/2022г. на ІІ т.о. на ВКС, според която: Искът на потребителя за връщане на недължимо платеното, на основание обявена за неравноправна договорна клауза, може да е обвързан с давностен срок, но при спазване принципите на равностойност и ефективност, като особен акцент е поставен на принципа на ефективност, според който националната разпоредба не трябва да прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на ЕС. За да е налице знание на потребителя за неравноправния характер на клауза или за да се приеме, че разумно е могъл да знае за същата, потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка, което предполага този потребител да е запознат с правата, които черпи от Директива 93/13, вкл. да разполага с достатъчно време, за да може ефективно да се подготви и задейства правото си на защита пред съд. Изхождайки от националната правна уредба, съдът е обосновал извод, че при липсата на изрично и обстойно уредени законови предпоставки за промяна на възнаградителната лихва, за да прецени равноправността на клауза за едностранното й изменение, потребителят следва да извърши преценка доколко не е налице основание за нищожност на основание чл. 26, ал.1 и ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 143 и сл. ЗЗП, за което са му нужни задълбочени правни познания, с каквито не разполага. Приел е, че ищецът не е разполагал с възможността, въпреки значителното нарастване на разходите му по кредита, само въз основа на този факт и закона, чрез собствени разсъждения да достигне до извод за неравноправност на клаузите. Позовавайки се на мотивите на определение по т.д. № 1273/2015 г. на ІІ т.о. ВКС, въззивният съд е приел, че едва след постановяването на решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС е създадена непротиворечива съдебна практика по въпроса относно недействителността, поради наличие на неравноправна договорна клауза в хипотезата на т. 143, т. 12 ЗЗП. Съдът го е посочил като първото решение от масово цитираната съдебна практика на ВКС, съгласно която „ уговорката в договор за банков кредит - предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорно изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата - е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП„. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Кой е началния момент от който започва да тече давностният срок по чл. 110 ЗЗД по отношение на кондикционни искови претенции по чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД на потребители и предвижда ли законът / респ. допустимо ли е / установяване на обстоятелството дали потребителят е узнал за неравноправния характер на договорните клаузи, за да настъпи този начален момент, като допълнителен юридически факт от чието установяване да зависи прилагането на института на погасителната давност?; 2/ Доколкото узнаването на определен факт от обективната действителност е субективен когнитивен процес, при въведено твърдение от страна на ищеца, че той е узнал за неравноправния храктер на клаузи от сключен от него договор за кредит значително по-късно от подписването му, както и от обективното проявление на този неравноправен характер на клаузите / чрез увеличение на месечната му погасителна вноска / и съответно релевирано възражение за погасителна давност от ответника, следва ли съдът да изследва обективни данни, факти и обстоятелства чрез допускането и събирането на доказателства относно релевантния факт на узнаването, за да формира своя извод за неговото наличие или отсъствие ?; 3/ В случай, че се приеме, че е възможно потребителят да не знае, че определена клауза, съдържаща се в подписания от него договор за кредит, е неравноправна или да не си дава сметка за обхвата на правата му, по какви обективни критерии, показатели или индикатори съдът би могъл да изследва, прецени и установи в кой точно момент потребителят е узнал за неравноправния характер на договорната клауза ?; 4/ Предвид качеството „потребител„ на ищеца и липсата на опит и професионална експертиза в областта на финансовите и правните услуги, може ли съдът да приеме твърдението му, че е узнал фактите, съставляващи неравноправния характер на клаузи от сключения от него договор за кредит и тяхната правна преценка, в момента, в който се е консултирал със своя процесуален представител преди предявяването на иск, без представяне на други доказателства за това и може ли съдът да приеме, че същият е освободен / предвид чл. 63, ал. 2 ЗЗД / от задължението си да стори това във всеки предходен по-ранен момент, когато този неравноправен характер на изследваните договорни клаузи се е проявил в обективната действителност, чрез увеличаване на икономическата тежест за него при погасяване на задълженията му по кредитното правоотношение ? – допълнителният селективен критерий по тези четири въпроса се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с т. 7 на ППВС № 1/1979г. и ТР № 5/2019г. по тълк. дело № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, като се съобрази че последното е прието при обвързващото националните съдилища действие на Директива 93/13 и множество решения по преюдициални запитвания към СЕС по нейното приложение, както и поради противоречие с решения по т.д.№ 2561/2018 г. на ІІ т.о. и определение по т.д.№ 1716/2018г. на ІІ т.о. на ВКС; с позоваването на решения на СЕС по дела С – 484/21 и С – 562/21, се обосновава допълнителен селективен критерий по чл.280, ал. 1, т. 2 ГПК; в евентуалност се поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 5/ Представляват ли решенията на СЕС по преюдициални запитвания, по реда на чл. 267 ДФЕС във връзка с чл. 633 ГПК, задължителен неофициален източник на правото от такъв ранг и порядък, че чрез тяхното прилагане да бъде възможно да се дерогира, суспендира или отмени действаща законова норма от вътрешното национално право на държава – членка, за която норма от страна на СЕС е изразено съмнение, че има вероятност да противоречи на правото на ЕС, при положение, че разпоредбите на конкретния нормативен акт / Директива 93/13 / от правото на ЕС са транспонирани във вътрешното право на държавата – членка, а текстът на тълкуваната национална правна норма няма аналог и пълно съответствие с разпоредба на Директивата, т.е. очевидно европейският нормотворец е предоставил на националния законодател да уреди тези отношения във вътрешното си право, съгласно принципа на процесуална автономия?; 6/ Ползва ли се с приоритет тълкуване на СЕС на обща правна норма от вторичното право на ЕС по преюдициално запитване, в което тълкуване, съгласно принипите на процесуална автономия и суверинитет, на българския съд / запитващата юрисдикция / е предоставена възможността за крайна преценка на правопораждащите юридически факти и фактическата обстановка по делото, с оглед прилагане на съответната конкретна национална правна норма в контекста на конкретно тълкуваната разпоредба от вторичното право на ЕС, пред утвърденото прилагане на действаща национална правна норма и нейното задължително тълкуване от националния съд, по реда на чл. 124 вр. с чл. 130, ал. 2 от ЗСВ в тълкувателни решения, които не са обявени за загубили своята правна сила ?; 7/ Допуска ли действието на принципа на предимство на съюзното право, тълкуван съобразно чл. 15, ал. 2 ЗНА вр. с чл. 86, ал. 2 от Конституцията на Република България, да не бъде приложена от български съд императивна действаща правна норма, част от вътрешното право на страната, в хипотезата на постановено решение на СЕС по реда на чл.267 от ДФЕС вр. с чл. 633 ГПК, което дава само насоки за тълкуване на национална правна норма съобразно конкретните факти и обстоятелства, установени по конкретното дело, а не задължително указание по приложение на нормата в конкретния случай?; 8/ Какво е съотношението при преценка на задължителността на две разминаващи се по смисъл разрешения по идентичен правен въпрос, дадени от една страна от български съд – ВКС, с постановяване на Тълкувателно решение по реда на чл. 124 ЗСВ, което е действащо и не е обявено за изгубило правната си сила, и от друга – дадено от СЕС по преюдициално запитване по реда на чл. 267 ДФЕС вр. с чл. 633 ГПК ?; 9/ При какви обективни условия и предпоставки / фактически и правни / българският съд има право да тълкува и прилага, респ. да не приложи конкретно разрешение от решение на СЕС, постановено по реда на чл. 267 ДФЕС вр. с чл. 633 ГПК, чието тълкуване на норма от вътрешното право на държава – членка, в контекста на нормите от вторичното право на Съюза, не съответства на постановките на националната правна доктрина, задължителната национална съдебна практика и на фактическата обстановка по конкретното дело ? - допълнителният селективен критерий по последните 5 въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с ТР № 1/2012 г. на ОСТК на ВКС и решение по т.д.№ 1055/2010г.на І т.о. на ВКС, евентуално - по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 10/ Доколкото в част от актуалната казуална съдебна практика, макар изолирана, се приема, че началният момент от който започва да тече давностния срок по чл.110 ЗЗД, по отношение на кондикционни искови претенции на потребители по чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД, се свързва с узнаването от страна на ищеца – потребител на обстоятелството, че в подписания от него договор за кредит са налице неравноправни клаузи, следва ли този доказателствено релевантен факт / на узнаването /, да бъде включен в предмета на доказване по делото, респ. в доклада на първоинстанционния съд по чл. 146, ал. 1 ГПК и как следва да се разпредели в този случай доказателствената тежест между страните ?; 11/ При въведени от ищеца с исковата молба, като част от предмета на делото, твърдения за по-късен момент на узнаване на обстоятелството, че в подписания от него договор за кредит са налице неравноправни клаузи / с оглед париране на евентуално възражение на ответника за погасяване по давност на осъдителните му кондикционни претенции /, доколкото законът / чл. 110 вр. с чл. 114, ал. 1 ЗЗД / и доразвиващата го задължителна и казуална съдебна практика презумират, че това узнаване е налице към момента на престиране / даване / на недължимото въз основа на тези клаузи / когато вземането става изискуемо / и съответно релевирано от ответника възражение за изтекла погасителна давност, следва ли първоинстанционният съд да обяви със своя доклад по чл. 146, ал. 1 ГПК, че положителният доказателствено релевантен факт на узнаването на неравноправния характер на договорните клаузи подлежи на доказване, да разпредели съответно доказателствената тежест между страните за този факт и как следва да бъде разпределена тази доказателствена тежест ?; 12/ Каква е процесуалноправната последица при липса на проведено пълно и главно доказване от страна на ищеца, на доказателствено релевантния факт на узнаването на неравноправния характер на договорните клаузи и разполага ли с процесуални правомощия съдът да изведе по тълкувателен път и да приеме за доказано това обстоятелство на узнаването, въз основа на свои теоретични и логически разсъждения / приложение на правилата на науката, опита или логическото мислене /, без да може да ги обоснове с доказани по делото конкретни факти от обективната действителност ?; 13/ Предвид постановеното, в някои актуални изолирани решения от практиката на СЕС, изискване по отношение началния момент, от който би следвало да тече срока на погасителната давност за ресттуционни вземания на потребители, за да съответства на тълкуваните норми на чл. 6, пар. 1 и чл. 7, пар. 1 от Директива 93/13, свързно с узнаването на факта за наличие на неравноправни клаузи в сключен потребителски договор, следва ли съдът да изследва / респ. да събере доказателства в тази насока и да им направи съответна правилна преценка / наличието на конкретни обективни данни и обстоятелства във връзка с допуснатата и от СЕС възможност за установяване на момент, в който потребителят разумно би могъл да узнае / дори реално да не го е сторил или да липсват данни за това / или може да основе своите изводи в тази насока единствено на общи, ноторно или служебно известни му факти и обстоятелства и негови логически разсъждения ? – допълнителният селективен критерий по последните 4 въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по гр.д.№ 2714/2021г. и гр.д. № 2315/2021г. на ІV г.о. на ВКС, в евентуалност – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 14/ Включва ли се в обхвата и приложното поле на общата облигационна повеля на чл. 63, ал. 1 ЗЗД, за изпълнение на задълженията с дължимата грижа, както и на съдържанието „среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен„, правото и възможността за узнаване на неравноправния характер на договорни клаузи в подписан от потребителя договор за кредит, при наличие на данни за съществено повишаване на погасителната вноска вследствие проявлението на този неравноправен характер, което да бъде упражнено активно чрез консултация с финансови и/или правни експерти в областта, за да може потребителят да се ползва от предвидената потребителска закрила при започване течението на срока на погасителната давност за неговите евентуални реституционни претенции ? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като е включен в предмета на спора и формирал решаващ извод на въззивния съд за неоснователност на възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Не се удовлетворява допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, с цитираните ППВС 1/1979г. и ТР № 5/2019 г. по тълк. дело № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС / очевидно визирайки мотивите му, препращащи към т. 7 на ППВС 1/1979г., доколкото по същество дава отговор на правен въпрос за началния момент на забавата на длъжника /: никое от двете / първото и обективно не би могло, като постановено преди влизането на Република България в ЕС /, не тълкува понятието „изискуемост„ в чл. 114, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 55, ал. 1 ЗЗД, в светлината на принципа на ефективност в осигуряване на потребителската защита, от който изхожда приложената от въззивния съд, цитирана по-горе, практика на СЕС по тълкуването на чл. 6, пар. 1 и чл.7, пар.1 от Дирестива 93/13. Съществуването на тази задължителна практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил, относно критериите за съблюдаване на принципа на ефективност, при определяне началния момент на погасителната давност за реституционни претенции, основани на неравноправни договорни клаузи, само по себе си изключва възможен допълнителен селективен критерий, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Вторият от въпросите се концентрира до отговор съществува ли задължение на съда да изследва и се позове на конкретни обективни факти, относно момента на узнаване от потребителя за неравноправния характер на договорни клаузи. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като съдът не е отказал да изследва такива обективни факти, доколкото биха били въведени от ответника, носещ доказателствената тежест за установяване знанието на потребителя за неравноправност на договорни клаузи от сключения помежду им договор, съгласно преждецитираната, вкл. от касатора, практика на СЕС / решения по дела С-484/21 и С- 561/21/. Като такива факти ответникът е въвел единствено наличието на широко разпространена, убедителна и ясно разбираема информация, вкл. от адвокати и обществени медии, относно възможния неравноправен характер на някои договорни клаузи и техните правни последици, както и на значително увеличения размер на разходите по кредита през 2008г. и насетне. Въззивният съд е обсъдил тези доводи, позовавайки се както на съдържанието на законодателството до 2015 г., така и на противоречива съдебна практика на касационна инстанция за периода до 2015г. / релевантен за противопоставената от ответника погасителна давност / по въпросите за неравноправността на договорни клаузи, уреждащи едностранно изменение на възнаградителна лихва и дължимост на такси по усвояване и управление на кредита / по първото твърдение /, както и на недостатъчност на самото проявление на неравноправността / увеличените разходи по кредита /, доколкото не е установено към този момент и знание за произхода му / би могло да е последица и на правомерни действия на търговеца или в резултат на обективни обстоятелства, извън волята му /, ведно със знание за правата на потребителя, в защита срещу тази неравноправност / по второто твърдение /. Правилността на тези съображения е извън обхвата на дължимото от съда произнасяне по така формулирания втори въпрос. Третият от въпросите е формулиран абстрактно и не предпоставя общовалиден отговор във всяка хипотеза на реституционна претенция, основана на нищожни, като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, договорни клаузи. Бидейки фактологичен / от какви факти и обстоятелства би могло да се обоснове знание на потребителя /, въпросът не удовлетворява изискването за правен въпрос - по прилагането на правна норма или правен принцип, извън конкретиката на спора, съгласно задължителните указания в т. 1 на ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Какви биха били възможните, но нерелевирани факти, е без значение за настоящия спор, а действително релевираните от ответника не са в хипотезиса на този въпрос. Четвъртият от въпросите изхожда от съждението на ответника, че в тежест на ищеца е да докаже в кой момент е узнал за неравноправността на договорната клауза / в първата си част /, както и че негово задължение / в който единствено логичен смисъл може да се интерпретира втората част от въпроса / е да докаже, че е положил дължимата, съгласно чл. 63, ал. 2 ЗЗД, грижа на добрия стопанин, при проявилото се драстично увеличение на разходите по кредита, но въпреки това не е могъл да узнае за тази неравноправност. Като относим към разпределението на доказателствената тежест в процеса, дължимо във всяко съдебно производство, във втората си част въпросът удовлетворява общия, но не и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Касаторът - по първите четири въпроса – се е позовал общо на противоречие в произнасянето на въззивния съд с приетото в ППВС № 1/1979 г. и ТР № 5/2019 г. по тълк. дело № 5/2017г. на ОСГТК на ВКС, които не разглеждат въпроси свързани с разпределението на доказателствена тежест, още по-малко в специфичната настояща хипотеза. Позовал се е също на решение № 155 от 29.10. 2019 г. по т.д.№ 2561/ 2018 г. на ІІ т.о. и определение № 63 от 04.02.2019 г. по т.д.№ 1716/ 2018 г. на ІІ т.о. на ВКС. Определението е постановено в производство по чл.288 ГПК и не съставлява относима към хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика, а посоченото решение не разглежда въпрос за разпределението на доказателствената тежест в процеса, за установяване момента на узнаване неравноправността на договорни клаузи от потребителя. Възприетия в същото начален момент на погасителната давност е в разрив с последващо формираната практика на СЕС, впрочем цитирана от самия касатор в обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1 т. 2 ГПК - решения на СЕС по дело С-484/21 и дело С-561/21, но по начало е неотносим към така формулирания въпрос. Именно решение по дело С-561/21 на СЕС - пар. първи от диспозитива му – възлага на търговеца/доставчик да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността преди да бъде постановен съдебния акт / прогласяващ неравноправността /, в защита на субективното си право да се позове на погасителна давност, последиците на която ползват единствено него / в относимост към общия принцип на чл. 154, ал. 1 ГПК /. Не се обосновава и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Най-малкото не е посочена конкретната - непълна, неясна или противоречива - правна норма, чието тълкуване, в отговор на въпроса, е породило противоречива съдебна практика / съответно посочена /, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на иначе еднозначно тълкуване на такава норма, наложително поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Противно на предвидените в ТР предпоставки за обосноваване на този допълнителен селективен критерий, самият касатор / в изложението към същия / се позовава на липса на промяна в обществените условия и отрича изменение в законодателството, които да налагат противно тълкуване на чл. 110 ЗЗД. При това не чл. 110 ЗЗД, като материално-правна, а не процесуална норма, уреждаща разпределение на доказателствена тежест в процеса, има отношение към съдържанието на въпроса. В настоящото производство ответникът не е оспорвал знанието на ищеца за неравноправността към момента на упълномощаване на процесуалния му представител за завеждане на делото и като последица от консултирането му с него, в който смисъл е изричното уточнение в хода на производството. По-важното, обаче, е че доказване от ищеца на твърдението му, за узнаване неравноправността на договорните клаузи към така посочения от него момент, не ползва защитата на ответника, поради което същият няма правен интерес да се позовава на недоказаност на този факт. Предвид тази именно логика на защитата на търговеца / доставчика, в преждепосочените решения на СЕС нему се указва възможността да доказва по-ранен момент, за да се ползва от последиците му, упражнявайки субективното си право на възражение за погасителна давност. Поради това - в първата си част - въпросът не удовлетворява изискването за правен: освен, че обективно не е бил включен в предмета на спора от страна на ответника, дори да би бил – недоказването на узнаване от ищеца „в годината на предявяване на исковете „ не е от естество, само по себе си, да промени правния резултат в полза на ответника Следващите пет въпроса / пети – девети вкл. / изхождат от невярната предпоставка, че даденото от СЕС тълкуване в решенията, на които са се позовали ищецът и въззивният съд, изключва приложението на чл. 110 и сл. ЗЗД / посочени от касатора, макар обективно да е относима само разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, която норма единствено разпорежда, че давността тече от момента, в който вземането е станало изискуемо / и е в конфликт със задължително тълкуване на такава норма, дадено от националната правораздавателна институция. Разпоредбата на чл.114, ал. 1 ЗЗД / единствено относима към спора в настоящата инстанция, както и останалите от глава V, раздел втори на ЗЗД, не визират конкретен момент на изискуемост, нито ППВС 1/1979г. тълкува чл. 114, ал. 1 ЗЗД, досежно понятието „изискуемост„ и във връзка с чл. 55, ал.1 ЗЗД, в светлината на принципа на ефективност при предоставяне на потребителска защита, на който е основано тълкуването на СЕС на чл. 6, пар.1 и чл. 7, пар.1 от Директива 93/13 - за условията, с които следва да бъде съобразен началния момент на давността за реституционните претенции на потребител, за да би бил в съответствие с този принцип. Не би и могло да го тълкува, най-малкото като постановено преди влизането на Република България в ЕС. Само поради това, така формулирани въпросите са правно несъстоятелни, тъй като не се касае за задължително тълкуване на СЕС, което изключва приложението на императивна правна норма, попадаща в обхвата на тия, за които националният съд разполага с процесуална автономия, нито за конфронтиращи се задължителни тълкувания на СЕС и на национална върховна съдебна институция / ППВС № 1/1979 г./. Така формулирани въпросите предполагат отговор за това обвързан ли е националният съд със задължителните указания на СЕС по приложението на принципа за ефективност, на която задължителност се основава самата норма на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Предвид естеството и значението на обществения интерес, на който се основава гарантираната от Директивата защита на потребителите, чл. 6 от нея следва да се приеме за разпоредба, равностойна на националните норми, които имат ранг на норми от публичен ред във вътрешния правопорядък / така в решение по дело С-51/17, т. 89, споделено в решение по съединени дела С- 698/18 и С-699/18/. Правната несъстоятелност на въпросите изключва възможността да удовлетворят общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, а оттук – и допълнителния такъв във визираните хипотези. Следващите четири въпроса / 10 – 13 вкл. / изхождат от позицията на касатора, че момента на узнаване неравноправния характер на договорните клаузи подлежи на доказване от ищеца, за несъстоятелността на която бяха изложени съображения по-горе / към 4-ти въпрос /. Въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като ответникът не е оспорил, а и би било безпредметно, с оглед интереса му, да оспорва знание на ищеца, придобито „в годината на предявяване на исковете„, след консултация с адвоката, ангажиран за последното / каквото е било изричното му твърдение /. От друга страна, досежно установяването на по-ранен възможен момент на узнаването / съобразно приетото в решение по дело С-561/21 на СЕС / ответникът не е въвел твърдение за конкретен факт, извън общото позоваване на дължимата от потребителя грижа на добрия стопанин, съгласно чл. 63, ал. 2 ЗЗД, нито се позовава на възможни, но непредставени доказателства за такъв, по причина съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд във връзка с доклада и разпределението на доказателствената тежест в процеса, останало несанкционирано от въззивния съд. Поради това, за последния не е съществувало задължение със съдържанието, визирано в т. 2 на ТР № 1/2013г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в посочените решения по гр.д.№ 2714/2021г. и гр.д.№ 2315/2021 г. на ІV г.о. на ВКС. Следователно, дори да би бил удовлетворен общия, не би бил удовлетворен допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, обоснован с цитираната съдебна практика. Последният въпрос изхожда от позицията на ответника, че ако ищецът би положил грижата на добрия стопанин при значителното увеличаване на разходите по кредита / размера на погасителните вноски /, стартирало още през 2008 г., чрез активни консултации с финансови и правни експерти той би узнал за неравноправността на договорните клаузи още към този най - ранен момент. Въпросът цели отговор, потвърждаващ релевантността на факта за неположена грижа на добрия стопанин, която въззивният съд не е отрекъл. Именно в относимост към това възражение на ответника е изложил съображения, че самата върховна правораздавателна институция до 2015г. / при релевантен за възражението за погасителна давност период 2008г. – 2015г. / не е имала единна и непротиворечива концепция относно неравноправността на договорни клаузи, уреждащи формирането на разходи по кредит, сключен с потребител и предпоставките за тяхното едностранно изменение и относно съдържанието на потребителската защита срещу такива клаузи. Следователно, въпросът не удовлетворява изискването за правен, съгласно задължителните указания в т. 1 на ТР № 1/2010г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – отговор на същия, дори в унисон с позицията на ответника, не би бил от естество сам по себе си да промени правния резултат, тъй като кореспондира и с произнасянето на въззивния съд. Обективната възможност на потребителя, полагайки визираните от ответника усилия, да узнае за неравноправността на договорните клаузи и възможната си правна защита срещу същите, е отречена от въззивния съд, въз основа на конкретни обстоятелства. Правилността на тази му констатация е извън проблематиката, поставена с въпроса, ограничена до релевантността на полагането на дължимата грижа за собствените работи, както и извън обхвата на произнасянето в настоящото производство. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение