Определение № 3736 от 08.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1776/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. В. М., чрез адв. Г., против решение № 5913 от 30.09.2025 г. по гр. д. № 5639/2025 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, III въззивен брачен състав. Ответникът С. В. В., чрез адв. Р., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която Р. В. М. е осъдена да заплати на С. В. В. сумата от по 666. 50 лв. месечно, представляваща наем за предоставеното й за ползване семейно жилище, находящо се в [населено място], [улица], №..., ет. ..., ап..., собственост на последния, за периода от 10.02.2023 г. до 21.12.2024 г. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат при новото разглеждане на делото, след отмяна на решение № 3907/14.07.2023 г. по гр. д. № 7114/2022 г. на СГС, ГО, I въззивен брачен състав в частта, в която Р. В. М. е осъдена да заплаща на С. В. В., на основание чл. 57, ал. 2 СК, месечен наем в размер на 750 лв. за ползване на процесното семейно жилище, считано от влизане в сила на решението в частта за ползване на семейното жилище. Делото е върнато от ВКС за ново разглеждане в посочената част от друг състав на градския съд с указания за назначаване и изслушване на експертиза за размера на месечната пазарна наемна цена на имота. Посочил е, че с решение № 20015244/21.02.2022 г. по гр. д. № 74004/2019 г. на СРС, ІІІ ГО, 80-ти състав, е прекратен с развод сключеният между страните граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на двамата съпрузи, упражняването на родителските права върху детето им Т. С. В., родено на 05.03.2009 г., е предоставено на майката, при която е определено неговото местоживеене, а на бащата е определен режим на лични отношения с детето и същият е осъден да му заплаща месечна издръжка в размер на 500 лв., считано от 18.12.2019 г. до настъпване на законови причини за нейното изменение или прекратяване и ползването на семейното жилище е възложено на Р. В. М.. Приел, че с решение № 258/08.05.2025 г. по гр. д. № 1407/2024 г. на ВКС, III ГО, е отменено предходно постановеното въззивно решение в частта по спора по чл. 57, ал. 2 СК (решение № 3907/14.07.2023 г. по гр. д. № 7114/2022 г. на СГС, ГО, I въззивен брачен състав - за осъждането на Р. В. М. да заплаща на С. В. В. месечен наем в размер на 750 лв. за ползване на семейното жилище, считано от влизане в сила на решението в частта за ползването му) и делото в тази част е върнато за ново разглеждане от друг състав на градския съд. Констатирал е, че при второто разглеждане на делото ищецът В. е конкретизирал, че претенцията му срещу М. е за заплащане на месечен наем за ползване на семейното жилище в размер на 1 000 евро месечно за периода от 10.02.2023 г., когато е предал владението над имота, до 21.12.2024 г., когато го е получил обратно. За безспорно по делото е прието обстоятелството, че имотът (семейно жилище) е лична собственост на ищеца, като придобит от него преди сключването на брака с ответницата. Неговият месечен наем по средни пазарни цени възлиза на 1 333 лв. съгласно заключението на съдебно-техническа експертиза. Мотивирани са доводи, че искането на В. относно наема е срочно заявено, доколкото е релевирано преди приключване на съдебното дирене по делото за развод пред въззивната инстанция, поради което е процесуално допустимо. При горните факти решаващият състав е приел, че основанието по чл. 57 СК е приложимо в хипотезите по чл. 56, ал. 1 - 3 и ал. 5 СК, когато по силата на съдебното решение за прекратяване на брака между страните и при наличие на съответните законови предпоставки, на единия съпруг (и на непълнолетните деца) е предоставено ползването на семейното жилище; че за периода, в който е предоставено въпросното ползване, по силата на закона - арг. от чл. 57, ал. 1 СК, се създава наемно правоотношение. Изложил е съображения, че наемното правоотношение възниква с влизането в сила на бракоразводното решение в частта за ползването на семейното жилище, от който момент се дължи и заплащането на наемната цена, а същата – дори да не е определена с това решение, е определяема и е равна на средния месечен пазарен наем за имот от вида на този, представляващ семейно жилище. При тези мотиви въззивният съд е обосновал извод, че наем на ищеца се дължи от 14.07.2023 г., когато е потвърдено първоинстанционното решение в частта за ползване на семейното жилище, доколкото въззивното решение в тази част е изключено от касационно обжалване по силата на чл. 280, ал. 3 ГПК (и влиза в сила с постановяването му – чл. 296, т.1 ГПК). Приел е, че наемна цена по изрично искане на ищеца следва да му бъде фиксирана до 21.12.2024 г., включително, след която датата страната признава, че е настъпила промяна в ползването и имотът е предаден на собственика. Съобразил е и разясненията на ТР № 46/01.04.1965 по гр. д. № 22/1965 г. на ВС, съгласно които за ползваната от детето част от семейното жилище наем не се дължи, когато имотът е предоставен за ползване на съпруга – несобственик и ненавършилото пълнолетие дете, ако жилището е собственост на другия съпруг. Доколкото с бракоразводното решение ползването на семейното жилище, собственост на ищеца, е предоставено на ответницата и страните имат едно ненавършило пълнолетие дете, съдът е определил, че размерът на наема (според средните пазарни цени за исковия период), възлиза на 666. 50 лв. По претенцията за наем за периода от предаване на владението на имота (10.02.2023 г.) до влизане в сила на бракоразводното решение в частта за предоставяне на семейното жилище (14.07.2023 г.), въззивната инстанция е съобразила, че съгласно т. 3 от ППВС № 5/78 г. привременните мерки се ползват с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо, доколкото съдебният акт, с който те се въвеждат, е такъв на спорна администрация. Позовала се е и на съдебна практика на ВКС, съгласно която отношенията между съпруга, на когото е предоставено ползването на семейното жилище, и собственика на жилищния имот, са като наем за срока на ползването, с тази особеност, че източник на облигационното правоотношение не е договор, а акт на съдебна администрация на семейните отношения, поради което съпругът-ползвател не е без основание в имота, а собственикът може да търси наемна цена, която се определя на база средния месечен пазарен наем. При тези съображения съставът на втората инстанция е приел, че съдебният акт, постановен по реда на чл. 323, ал. 1 ГПК, не съставлява правно основание за безвъзмездно ползване, поради което и с оглед заключението на вещото лице, е намерил, че и за периода 10.02.2023 г. – 14.07.2023 г. на ищеца се дължи месечен наем в размер на 666. 50 лв. В допълнение е изтъкнал, че не споделя изведеното в практиката виждане за недопустимост на осъдителен диспозитив по чл. 57, ал. 2 СК за бъдеще време и задължението на съда да се ограничи единствено до определяне на размера на дължимата цена за ползване (месечната наемна цена). Намерил е, че в конкретния случай с привременните мерки и впоследствие с въззивното решение при първото разглеждане на делото, ползването на семейното жилище е предоставено на ответницата, а в тази част решението е влязло в законна сила. От ангажираните писмени доказателства е установил, че е извършен въвод във владение на бившата съпруга от 10.02.2023 г., поради което в случая възникването на задължение за заплащане на наема не е поставено в зависимост от волята на страна по спора, а същевременно периодът, за който се претендира наем, не се явява такъв за бъдеще време. В обжалваното решение изрично е прието виждането, изведено в съдебната практика, за допустимост на осъдителния диспозитив. При направеното тълкуване на използвания от законодателя в нормата на чл. 57, ал. 2 СК термин „определя“ и при съпоставката му с текстовете по чл. 59, ал. 2 СК, чл. 127, ал. 3 СК, чл. 143, ал. 4 СК, е направен извода, че в задължение на съда е не само фиксирането на размер, без да има възможност да постановява осъдителен диспозитив. Предвид гореизложеното, второстепенният съд е обобщил, че предоставеното при първото разглеждане на делото ползване на семейното жилище на ответницата има възмезден характер и същата дължи на ищеца (собственик на имота) наемна цена, в размер на средния пазарен наем, която цена според дела на ползването от бившата съпруга възлиза на 666. 50 лв. месечно за претендирания период (според заключението на назначената експертиза). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правен въпрос, който твърди да е обуславящ изхода по делото и разрешен в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: „От кой момент възниква наемното правоотношение за ползването на семейното жилище?“. Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 123 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 526/2012 г. на IV г.о., решение № 149 от 01.11.2023 г. по гр. д. № 638/2023 г. на IV г.о., решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр. д. № 2750/2017 г. на II г.о. и решение № 133 от 04.07.2013 г. по гр. д. № 535/2012 г. на IV г.о. Касационен контрол по жалбата не следва да се допуска. Повдигнатият от касатора въпрос е обуславящ изхода на делото и е изводим от решаващите мотиви по обжалваното решение. В същото е прието, че наемното правоотношение възниква с влизането в сила на бракоразводното решение в частта за ползването на семейното жилище, като претенцията за наем е основателна и за периода на постановените привременни мерки – от предаването на владението на имота до влизане в сила на бракоразводното решение в частта за предоставяне на семейното жилище. Питането удовлетворява обща предпоставка, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставеното питане е създадена последователна съдебна практика на ВКС ( ППВС № 12/1971 г., ТР № 82/1975 г. на ОСГК, решение № 627 от 8.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 176/2009 г. на IV г.о., решение № 123 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 526/2012 г. на IV г.о., решение № 199 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 154/2017 г. на I г.о. и др.), съгласно която основанието по чл. 57 СК е приложимо само в хипотезите по чл. 56, ал. 1 - 3 и 5 СК, когато по силата на съдебното решение за прекратяване на брака между страните и при наличие на съответните законови предпоставки, на единия съпруг (и на непълнолетните деца) е предоставено ползването на семейното жилище. В тези случаи и по силата на съдебното решение, като извъндоговорен източник на наемно правоотношение, законодателят е предвидил, че възниква такова наемно отношение и по искане на всяка от страните съдът може да определи размера на дължимия наем. Разяснено е също така, че отношенията между съпруга, на когото е предоставено ползването на семейното жилище, и собственика, респ. притежателя на вещно право на ползване, на жилищния имот, са като наем за срока на ползването, с тази особеност, че източник на облигационното правоотношение не е договор, а акт на съдебна администрация на семейните отношения, поради което съпругът-ползвател не е без основание в имота, а собственикът, респ. притежателят на правото на ползване върху имота, може да търси наемна цена, която се определя на база средно-месечен пазарен наем – така решение № 392/01.02.2012 г. по гр. д. № 1641/2010 г. на III г.о. на ВКС. От друга страна, трайно е и разбирането в практиката, че съдебният акт, с който се определят привременни мерки е акт на спорна съдебна администрация, в който случай съдът администрира гражданските правоотношения, като целта им е да бъде защитен интересът на децата, докато все още липсва трайна уредба на мерките. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. При преценката за основателност на претенцията за наем за периода от предаване на владението на имота до влизане в сила на бракоразводното решение в частта за предоставяне ползването на семейното жилище по чл. 56 СК, второинстанционният съд е взел предвид разясненията, че привременните мерки се въвеждат с акт на спорна съдебна администрация, който акт в случая е източник на наемното облигационно правоотношение за срока на ползване на семейното жилище. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че съдебната практика, на която касаторът се позовава е неотносима към процесния случай, доколкото в нея е даден отговор на различни от поставените в настоящото дело въпроси, а именно – как се уреждат облигационните отношения между бивши съпрузи относно ползването на недвижим имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност, в случай, че претенцията е предявена във втората фаза на делба и неползващият съпруг не е отправил покана до ползващия по чл. 31, ал. 2 ЗС; относно тежестта на доказване ползването на вещта от ответника по иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, както и към кой момент – фактическата раздяла на родителите или произнасянето на съда за предоставяне на семейното жилище, се преценява начина на обитаване на жилището от непълнолетното дете от брака. В настоящия случай не се разкрива подобна фактическа обстановка. В заключение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол. При този изход на делото касаторът следва да понесе отговорността за разноските, сторени от насрещната страна в настоящото производство. Същите са претендирани своевременно с отговора на касационната жалба, но ответникът по жалба не е удостоверил надлежното извършване на такъв разход. Ето защо, разноски за касационната инстанция в полза на ответника не следва да се присъждат. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.