Определение № 1606 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 718/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Т. С“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], действащо чрез процесуалния си представител С. Д. – юрисконсулт, срещу въззивно решение № 6724 от 06.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2561/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 426 от 10.01.2025 г., постановено по гр. д. № 13857/2024 г. по описа на СРС, 48-ми състав, в частта му, в която „Т. С” ЕАД е осъдено да заплати на Е. М. Е. на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ, вр. чл. 59 ЗЗД сумата от 5 884,35 лв., представляваща обезщетение за периода 08.02.2023 г. - 10.03.2024 г. за ползването на енергийните обект и съоръжения за доставка на топлинна енергия за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищната сграда - етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица], квартал *, план. № *, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 11.03.2024 г. до окончателно изплащане на сумата.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. По подробно изложени съображения се моли за неговата отмяна в съответната обжалвана част.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства и да се произнесе по всички релевирани от страните доводи и възражения?

Сочи решение № 160 от 16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на ТК, II т. о.; решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ТК, II т. о.; решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ТК, I т. о.

2. Налице ли е възможност за пълно и главно доказване на спорните факти и обстоятелства по делото единствено с косвени доказателства, които не са в състояние напълно да изключат друга възможност, освен осъществяването на съответния факт или обстоятелства?

Сочи решение № 223 от 16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г. на I г. о. на ВКС; решение 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на III г. о. на ВКС.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от ищеца - Е. М. Е., действащ чрез адвокат Т. М. В. от САК, с твърдения, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Претендират се разноски в производството.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел, че обжалваното пред него решение е валидно, допустимо и правилно, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите, изложени от СРС по повод фактическа страна на спора. Във връзка с доводите във въззивната жалба е допълнил, че съгласно разпоредбите на чл. 137, ал. 1 - 3 ЗЕ при присъединяване на клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост; изграждането на съоръженията по ал. 1 може да се извършва от клиенти след съгласуване с топлопреносното предприятие; в този случай топлопреносното предприятие заплаща цена за ползване на съоръженията по ал. 1, изградени от клиентите; собствеността върху съоръженията, изградени от клиентите, се прехвърля в срок до три години, като отношенията се уреждат в договора за присъединяване по чл. 138, ал. 1.

Въззивният съд се е позовал на съдебната практика /решение № 6/02.02.2015 г. по т. д. № 184/2014 г. на II т. о., решение № 179/18.05.2011 г. по т. д. № 13/2010 г. на II т. о., решение № 145/12.11.2020 г. по гр. д. № 256/2020 г. на III г. о./, че в хипотеза на ползване на енергийни обекти и съоръжения в тях, собственост на трето лице от страна на топлопреносното предприятие, когато не е сключен договор за предоставяне на достъп по ЗЕ, енергийното предприятие следва да заплати обезщетение за ползването на съоръженията на техния собственик на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД /чрез предявяване на субсидиарен иск по чл. 59 ЗЗД вр. с чл. 137, ал. 2 ЗЕ/, което обезщетение следва да се определи на база приетата от КЕВР Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ.

Въззивният съд е посочил, че по така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на процесните съоръжения, че е подал заявление до ответника за тяхното изкупуване, собственото си обедняване, както и обогатяването на ответника със спестени разходи във връзка с ползването на собствените на ищеца съоръжения, връзката между обедняването и обогатяването, както и размера на имущественото разместване, а в доказателствена тежест на ответника е да докаже възраженията си, както и погасяването на процесното вземане.

Въззивният съд е коментирал, че развитите във въззивната жалба конкретни оплаквания се концентрират върху първата от така посочените предпоставки за уважаване на иска, а именно собствеността на ищеца върху процесните съоръжения.

Относно релевираното с въззивната жалба оплакване, касаещо правното значение за настоящия спор на влезлите в сила съдебни решения между същите страни, с които е уважен искът за заплащане на обезщетение за ползването на процесните енергийни обекти и съоръжения, въззивният съд е изложил своето становище, основано на т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, а мотивите на съдебното решение по юридическите и доказателствените факти не се ползват със сила на пресъдено нещо, поради което и не подлежат на самостоятелно обжалване, когато крайният резултат е в полза на жалбоподателя.

Въззивният съд е посочил, че постановката на т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС не въвежда изключение от този принцип, а взема предвид специфичния характер на частичните искове като производства за различни части от едно и също вземане, основаващи се на едни и същи правопораждащи факти; че този пълен идентитет на материалноправните предпоставки за възникване на вземането изключва възможността те да бъдат установявани по различен начин в отделните съдебни производства по искове за различни части от едно и също вземане; такъв пълен идентитет на основанието не е налице при исковете за заплащане на вземания, дължими за различни периоди от време, макар и да се основават на сходен фактически състав - материалноправните предпоставки за възникване на вземането могат да съществуват през един период от време, а да отсъстват през друг, затова тяхното съществуване подлежи на пълно и главно доказване от ищеца по исковете, предявени за всеки различен период.

В тази връзка въззивният съд е достигнал до извода, че уважаването на иска за предходен период не формира сила на пресъдено нещо относно материалноправните предпоставки за възникване на вземането през следващия период, нито представлява пряко доказателство за тяхното съществуване, но наличието на влезли в сила решения за предходни периоди не е ирелевантно за предмета на спора, а решенията следва да бъдат преценявани в съвкупност с всички останали обстоятелства по делото - ако ищецът е представил доказателства, че дадено материално право /в случая правото на собственост/ е възникнало в неговия патримониум в минал момент и е установено между същите страни с влезли в сила съдебни решения, че произтичащото от него вземане е съществувало през предходни периоди от време, следва да се приеме, че това материално право продължава да съществува и през процесния период, освен ако от доказателствата по делото се установява противното.

Въззивният съд е отбелязал, че от приетия в първоинстанционното производство предварителен договор за изграждане и присъединяване на енергиен обект към топлопреносната мрежа на „Т. С“ ЕАД № 1152 от 16.09.2010г. се установява, че „Т. С“ ЕАД е възложила на ищеца Е. М. Е. в качеството му на изпълнител изграждането на нов енергиен обект и присъединяването му към топлопреносната мрежда за сграда - етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица], квартал *, пл № *; уговорено е изграждане на присъединителен топлопровод е с диаметър Ф 76/40 мм, Ф 60/125 мм и съответна дължина по трасе 41,60 м; 22,30 м, както и на абонатна станция с мощност: за отопление и вентилация - 100 KW, за битово горещо водоснабдяване 75 KW, при срок за изграждане 12 месеца от датата на подписване на настоящия договор и срок за присъединяване на обекта 3 месеца от представяне на разрешение за ползване на строежа.; съгласно чл. 7 от предварителния договор изпълнителят се задължава да изгради за своя сметка строежа, а до прехвърляне на правото на собственост върху строежа на дружеството изпълнителят е негов собственик.

Съдът е приел, че от приетото разрешение за строеж на благоустройствени обекти № * от 17.11.2010г. на Столична община, район „В.“, се установява, че на ищеца, останалите собственици на урегулираните поземлени имоти и Столична община е разрешено изграждането на „външен топлопровод по [улица]от съществуваща ТК № K-III-7-31-7-13 до Ш 1 с дължина 41,6 м., топлопроводно отклонение и абонатна станция на жилищна сграда, находяща се в УПИ *, кв. *, по плана на [населено място], м. „*“, [улица], район „В.“ – СО; от приетия протокол за установяване годността за ползване на строежа от 13.03.2012 г. е видно, че така описаният строеж е изпълнен съгласно изискванията на ЗУТ и в съответствие с издадени строителни книжа и другите изброени документи, като няма неизвършени и недовършени СМР, а изпълнението е в съответствие със съответните технически норми; от приетото разрешение за ползване № ДК-07-ЮЗР-28 от 16.05.2012 г., издадено от ДНСК се установява, че строежът „външен топлопровод по ул. „З., топлопроводно отклонение и абонатна станция на жилищна сграда, находяща се в УПИ *, кв. *, е въведен в експлоатация.

Въззивният съд е заключил, че от така събраните доказателства се установява по недвусмислен начин, че въззивникът е възложил изграждането на присъединителния топлопровод и абонатната станция на ищеца Е. М. Е., както и че същите са изпълнени в съответствие с техническите изисквания съобразно уговореното, като по делото липсват доказателства за тяхното изпълнение по възлагане на друго лице, а обстоятелството, че в разрешението за ползване са вписани като възложители и другите собственици на обединените урегулирани поземлени имоти е без правно значение, доколкото същите не са страна по договора с „Т. С“ ЕАД и липсват данни обектите да са построени от тях.

Съдът е посочил и наличието на приложени по делото решение № 222 от 25.01.2019 г., постановено по в. гр. д. № 2991/2018 г. по описа на САС, влязло в сила на 20.03.2019 г., с което се установява, че е уважен предявеният от Е. М. Е. срещу „Т. С“ ЕАД осъдителен иск за заплащане на обезщетение за ползване на същите обекти през периода от 22.04.2012 г. до 22.04.2015 г. Посочено е и решение от 28.11.2020 г., постановено по гр. д. № 8710/2020г. по описа на СРС, 150-ти състав, влязло в сила на 11.04.2023 г., което е в същата насока, но за периода от 23.04.2015 г. до 17.02.2020 г., както и наличие на позитивно за ищеца решение за периода от 18.02.2020 г. до 07.02.2023 г.

При така изложеното и при липса на твърдения и доказателства за изгубване на собствеността върху процесните обекти през процесния период съдът е приел, че ищецът Е. М. Е. е надлежно материалноправно легитимиран по претенцията за обезщетение за ползване на обектите за периода от 08.02.2023 г. до 10.03.2024 г. като техен собственик.

Съдът е посочил, че във въззивната жалба липсват оплаквания по извода на първоинстанционния съд, че въззивникът „Т. С“ ЕАД е бил поканен да изкупи процесните обекти, каквато покана е инкорпорирана и в исковите молби по предходните съдебни производства, образувани от Е. М. Е. за изплащане на обезщетение за ползване на абонатната станция и присъединителните съоръжения. В тази връзка е коментирал, че е без значение дали с поканата е поискано изкупуване на обектите или изплащане на обезщетение, тъй като и в двата случая топлопреносното предприятие може да се освободи занапред от специалната отговорност за неоснователно обогатяване като изпълни задължението си за изкупуване, но по делото не се твърди и не се установява съоръженията да са изкупени от въззивника, нито да е налице обоснован отказ за изкупуване на съоръженията от някоя от страните съгласно пар. 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ.

Въззивният съд е приел за установено, че ответникът е ползвал процесните съоръжения за доставка на топлинна енергия в сградата през исковия период от 08.02.2023 г. до 10.03.2024 г.; че назначеното вещо лице е изчислило, че стойността на това ползване съгласно методиката на ДКЕВР, приета с Протокол 27 от 04.02.2008 г., е в размер на 5 884,35 лева и това е стойността на разходите, които топлопреносното предприятие „Т. София“ ЕАД е спестило за ползваните от него съоръжения - собственост на ищеца, респективно размера на имущественото разместване между страните.

Въззивният съд е направил генералния си извод, че са налице всички материалноправни предпоставки за възникване и изискуемост на претендираното вземане, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ вр. чл. 59 ЗЗД за сумата от 5 884,35 лв., представляваща обезщетение за периода 08.02.2023 г. - 10.03.2024 г. за ползването на енергийните обекти и съоръжения за доставка на топлинна енергия, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 11.03.2024 г. до окончателно изплащане на сумата.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

Първият въпрос на касатора е решаващ за всяко едно производство, поради което е налице общото основание за допускане на решението на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на въведения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящата инстанция съобрази следното:

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото подробно са разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д.№ 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г.о.; решение № 35/13.07.2021 г. по гр. д.№ 1783/2020 г., І г.о.; решение №50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г.о.; решение № 139/11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на ІІІ г.о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно.

Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

Съгласно задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК, предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава постановеното от нея решение, не го освобождава от задължението да изготви и собствени мотиви. Той може да препрати към фактическите изводи на първата инстанция, но когато с нея е релевирано оплакване за необоснованост на тези изводи, следва да обсъди това оплакване и да даде отговор защо намира същото за неоснователно. Общият израз, че изводите на първоинстанционния съд се споделят изцяло, без да се обсъдят наведените с въззивната жалба оплаквания във връзка с доказателствата по делото и доводите и възраженията на страните, представлява нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК, която изисква всеки съд да мотивира своя акт, като посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, които следват от тях. В този смисъл освен представените с касационната жалба решение № 68 от 24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение 120 от 04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на І. г.о., също решение № 17 от 04.06.2021 г. по гр.д. № 2145/2020 г. на І г.о., решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр.д. № 3662/2019 г. на ІV г.о., решение 13 от 12.02.2021 г. по т.д. № 2869/2019 г. на ІІ т.о. и др.

В настоящото производство въззивният съд, макар да е препратил към разпоредбата на чл. 272 ГПК, това препращане касае безспорни факти в производството или правни разрешения, които са установени в съдебната практика и относими към разглеждания случай. Отделно от това препращане, въззивният съд е обсъдил подробно направените от касатора възражения, които са въведени и в касационната му жалба, и е дал задълбочен отговор по тях. По повод на тези възражения въззивният съд самостоятелно е установил фактическата обстановка и е извършил цялостна преценка на събрания в хода на производството доказателствен материал. Обсъждайки спорните въпроси в производството, въззивният съд е изтъкнал собствените си съображения относно дадените факти, поради което е спазил задължението си да изрази мотиви, обсъждайки всички възражения и правни доводи на страните. Особено задълбочено въззивният съд е изложил съображенията си относно материалноправната легитимация на ищеца, в контекста на която е зададен и настоящият въпрос.

Вторият въпрос на касатора отново е зададен в същия контекст – дали ищецът е доказал, че е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение по реда на чл. 137, ал. 2 ЗЕ във връзка с чл. 59 ЗЗД. Въпросът изразява несъгласието на касатора с правните изводи на съда. Липсва обосновка за това по какъв начин въпросът, касаещ доказателствата в процеса, въз основа на които ищецът е обосновал претенцията си, е обусловил решаващите изводи на съда, поради което не се обосновава общото основание за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК.

Все пак, за пълнота на изложението, настоящият състав на ВКС, III гражданско отделение, приема следното:

Доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда. Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство, и се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел. За насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване, при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства. В установената практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 31 от 9.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 61 от 1.03.2016 г. по гр. дело № 4578/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50180 от 12.10.2022 г. по гр. дело № 3675/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 50161 от 24.10.2022 г. по гр. дело № 3574/2021 г. на ВКС, III г.о., и други, е прието, че пълното доказване може да бъде осъществено и чрез косвени доказателства. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено, като те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Всяко едно от предвидените в процесуалния закон доказателствени средства може да бъде източник на косвено или пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнение с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Следователно пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, при които е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, указан чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил.

Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които, както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби.

Предвид изложеното не са налице съответните предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение на касационно обжалване. На ответната по касация страна следва да се присъдят разноски в касационното производство в размер на 500 евро, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съобразно представения списък на разноските и приложения договор за правна помощ и съдействие.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение