Определение № 5895 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2462/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор Е., срещу въззивно решение № 401 от 03.04.2025 г., постановено по гр. д. № 318/2025 г. на Апелативен съд – София, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение № 3613/17.06.2024 г. по гр. д. № 10299/2022 г. на СГС, прокуратурата е осъдена да заплати на С. Ш. М. на основание чл. 2б, ал.1 ЗОДОВ сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780-ІІ/1998 г. на В. - София, впоследствие преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на В. - София, за периода от образуването му през м. януари 1991 г. до 01.10.2022 г., предявен от ищцата в лично качество и като наследник на баща си Ш. Х. М., ведно със законната лихва, считано от 02.05.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. Със същото решение искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв. В тази част решението, като необжалвано от страните, е влязло в сила. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България, насочена срещу въззивното решение в неговата осъдителна част, се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск изцяло. По отношение на присъдената лихва за периода от 02.05.2019 г. до 01.10.2019 г. се иска решението да бъде обезсилено като постановено свръх петитум. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване Прокуратурата на Република България се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, с твърдения за постановяване на въззивното решение в противоречие със съдебната практика, както и при очевидна неправилност. Като разрешен в противоречие с практиката на ВКС на първо място е поставен въпросът: „Дали наказателното производство в конкретния случай определя граждански права на ищеца по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС)“. Вторият въпрос, по който, според касатора, въззивният съд се е отклонил от установената съдебна практика, е свързан с определянето на неимуществените вреди и прилагане принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. В приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК се поставя въпрос, свързан с тълкуване на понятието „граждански права и задължения“ по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, което според касатора е в противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека. В срока за отговор насрещната страна С. Ш. М. не ангажира становище по подадената касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да уважи иска в посочения размер въззивният съд е приел, че наследодателят на ищцата С. - Ш. Х. М., е един от пострадалите при репресиите над турското малцинство в България през т.нар. Възродителен процес (1984 г. - 1988 г.), като в периода от 21.03.1985 г. до 31.05.1988 г. е бил задържан и лишен от свобода без присъда последователно в затвора и лагера на о. Б., в затвора в Б. дол и в [населено място], [община], като през 1989 г. бил принуден да напусне страната заедно със семейството си. През 1991 г. е било образувано следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили срещу пет лица за престъпления по чл. 162 НК вр. чл.20, ал. 2 НК, които били обвинени в това, че в периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, като впоследствие срещу двама от тях било повдигнато обвинение и по чл. 387, ал. 1 НК за това, че в същия период злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери и затвори, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение при несъгласие с промяната. Делото, неколкократно спирано и възобновявано, е преобразувано в сл. д. № 780-ІІ/1998 г. на В. - София, впоследствие – преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на В. – София, като и до момента същото е висящо. След поредното връщане на делото от съда на прокуратурата са били установени 446 пострадали лица, 369 от които били разпитани. Както ищцата, така и нейният наследодател са изпращали писма до различни органи с цел, наказателната процедура да бъде приключена в обозрими срокове. Инициирали са и производства с искане за ускоряване на разследването по чл. 368 НПК, но въпреки дадените от съда указания, производството е останало висящо. Наследодателят на ищцата и тя самата се чувствали безсилни и разочаровани, че толкова дълго време делото не се решава. Очакванията им за възмездие били излъгани, а надеждите за справедливо наказване на виновните останали напразни. При тези данни въззивният съд е счел, че на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата следва да понесе отговорността за вредите, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Според посочения текст на Конвенцията, всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане делото в разумен срок. Съдът е приел, че в настоящия случай е налице първата посочена хипотеза: наследодателят на ищцата, а след неговата смърт през 2007 г. – и тя самата имат качество на пострадали от престъплението, предмет на сл. д. № 1/1991 г., като наказателното производство има значение за съдебната защита на гражданските им права. Позовал се е на съдебната практика, според която лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по дело, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ вр. чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство. Посочил е, че в случая самата ищца също се явява пострадала от асимилационната политика на тоталитарното управление на страната през 80-те години на миналия век, бидейки принудена да напусне България, както и че тя лично е търпяла неимуществени вреди от забавянето на делото поради своята съпричастност към надеждите и упованията на баща й да получи справедливост. С оглед на това е заключил, че правата на ищцата С. лично и в качеството й на наследник на пострадалия Ш. М. се явяват засегнати от забавеното производство по сл. д. № 1/1991 г. и делата, в които е преобразувано. Въззивинят състав е изложил съображения, че независимо от сложността на доказване на повдигнатите обвинения и множеството пострадали, с нищо не може да се оправдае фактът, че делото е висящо вече 30 години и все още се намира в досъдебната му фаза. Установил е недобра организация на разследващите органи, кампанийно предприемани процесуално-следствени действия и дълги периоди на бездействие, без поведението на ищцата или на нейния наследодател да имат връзка със забавянето на производството. Внесените обвинителни актове са страдали от еднотипна негодност, което е наложило делото да бъде двукратно връщано на прокуратурата. Въз основа на горното е заключил, че наказателното производство е продължило период, надвишаващ всякакви разумни срокове за приключване на наказателно дело, което е основание ищцата да получи обезщетение за претърпените от нея вреди. По отношение на размера съдът е взел предвид продължителността на наказателното производство, което, въпреки сложността му, надхвърля и законоустановения, и разумния срок в смисъла, заложен в чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС и съставляващ един от съставните елементи на справедливото правораздаване. Продължителността от 30 години на досъдебната фаза съдът е намерил за прекомерна и тежко нарушаваща правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Съдът е съобразил, че ищцата е предявила иска в двойно качество – лично и като наследник на починалия си баща. Посочил е, че бавното правосъдие предизвикало и у двамата безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост и притеснение, че виновните лица ще останат ненаказани. Изложил е съображения, че допуснатото забавяне на производството на практика представлява отказ от правосъдие, който допълнително е уязвил жертвите от т.нар. Възродителен процес. Надеждата за възмездие и справедливост, която съществувала при започването на процеса, постепенно била изместена от отчаяние и разочарование поради невъзможността пострадалите да получат морално удовлетворение и справедливост. Наред с посочените обстоятелства, очертаващи относително по-високия размер на обезщетението, необходимо за поправяне на вредите, въззивният съд е зачел като актове на морална подкрепа от страна на българската държава приетите Решение на парламентарната комисия за разглеждане и решаване на някои неотложни въпроси, свързани с допуснати деформации и нарушения на законността в държавния, обществения и стопанския живот (ДВ бр. 44/1990 г.), с което е била обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въведени в Б. 517 лица във връзка с насилствената промяна на имената на тези български граждани, поименно изброени, сред които и наследодателят на ищцата Ш. Х. М., Декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г. за осъждане на асимилационната политика по време на Възродителния процес, както и специалния Закон за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица. Въз основа на изложеното и при съобразяване на обществено-икономическите условия в страната, както и практиката на съдилищата по други сходни случаи, Апелативният съд – София е намерил сумата от 40 000 лв. за справедлив размер на обезщетението, който да поправи всички претърпени вреди. Претенцията над този размер въззивният съд е счел за неоснователна. При така изложените решаващи мотиви настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че поставените въпроси са обуславящи изхода на спора, но даденият от въззивният съд отговор на тях изцяло съответства на установената съдебна практика по разрешаването им. По първия въпрос, касаещ преценката, дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е такова за определяне на „граждански права“ по смисъла на § 6, ал. 1 ЕКЗПЧОС, е формирана постоянна и непротиворечива съдебна практика, израз на която са Решение № 60265 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 6 от 11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 72 от 01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 41 от 22.07.2022 г. по гр. д. № 1961/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о. и мн. др. Така установената практика, съобразена и с практиката на Европейския съд по правата на човека, еднозначно приема, че понятието „при определяне на неговите граждански права“ обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за определяне приложимостта на чл.6, § 1 от Конвенцията в гражданскоправния му аспект, по отношение на наказателно дело, е дали висящото наказателно производство е от значение за съдебната защита на съответното гражданско право, принадлежащо на жертвата на престъплението. Изисква се връзка между правото, което се твърди, че е нарушено, и наказателноправния спор, който предстои да бъде решен. Значение има характера на конкретното право и дали изходът на производството ще засегне, респ. ще се отрази на това право. Това по същество се приема и в цитираното от Прокуратурата на Република България Решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3196/2019 г. на ВКС, ІV г.о., в което е изтъкнато изрично, че определянето на висящото наказателно дело като такова за граждански права по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС не произтича от качеството на ищеца на граждански ищец, каквото процесуално качество националният закон не допуска да бъде придобито във фазата на досъдебното производство. Второто, цитирано в изложението решение № 116 от 15.05.2013 г. по гр. д. № 745/2012 г. на ВКС, ІV г.о. изобщо няма отношение към разискваната материя, а се отнася до съотношението в основанията за спиране по чл. 229, ал. 1, т.4 и 5 ГПК на исково производство, образувано по иск по чл. 203, ал. 2 КТ. Вторият поставен в изложението правен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната и последователна съдебна практика, включително задължителната такава на ВС и ВКС. Съгласно постановките на т.11 от раздел ІІ на ППВС № 4/1968 г., т. 3 и 11 от ТР № 3/2005 г., както и според константната съдебна практика, израз на която са напр. решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 222 от 12.02.2020 г. по гр. дело № 92/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. и мн. др., обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, но това не означава абстрактно, а въз основа на преценка на редица конкретни обстоятелства. Такива поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца. В мотивите към решенията си въззивните съдилища трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в, ал. 2 от разпоредбата законодателят примерно е изброил известни обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид, както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. Когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече - с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Решението на въззивния съд е изцяло съобразено с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика. Поради това липсва основание за допускане на касационно обжалване е по втория поставен въпрос. Касационното обжалване не може да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно константната непротиворечива практика на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на цитираната разпоредба, е необходимо да е постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо и явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява от самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок. Въведените от касатора твърдения за очевидна неправилност касаят обосноваността на обжалваното решение и съобразяването на част от мотивите към него с практиката на Европейския съд по правата на човека, т.е. те се отнасят до правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, преценката за която не се извършва в настоящата фаза на касационното производство. По изложените съображения атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. На последно място, въззивното решение не е и процесуално недопустимо в частта, с която е присъдена законната лихва от 02.05.2019 г. Никъде в мотивите въззивният съд не е формирал воля за присъждане на законната лихва от момент, различен от този, посочен в петитума на исковата молба, а именно 01.10.2019 г. С оглед на това, очевидно съдът е допуснал фактическа грешка при изписването (lapsus scripti ). Очевидните фактически грешки не влекат недопустимост на решението и не са основание за неговото обезсилване, а подлежат на поправяне в производството по чл. 247 ГПК. Компетентен да извърши поправката на очевидната фактическа грешка в решението е съдът, който го е постановил. Това налага делото да бъде изпратено на Апелативен съд – София за отстраняването й. При този изход на делото съдебни разноски за касационната инстанция не следва да бъдат присъждани на ищцата С. Ш. М., тъй като няма данни такива да са били сторени от нея. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,